ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от предния брой)

Да саботираме всяка представителна инстанция.
Да генерализираме говоренето. Да премахнем общите събрания.

Всяко социално движение среща като първо препятствие, преди самата полиция, интегрираните в днешното общество синдикати и цялата тази микробюрокрация, чието призвание и задача е да поставя граници на социалните борби. Комуните, групите от базата, бандите спонтанно не им се доверяват. Ето защо, парабюрократичните йерархии изобретяват от двадесетина години насам всевъзможни координационни комитети и съвети на групи по интереси, които изглеждат по-невинни с отсъствието на етикети, но от това не се променят и остават идеален терен за техните маневри. Ако един колектив реши да се отцепи и да се самоуправлява, те ще изпразнят този акт от всякакъв смисъл, като предотвратят поставянето на всеки реален проблем. Те се настървяват и горещят, но не поради желанието си да поддържат спора, а поради желанието си да го прекратят. Когато тяхната настойчива защита на апатията накрая вземе връх над волята на колектива, „координаторите“ ще обясняват неговия неуспех с липсата на… политическо съзнание. Трябва да кажем, че във Франция младите активисти добре са усвоили изкуството на политическата манипулация, до голяма степен благодарение на бясната активност на различните троцкистки фракции. От тях не можем да очакваме да извлекат урока на пожарите през ноември 2005 г.: координациите са излишни, когато координация има, а организациите не са необходими, когато хората се организират сами.
Друг рефлекс е при най-незначителното движение да се прави общо събрание и да се гласува. Това е пълен абсурд. Простата игра на гласуване, на желанието да се „победи“, е достатъчна да превърне събранието в кошмар, да го превърне в театър, в бойно поле, където се сблъскват всички претенции да се властва. Ние изпитваме тук лошия пример на парламентаризма. Такова събрание не се свиква, за да се вземе решение, а за да се говори досадно, да се използва свободата на словото безцелно.
Нуждата от събиране е също толкова постоянна при хората, колкото е рядка необходимостта да се взимат решения. Събирането съответства на радостта от усещането на общата сила. Да се решава е жизнено важно само в ситуации на крайна необходимост, когато упражняването на демокрацията е напълно компрометирано. През останалото време „демократичният характер на процеса на вземане на решения“ е проблем единствено за фанатиците на процедурата. Въпросът не е в това да критикуваме събранията или да ги напуснем, а да освободим словото, жестовете и взаимодействието между хората, които участват в тях. Просто трябва да видим, че всеки идва на събрание не само с гледна точка или предложение, но и с желания, с връзки, с възможности, сили, тъги и определена предразположеност към останалите, с откритост. Ако успеем да се простим с фантазията за Общото събрание и да го заменим със събрание на присъствията, ако успеем да надвием завинаги възраждащото се изкушение на хегемонията, ако престанем да търсим решението като самоцел, имаме някакъв шанс да постигнем тази масовизация, един от тези моменти на колективно изкристализиране, когато едно решение завладява изцяло или частично хората.
Същото се отнася и за решенията за акции. Ако тръгнем от принципа, че „акцията сама ще подреди протичането на събранието“, ще направим невъзможни както енергичния дебат, така и ефективната акция. Едно многобройно събрание на хора, които не се познават, се задължава да прибегне към специалистите по акциите, тоест да жертва самата акция в името на контрола върху нея. От една страна хората с определен мандат са ограничени в своите действия, а от друга нищо не им пречи да измамят всички.
Идеална форма за акция няма. Най-важното е акцията да приема определена форма, да поражда форма, вместо да се подчинява на такава. Това предполага споделяне на идеи и географско положение – както е било със секциите на Парижката комуна по време на Френската революция, – а също така и тиражирането на споделени познания. Колкото до вземането на решението за акции, принципът може да бъде следният: всеки провежда самостоятелно разузнаване, натрупаната информация се събира на едно място, след което решението трябва да изникне пред нас, вместо да бъде изработено от нас. Тиражирането на познанията отхвърля йерархията – то издига нивото, като го изравнява. Разпространението на хоризонталната комуникация е също така най-добрата форма на координация между различните комуни – най-добрият начин да сложим край на хегемонията.
Да блокираме икономиката, но да дозираме силата на нашата блокада според нашето ниво на самоорганизация
В края на юни 2006 г. в целия щат Уахака кметствата се окупират повсеместно, въстаниците завземат административните сгради. В някои общини кметовете са изритани, а служебните коли – реквизирани. Месец по-късно, редица хотели и туристически комплекси са блокирани. Министърът на туризма на Мексико започва да говори за „катастрофа, сравнима с урагана Уилма“. Няколко години по-рано блокадите стават една от основните форми на движението на аржентинските бунтовници; различни местни групи си помагат взаимно при блокирането на едно или друго основно шосе, като непрекъснато застрашават със своите съвместни акции да парализират цялата страна, ако исканията им не бъдат удовлетворени. Години наред тези заплахи са мощен лост в ръцете на железничарите, шофьорите на камиони и работниците от енергетиката. Движението против СРЕ във Франция не се поколеба да блокира гарите, околовръстните пътища, магистралите, фабриките, супермаркетите и дори летищата. В Рен се оказаха достатъчни едва триста души, за да блокират часове наред главния път до града и да предизвикат 40-километрово задръстване.
Да се блокира всичко – това ще бъде първият рефлекс на всеки, който ще се изправи срещу днешния ред. Блокадата на една икономика, която няма определено място, където предприятията функционират непрекъснато и ритмично, където преимуществата се дължат на свързването им в мрежа и където магистралите са връзките на едно производство, което няма краен продукт, което се движи от подизпълнител към подизпълнител и от там – към друга фабрика за сглобяване, блокирането на движението по веригата означава блокиране на самото производство.
Не трябва обаче да блокираме повече от това, което е необходимо и позволява да се поддържа капацитетът за снабдяване, комуникациите между въстаниците и ефикасното самоорганизиране на различните комуни. Как ще се храним, ако всичко е парализирано? Плячкосването на магазините, както в Аржентина, има своите граници: колкото и необятни да са „храмовете на потреблението“, те не са бездънни складове за продукти. Придобиването на умения и навици за продължително самостоятелно осигуряване на средствата за съществуване налага завземането на необходимите средства за тяхното производство. В този смисъл няма какво да чакаме повече. Да оставяме два процента от населението да произвеждат храната на всички останали – както е днес – е както историческа, така и стратегическа аномалия.
Да освободим територията от полицейската окупация.
Да избягваме, доколкото е възможно, директен сблъсък

„Това тук значи, че си имаме работа не с младежи, които имат социални искания, а с лица, които обявяват война на Републиката“ – отбеляза едно ченге в момент на просветление по повод последните сблъсъци. Офанзивата, целяща освобождението на територията от полицейската окупация, вече тече и може да разчита на неизчерпаемите резерви от негодувание, които силите на реда успяха да мобилизират срещу нея. Дори самите „социални движения“ се изкушават от бунта, като „гуляйджиите“ в Рен, които през 2005 г. всеки четвъртък вечер нападаха жандармите, или тези в Барселона, които опустошиха една от търговските артерии на града по време на една от традиционните младежки улични разпивки. Движението против СРЕ се върна към редовната употреба на „коктейлите Молотов“. Но в това отношение определени предградия си остават ненадминати. Включително в техниката, която от дълго време се практикува там – капаните. Като този от 13 октомври 2006 г. в Епине: екип на частна охранителна фирма тръгва по сигнал за нещо, откраднато от автомобил. Когато пристигат, един от охранителите „се оказва обграден от две коли, паркирани диагонално на улицата, и от повече от трийсет души с метални прътове и пистолети, които замерят автомобила с камъни и използват сълзотворен газ срещу полицаите“. В по-малки мащаби, това се повтаря срещу кварталните полицейски участъци през нощта: изпочупени прозорци, опожарени полицейски автомобили.
Един от резултатите от тези скорошни движения е осъзнаването, че оттук нататък всяка реална демонстрация трябва да бъде „стихийна“, а не обявена предварително на полицията. Като използваме тактиката на избора на бойно поле, можем, като Черния блок в Генуа през 2001 г., да избягваме червените зони и директния сблъсък. Като избираме сами маршрута, можем да водим ченгетата – включително синдикалните и пацифистките – за носа, вместо да се оставяме те да ни подбират като стадо. В Генуа видяхме как хиляда решителни хора отблъскват цели автобуси, пълни с карабинери, след което им опожаряват возилата. Не е важно да имаш по-добри оръжия, важно е да имаш инициативата. Храбростта не решава нищо, увереността в собствената храброст решава всичко, а още по-добре е да имаш инициативата.
Въпреки това, всичко сочи към едно схващане за директните сблъсъци като към средство, което връзва ръцете на противника, печели време и ни позволява да атакуваме на друго място – дори в непосредствена близост. Фактът, че не можем да избегнем сблъсъка, не ни пречи да го превърнем в просто отвличане на вниманието. Със съгласуването на акциите трябва да се ангажираме повече, отколкото със самите акции. Целта на набезите срещу полицията е да я накараш да бъде навсякъде, за да не успее никъде.
Всеки набег напомня за една истина, изречена още през 1842 г.: „Животът на полицейския агент е мъчителен; неговото обществено положение е не по-малко унизително и презряно от самото престъпление… Срам и позор го обграждат от всички страни, обществото го отритва, изолира го като парий, заплюва с презрение полицейския агент, тъй както изплюва заплатата му, без угризения, без съжаление, без жалост… Полицейската значка, която носи в джоба, е документ за неговия срам.“ (Armand Durantin, L‘Agent de la rue de Jerusalem. В сборника Les Francais peints par eux-memes. Tome second. L. Curmer, Paris, 1840-1842 – б. ред.) На 21 ноември 2006 г. протестиращите в Париж пожарникари нападат полицаите за борба с безредиците с чукове и раняват петнайсет от тях. С това само напомняме, че ако следваш „призванието да помагаш на другите“, няма как да станеш полицай. •
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *