ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от предния брой)

Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония.

На оръжие. Да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. Единствената победа срещу армията е идейната.
Мирно въстание няма. Оръжието е необходимо. Въпросът е да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. В едно въстание е по-важно народът да се въоръжи и да поддържа „въоръжено присъствие“, отколкото да води въоръжена борба. Трябва да правим ясна разлика между това да бъдем въоръжени и употребата на оръжията. Оръжията присъстват неизменно във всяка революционна ситуация, но не се използват често и рядко имат решаващо значение в големите повратни моменти: 10 август 1792 г., 18 март 1871 г., октомври 1917 г., октомври 1956 г. в Унгария. Когато властта се въргаля в канавката, е достатъчно да я прегазим.
Поради дистанцията, която ни дели от тях, оръжията едновременно ни привличат и отвращават. Това раздвоение можем да преодолеем единствено като боравим с тях. Истинският пацифизъм не е в отказа от оръжията, а само от тяхната употреба. Пацифизъм без възможност да откриеш огън не е нищо повече от теоретична формулировка на безсилие. Такъв пацифизъм a priori е един вид превантивно разоръжаване – чисто полицейска операция. В действителност въпросът за пацифизма стои сериозно само пред онзи, който има възможността да открие огън. В този случай пацифизмът става признак за сила, тъй като само в позиция на ясно надмощие сме освободени от необходимостта да стреляме.
От стратегическа гледна точка непрякото асиметрично действие изглежда по-печелившо, по-подходящо за нашето време: окупационна армия не се атакува фронтално. Въпреки това, перспективата за една градска партизанска война в иракски стил, която се точи безкрайно без възможност за преминаване в настъпление по-скоро трябва да се избягва, отколкото да се търси. Милитаризацията на гражданската война е равносилна на неуспех за въстанието! Червените постигат своята победа през 1921 г. (срещу Махновщината и Кронщад), но Руската революция е вече изгубена.
Трябва да се разгледат два типа държавна реакция. Едната е открито враждебна, а другата е по-коварна и демократична. Първата цели нашето безцеремонно ликвидиране, докато втората, подмолна, но неумолима военна операция, цели единствено да ни вербува. Можем да претърпим поражение както от диктатурата, така и от свеждането на борбата само до борба срещу диктатурата. Поражението е както в загубата на войната, така и в загубата на избора на войната, която ще водим. И двете поражения са възможни, както го доказа опитът на Испания от 1936 г.: революционерите претърпяха двойно поражение – от фашизма и от републиката.
Щом нещата станат сериозни, армията окупира терена. Дали тя ще влезе в сражение обаче не е толкова сигурно. За това е необходимо държавата да реши да започне клане, което засега е нищо повече от заплаха – нещо като заплахата с употреба на ядреното оръжие от половин век насам. Макар и отдавна ранено, държавното чудовище е още опасно. Срещу армията е необходима една огромна тълпа, която да навлезе в редиците ѝ и да се побратими с войниците. Нужен е 18 март 1871 г. Когато армията излезе на улицата, имаме ситуация на въстание. Влизането ѝ в действие ускорява изхода от нея. Всеки се оказва принуден да вземе страна, да избере между анархията и страха от анархията. Едно въстание трябва да възтържествува като идейна сила. Не е невъзможно да се победи една армия идейно.
Да свалим властта на местно ниво
Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония. Ето защо процесът на въстанието съдържа в себе си формата на своята победа или на своя неуспех. В действителност разрушението само по себе си никога не е било достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Който прахосва силите си с трупа на един ред, може да бъде сигурен, че това ще събуди желание за мъст. Затова там, където икономиката е блокирана и полицията – неутрализирана, е важно властта да се сваля възможно най-хладнокръвно. Тя трябва да бъде детронирана с най-методично безразличие и насмешка.
В наше време краят на централизираните революции е отражение на децентрализацията на властта. „Зимни дворци“ има и днес, но те са оставени по-скоро на атаката на туристите, отколкото на въстаниците. В наши дни може да се завземе Париж, Рим или Буенос Айрес, без да се спечели решителният бой. Завземането на Рюнжис (най-големият в света пазар на едро за пресни хранителни продукти, с които се снабдяват 18 милиона консуматори) определено би имало по-голям ефект, отколкото превземането на Елисейския дворец. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите потоци и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на мегаполиса. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка. Всеки, който я победи на местно ниво, излъчва глобална ударна вълна по нейните мрежи. Бунтовете в Клиши-су-Боа зарадваха не едно американско семейство, докато въстаниците в Уахака намериха съратници в сърцето на Париж. За Франция отпадането на централизираната власт бележи края на Париж като център на революционна дейност. Всяко ново движение след стачките през 1995 г. го потвърждава. Най-дръзките и последователни акции вече не се извършват в Париж. Накрая Париж остава единствено цел за набези – терен, който чисто и просто трябва да се опустоши и плячкоса. Бързи и яростни нападения отвън поразяват потоците в метрополията в техните точки на максимална плътност. Пламъците на гнева плъзват по тази пустиня на фалшивото изобилие и бързо изчезват. Ще дойде ден, когато от тази столица и нейното чудовищно стълпотворение на властта ще остане величествен куп развалини, но това ще стане в края на един процес, който другаде ще е стигнал много по-далеч.
Цялата власт на комуните!
В метрото вече няма и следа от булото на притеснение, което обикновено сковава жестовете на пътниците. Непознати хора разговарят непринудено. Групичка си шушука нещо на ъгъла. По булевардите се провеждат много по-големи събрания, обсъждат се сериозни неща. От ден на ден и от град на град – нови и нови нападения. Поредната казарма е разграбена и опожарена. Принудително изселените обитатели на общински жилища вече не преговарят с общината – те продължават да си ги обитават. В пристъп на красноречие директор на фирма се опитва да охлади страстите на събралите се колеги. Неясно как изтича информация с домашните адреси на всички полицаи и жандарми, а също така и на персонала в затворите, което повлича след себе си безпрецедентна вълна от трескави смени на жилища. Който има нещо в повече, го носи в селската кръчма и бакалница и си взима каквото му липсва. Част от хората се задържат, за да обсъдят обстановката и да решат какво трябва да се набави за цеха. Радиото държи въстаниците в течение на отстъплението на правителствените сили. Ракета пробива стената на затвора в Клерво. Никой не може да каже месеци или години са изминали от началото на „събитията“. Самотно звучат призивите за спокойствие на министър председателя.
Невидимият комитет, 2007 г.

Послеслов
Това е текстът на книгата, издадена от La Fabrique през март 2007 г. Тя се оказва и основното веществено доказателство срещу деветимата арестувани на 11 ноември 2008 г., основно в село Тарнак. Те са обвинени в „престъпно сдружаване с цел терористична дейност“ на основание предполагаемо участие в саботаж на електропроводите на френската национална железница. Въпреки мъглявите „доказателства“ срещу деветимата, министърът на вътрешните работи на Франция публично ги свързва с надигащата се опасност от „ултраляво“ движение, като обръща особено внимание на тази книга, наречена „наръчник по тероризъм“, за чието написване те са обвинени. В следващия брой ще публикуваме първото изявление на Невидимия комитет след арест­ите. •
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *