ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от предния брой)

Два века капитализъм и пазарен нихилизъм ни отчуждиха от най-важните неща – от самите нас, от другите, от световете. Измислицата за „личността“ се разложи със същата скорост, с която беше оживяла. Ние, децата на метрополиса, се обзалагаме, че именно в най-дълбоките лишения на битието, сред постоянното задушаване и гонения, комунизмът става възможен.

В крайна сметка ние воюваме с цяла една антропология. Със самата представа за човека.

Затова – комунизъм – като презумпция и като експеримент. Споделяне на чувствителността и развиване на споделянето. Разкриване на общото и изграждане на сила. Комунизъм като схемата на един масиран и дързък щурм срещу господството. Като призив и име за всички светове, изправили се срещу имперското усмиряване, всички форми на солидарност, които не могат да се принизят до царството на стоките, всички форми на приятелство, възприемащи необходимостите на войната. КОМУНИЗЪМ. Знаем много добре, че това понятие трябва да се използва внимателно. Не защото в големия парад на думите то може би вече не е много модерно, а защото нашите най-големи врагове го използваха и продължават да го използват. Ние настояваме. Има думи, които са бойни полета: техният смисъл – революционен или реакционен – е победа, която трябва да се изтръгне от зъбите на борбата.

Загърбването на традиционната политика означава готовност за война, която се води и на полето на езика или по-скоро в начина, по който думите, жестовете и животът са неразделно свързани. Ако си дават толкова зор да вкарат в затвора като терористи неколцина млади комунисти, които са обвинени, че са участвали в издаването на „Идващият бунт“, това не е заради „престъпмисъл“, а по-скоро защото те биха могли да олицетворят определена последователност между думи и дела. Това рядко се прощава.

Тези хора не са обвинени в написването на книга, нито във физическо посегателство срещу неприкосновените потоци, напояващи метрополиса. Обвинени са в това, че евентуално са се изправили срещу тези потоци с тежестта на една политическа идея и позиция. Че едно действие би могло да има логика в свят, устроен различно от този на обезлюдената Империя. Антитероризмът претендира, че се бори с някаква възможна бъдеща „престъпна група“. Реалната им борба обаче е срещу бъдещата ситуация. Възможността зад всеки бакалин да се крият лоши помисли, а зад всяка мисъл – действията, към които призовава. Възможността, изразена от една идея за политика – анонимна, но приветлива, широко разпространена и неуправляема – такава, каквато не може да се набута в склада на свободата на словото.

Едва ли има съмнение, че младите ще бъдат първите, които яростно ще се изправят срещу властта. Последните години – от бунтовете през пролетта на 2001 г. в Алжир до тези през декември 2008 г. в Гърция – са просто предупредителни сигнали в това отношение. Онези, които преди 30-40 години се разбунтуваха срещу своите родители, няма да се поколебаят да сведат всичко до сблъсък между поколенията, ако не и до предсказуем симптом на пубертета.

Единственото бъдеще на едно „поколение“ е да се превърне в предишното, по пътя, който неизбежно води към гроба.

Традицията учи, че всичко започва с „обществено движение“. Особено в момента, когато левицата, чийто все още разлагащ се труп лицемерно се опитва да си върне авторитета на улицата. На улицата обаче тя вече няма монопол. Вижте само как при всяка нова мобилизация на учениците от гимназиите – наред с всичко друго, което левицата все още се осмелява да подкрепя, – непрекъснато расте пропастта между хленча на нейните искания и ожесточеността и решимостта на движението.

От тази пропаст трябва да направим окоп.

Независимо от това, че сме свидетели на движения, които идват и си отиват, без да оставят нищо видимо след себе си, трябва да признаем, че нещо остава. Във всяко събитие има неща, които не позволяват да бъдат заловени от абсурдната нетрайност на отстъплението в някакъв нов закон или друг претекст, и тези неща са свързани с бикфордов шнур. На пресекулки, в някакъв свой ритъм виждаме да се оформя нещо подобно на сила. Сила, която не служи на времето, а неусетно налага свое.

Вече няма смисъл да предсказваме краха или да рисуваме радостни картини. Когато и да настъпи той – рано или късно, – важно е да се подготвим. Въпросът не е да начертаем схема как трябва да стане въстанието, а да приемем възможността за въстание такава, каквато винаги трябваше да бъде: жизнен порив на младостта и народна мъдрост. Ако човек знае как да се движи, липсата на схема не е пречка, а шанс. За въстаниците това е единствената гаранция за най-важното: запазването на инициативата. Това, което остава да се създаде и да се подклажда като огън, е определена нагласа, определена тактическа температура, която, възникнала веднъж, дори сега, се разкрива едновременно като решителен фактор и постоянен източник на решимост. Днес вече са съживени редица въпроси, които довчера биха изглеждали чудати или старомодни. Те трябва да се разглеждат, не за да получат окончателен отговор, а за да останат живи. Това, че отново бяха поставени, е немалко достойнство на гръцкото въстание:

Как една ситуация на всеобщи безредици може да се превърне в ситуация на бунт? Какво трябва да се направи, след като улиците бъдат превзети, след като полицията там претърпи тежко поражение? Заслужават ли все още парламентите да бъдат атакувани? Какъв е практическият смисъл от свалянето на местната власт? Как да се вземат решенията? Как да се препитаваме?

КАК ДА СЕ НАМЕРИМ?

Невидимият комитет

януари, 2009 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *