ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
. Във Франция драпат със зъби и нокти да се издигнат в йерархията, но в същото време се ласкаят, че това не се отнася за тях и насаме се подиграват с драпащите.
Във Франция драпат със зъби и нокти да се издигнат в йерархията, но в същото време се ласкаят, че това не се отнася за тях и насаме се подиграват с драпащите.

(Продължение на статията от ноемврийския брой)

Както останалото, и тя е блиндирана от стратегии чак до втръсване. И тук няма повече истина, отколкото другаде, тук също господстват лъжата и законите на отчуждението. И когато, за щастие открием тази истина, тя предизвиква едно разделяне, което обезсмисля самата форма на двойката. Остава единствено онова, заради което съществата се обичат, което ги прави любвеобилни и любезни и руши утопията на аутизма по двойки.

В същото време декомпозицията на всички социални форми е един неочакван шанс. За нас това е идеалното условие за един масов експеримент, за едно ново „обзавеждане“ с нови прояви на вярност. Фамозната „родителска оставка“ ни наложи една конфронтация със света, която форсира у нас проблясъка и предсказанието за няколко красиви бунта. В смъртта на двойката ние виждаме да се възраждат разтърсващите форми на колективната чувствителност, когато сексът е изхабен до скъсване на нишката, когато мъжествеността и женствеността са в проядени от молци костюми, когато трите десетилетия на продължаващи порнографски „новости“ изчерпват чара на сексуалната революция, на освобождаването и на нарушаването на „нормите“. От това, което е безусловно в роднинските връзки, ние възнамеряваме да създадем арматурата на една солидарност, каквато е съществувала в циганския катун и която не допуска никаква държавна намеса. Наред с всевъзможните субсидии, днес множество родители са принудени да подпомагат пролетаризираното си поколение, но това не може да се превърне в спасително меценатство, с което да се избегне социалното срутване. Тогава „да бъдеш независим“ може да означава също: да се научиш да се биеш на улицата, да окупираш празните жилища, да не работиш, да се обичаш до полуда и да крадеш в магазините.

Третият  кръг: Животът, здравето, любовта са нетрайни и несигурни. Защо трудът трябва да избегне този закон?

Във Франция няма по-заплетен въпрос от този за труда. Няма по-усукано отношение от това на французите към работата. Идете в Андалусия, в Алжир или в Неапол. Там презират работата от дъното на душата си. В Германия, в САЩ или в Япония тя е на почит. Вярно е, че нещата се променят. В Япония има отаки (вманиачени фанатици на някакво хоби, което ги е погълнало изцяло), в Германия са се появили „фрьобе“ безработни (по името на германския икономист Фрьобе), а в Андалусия – привърженици на премахването на работата, но засега това са само куриози. Във Франция драпат със зъби и нокти да се издигнат в йерархията, но в същото време се ласкаят, че това не се отнася за тях и насаме се подиграват с драпащите. Заринати в нея обаче, те остават вечер до десет часа на работните си места, но нямат никакви скрупули да си крадват канцеларски материали или да свият от сандъка резервни части и при случай да ги продадат. Те презират началниците си, но искат на всяка цена да бъдат наети. Да имаш работа тук е щастие, но да работиш – признак за сервилност. Накратко, това е перфектна клинична картина на хистерията. Обича се, презирайки, и се презира, обичайки. Всеизвестно е изумлението и объркаността, които спохождат истерика, когато изгуби своята жертва или своя господар. Най-често след това той не може да се съвземе.

В тази дълбоко политизирана страна, каквато е Франция, индустриалната власт винаги е била подчинена на държавната. Икономическата дейност никога не е преставала да бъде подозрително заобиколена от административни мижитурки. Едрите капиталисти, които не излизат от средите на държавната аристокрация, завършила Политехниката ЕНА (калъп за висши администратори), са париите в деловите кръгове, които зад кулисите считат, че са за окайване. Бернар Тапи е техният трагичен герой: днес лицемерно превъзнасян, утре – изпращан в затвора, но винаги парий. В това, че отново е на сцената, няма нищо удивително. Съзерцавайки го, както се наблюдава едно чудовище, френската публика стои на разстояние от него и чрез спектакъла на една толкова ослепителна подлост се предпазва от контакти с него. Въпреки големия блъф на 80-те години, култът към предприемачеството никога не е пускал корен във Франция. Всяка книга оплюваща бизнеса е гарантиран бестселър. Мениджърите, техните нрави и литература, въпреки добре организирания публичен парад, остават оградени с един санитарен кордон от присмех, океан от презрение и море от сарказъм. Предприемачът не е част от „семейството“. Но в йерархията на отвращението все пак той отстъпва първото место на полицая. Да бъдеш чиновник, напук на всичко, си остава далавера. Може да се завижда на богатството на онзи, който не е чиновник, но никой не завижда на неговия статут.

Върху основата на тази невроза поредицата от правителства може още да паразитира и всяко да декларира своята „война“ с безработицата. Те могат да претендират, че започват „битката за работни места“, докато бивши кадри продължават да висят край бреговете на Сена със своите лаптопи в палатките на „Лекари без граници“. Когато масивните облъчвания на агенциите за безработни, въпреки всичките статистически шмекерии, не съумяват да намалят броя на безработните под два милиона и когато „минималният доход за реинтеграция“ си остава, дори и според мнението на полицейските служби, единствената гаранция срещу една социална експлозия, възможна във всеки момент, нека не ни упрекват, че не даваме пет пари за каквото и да е. Защото в тази игра на поддържане на трудовата фикция залогът е психическата икономика на французите и политическата стабилност на страната.

Ние принадлежим към поколението, което живее много добре без тази фикция. Поколение, което никога не е разчитало нито на пенсии, нито на правото на труд, а още по-малко на трудовото право, което дори не е „временно заето“, както се напъват да теоретизират и протестират най-прогресивните фракции на левичарските активисти. Защото да бъдеш временно зает означава да се определяш по отношение на сферата на труда, която е подложена на разпад. Ние приемаме необходимостта да намерим пари, защото понастоящем все още е невъзможно да минем без тях, но не и необходимостта да работим. Прочее, ние повече не работим, ние дори не симулираме, че се трудим. Предприятието не е мястото, където съществуваме, то е пасаж, който пресичаме. Ние не сме циници, ние само отказваме да се оставим да злоупотребяват с нас. Речите за мотивация, качество, лично инвестиране, се плъзгат край нас за най-голямо обърк­ване на всички планиращи и управляващи „човешките ресурси“. Казват, че сме разочаровани от предприятието, че то не е оценило лоялността на родителите ни и ги е уволнило много ловко. Лъжат ви. За да сме разочаровани, би трябвало преди това да сме имали някаква надежда. Но ние никога не сме се надявали на предприятието. Ние го виждаме такова, каквото е и никога не е преставало да бъде – една игра за глупци с променлив уют. Ние само съжаляваме нашите родители, че са попаднали в капана, поне тези от тях, които са му повярвали.

Конфузията на чувства, които поражда въпросът за работата, може да се обясни така: понятието работа винаги е имало две противоречиви измерения: едното – на експлоатация, а другото – на участие. Експлоатацията на колективната и индивидуална работна сила чрез частното или държавно присвояване на принадената стойност и участието в едно общо дело чрез връзките, които се изтъкават между тези, които се кооперират в универсума на производството. Тези две измерения са порочно претопени в понятието за работа, което в крайна сметка обяснява безразличието на работниците спрямо марксистката риторика, отричаща измерението на участието, както и срещу капиталистическата апология, която отхвърля измерението на експлоатацията. От тук и двойната стойност на трудовите отношения – едновременно проклинати като такива, които ни отчуждават от това, което правим, и боготворени за това, че са част от самите нас. Катастрофата тук е предвидима: тя лежи във всичко, което трябваше да разрушим, във всичко, които трябваше да изкореним, за да може работата да се прояви като единствен начин на съществуване. Ужасът от работата не е в самата нея, а по-скоро в методичното вековно опустошение на всичко, което е вън от нея: приятелството в квартала и в професията, в селището и в борбите, в роднинството и в привързаността към местата, към съществата, към сезоните, към начина по който говорим, общуваме и се обичаме.

Това е днешният парадокс: работата триумфира над всички други начини на съществуване в едно време, в което самите работници са станали излишни. Печалбите от производителността, от делокализацията, от механизацията, от автоматизацията и от цифровизацията на производството прогресираха толкова много, че редуцираха почти до нула количеството на необходимата жива работа за изработката на всички стоки. Ние изживяваме парадокса на едно общество на работници без работа, където развлечението, консумацията, свободното време само обвиняват липсата на онова, което би трябвало да ни увлича. Мината на Кармо, която беше прочута в течение на цял век със своите страшни стачки, сега е превърната в „Галерия на Откритията“. От скейтборда и велосипедите направиха „мултиразвлекателен полюс“, а в един миньорски музей симулират експлозии на газ гризу за забавление на курортистите.

НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ

(Следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *