ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължение от предходния брой)

В предприятията работата се разделя все по-видимо на висококвалифицирани професии за изследване, за концепции, за управление, за координация и за комуникация, свързани с използването на всички познания, необходими за новия кибернетизиран производствен процес, и от друга страна – на ниско квалифицирани постове за поддръжка и наблюдение на този процес. Първите са малко на брой, много добре платени и следователно желани от мениджърите, които внимават да не оставят никой от това „позлатено“ малцинство да им се изплъзне. Тяхната работа и самите те са в една смъртоносна прегръдка. Мениджъри, учени, изследователи, лобисти, програмисти, проектанти, консултанти и инженери всъщност никога не престават да работят. Дори техните „незаконни“ полови връзки увеличават производителността на труда им. „Най-творческите предприятия – теоретизира някакъв философ на DRH – са тези, в които интимните отношения са най-многобройни“. „Сътрудниците на предприятието – потвърждава друг от „Даймлер-Бенц“ – са част от капитала му. Тяхната мотивация, познания, капацитет за изобретяване на новости и рационализирането им, тяхната грижа за удовлетворяване желанията на клиентелата, образуват „суровината“ на иновационните услуги. Тяхното поведение, социална и морална компетентност имат все по-нарастващо тегло при оценката на работата им. Тя не се измерва вече с броя на присъствените часове, а на базата на постигнатите цели и на качеството на резултатите. Те също са предприемачи.“
Множеството задачи, които не са могли да бъдат подложени на автоматизиране, образуват една мъглявина от длъжности, които, за да не бъдат поети от машините, са заети от някакво човешко същество – по поддръжката, магазинери, работници на конвейерите, сезонни и т. н. Тази гъвкава, неразличима работна ръка, която минава от задача към задача и никога не остава дълго в едно и също предприятие, вече не е в състояние да се консолидира като една сила, защото не е в центъра на производствения процес, а е „пулверизирана“ в множество къси интервали, заета със запушване на дупките на онова, което не е било механизирано/автоматизирано. Наетият от предприятията за решаване на временни задачи е фигура на работника, който вече не е, който вече няма професия, а има компетентности, които продава във веригата на своите задания и чиято работа е да бъде на разположение.
На границата на това малко ядро от ефективни работници, необходими за доброто функциониране на икономическата машина, се простира едно мнозинство, което в последствие става „извънщатно“, следователно излишно, което определено е полезно за пласирането/консумирането на продукцията и нищо повече и което тежи като риск върху машината със своето безделие, защото може във всеки момент да започне да я саботира. Заплахата от една всеобща демобилизация е призракът, който навещава най-често сегашната система на производството. На въпроса: „Тогава защо да работим?“ не всички отговарят като бившия получател на минимални социални помощи пред вестник „Либерасион“ („Освобождение“): „За самочувствие. Трябва да съм зает“. Съществува сериозен риск, да приключим с намирането на някакъв пост за нашето безделие. Това плаващо население трябва да бъде заето или поддържано. Досега не е намерен по-добър, дисциплиниращ и дресиращ, метод от наемането срещу заплата. Следователно, властта ще трябва да продължи премахването и разрушаването на „социалните завоевания“, за да бъдат отведени и най-непокорните (тези, които ще се предадат само когато бъдат поставени пред алтернативата да пукнат от глад или да изгният по затворите) в кланицата на наемничеството и заплатите. Експанзията и експлозията на робския сектор на „личните услуги“ трябва да продължи: чистачки, миячки, келнери и готвачи в ресторантите, масажистки, оказващи помощ по домовете, луксозно обгрижване, проституция, компаньонки, манекенки, „звезди“, частни курсове, терапевтични услуги по желание, психологическа помощ и т. н., и т. н. Всичко това, придружено от едно продължаващо повишаване на нормите за сигурност, хигиена, поведение и култура, от ускоряване на нетрайността в модата, която копнее за необходимостта от подобни услуги. В Руан устройствата, отчитащи часовете на присъствие на работния стол, отстъпиха место на „човешкия паркметър“: някой, който скучае по улицата, ви доставя билет за паркиране или в краен случай ви заема един чадър срещу внезапния проливен дъжд.
Трудовият ред беше редът на един свят. Неговото очевидно рухване предизвиква конвулсии само при мисълта за всичко, което ще последва. Да се работи днес е свързано по-малко с икономическата необходимост да се произвеждат стоки, отколкото с политическата нужда да се произведат „производители“ и консуматори, за да се спаси с всички средства редът на наемния труд и на пазара. Да се самопроизведеш е на път да стане доминиращата задача на едно общество, в което производството е станало безцелно: като дърводелец, който, лишен от своята работилница и останал без надежда, започва да рендосва сам себе си. От тук и спектакъла на всички тези млади хора, които тренират как да се усмихват на срещата със своя евентуален работодател, които си избелват зъбите за едно по-добро напредване по йерархическата стълбица, които ходят в нощните барове, за да стимулират духа си за работа в екип, които научават английски, за да подпомогнат кариерата си, които се развеждат или женят, за да имат по-добър отскок, които посещават театрални стажове, за да станат лидери или стажове за „лично развитие“, за да „управляват по-добре конфликтите“.
НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ
(Следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *