ИДВАЩИЯТ БУНТ

Да бъдеш мобилизиран означава да се отнасяш към труда си не като към дейност, а като към възможност.

печат
(продължение от предходния брой)

 Да бъдеш мобилизиран означава да се отнасяш към труда си не като към дейност, а като към възможност.
Да бъдеш мобилизиран означава да се отнасяш към труда си не като към дейност, а като към възможност.

„Най-висшето лично развитие – учи някакъв гуру – ще доведе до най-солидна емоционална стабилност, до едно по-широко рационално отваряне, до една по-добре дирижирана интелектуална проницателност и следователно – до най-добрата икономическа ефективност“. Гъмжилото на целия този малък свят или свят на малки хора, трениращи се по гореописаните начини, очак­ва с нетърпение да бъде селекциониран, за да стане естествената смяна в опита да бъде спасен трудовият ред, посредством етиката на мобилизацията. Да бъдеш мобилизиран означава да се отнасяш към труда си не като към дейност, а като към възможност. Ако безработният сваля своята обица, отива при фризьора и прави „проекти“, той работи – както се казва – „за своята назначаемост“, което свидетелства за степента на неговата мобилизация. Мобилизацията е онова леко отлепване спрямо самия себе си, онова минимално откъсване от това, което сме, онова условие на отчужденост, от което Азът може да бъде взет като обект на труда, от което става възможно да продаде себе си, а не работната си сила, да бъдеш платен не за това, което правиш, а за това, което си, за прекрасното владеене на социалните кодове, за талантите ни на общуване, нашата усмивка или нашия начин да се представим. Това са новите норми на проституиране на социализирането. Мобилизацията довежда до сливането на двата противоречиви полюса на труда: тук всеки участва в собствената си експлоатация и всяко участие се експлоатира. Сам по себе си продуктът на мобилизацията е едно малко предприятие – негов шеф и негов собствен продукт. Важното е, работиш или не, да акумулираш контакти, компетентности, „мрежи“, накратко: „човешки капитал“. Изричната планетарна заповед да се мобилизираме при най-малкия повод – „тероризмът“, земетресенията, ракът, хората без постоянен адрес – резюмира решимостта на господстващите сили да поддържат „царството на труда“ отвъд неговото физическо изчезване.
Днешният производствен апарат, следователно, е от една страна тази гигантска машина за физическо и психическо мобилизиране, изпомпваща човешките енергии, станали излишни, а от друга – това е тази машина, която сортира и отпуска кредити за оцеляване на конформистите и оставя да се провалят всички „рискови индивиди“, всички, които въплъщават едно друго използване на живота и които поради това се съпротивляват на машината за мобилизиране на индивидите и за планиране на кредитите. От една страна тя съживява призраците, от друга оставя живите да умрат. Тази е чисто политическата функция на сегашния производствен апарат.
От тук, да се организираме против работата, да дезертираме колективно от режима на мобилизацията, да манифестираме съществуването на една жизненост и една дисциплина в самата демобилизация е едно престъпление, което изнемогващата цивилизация не е готова да ни прости; но това, в действителност, е единственият начин да я надживеем.
Четвъртият кръг: „По-семпло, по-шеговито, по-подвижно, по-сигурно!“
Стига са ни говорили за „града“ и „селото“ и още по-малко за някогашното им противопоставяне. Това, което се простира около нас, не прилича на тях нито отблизо, нито отдалеч: то е една единствена урбанистична пелена, без форма и без ред, една тъжна, неопределена и неограничена зона, един световен континуум от хиперцентрове, като че ли извадени от музей, с естествени паркове, с редуващи се големи комплекси и с необятни архитектурни площи, разделени от индустриални и развлекателни зони и барове: това е мегаполисът. Някога имаше антични градове, средновековни, модерни, но град мегаполис – няма. Той е синтез на цялата територия. В него съжителства всичко – не толкова географски, колкото чрез изплетените и сплетени в едно мрежи.
Това е така, защото мегаполисът довършва изчезването на градовете, както и на Историята. Манифактурите на Лил са станали зали за спектакли, бетонният център на Хавър е превърнат в паметник на ЮНЕСКО. В Пекин тесните улички около Забранения град бяха разрушени за модернизацията и малко по-късно и по-далеч бяха построени бутафорни фалшификати, за да привличат вниманието на туристите и на любопитните. В Троя дървените „гълъбарници“, в подражателен стил върху циментови блокове, напомнят бутиците във викториански стил от Парижкия Дисниленд. Историческите центрове, дълго време обсаждани от бунтовници, сега намират спокойно място в органиграмата на мегаполиса. Те са обречени да бъдат обекти на туризъм и на луксозна консумация. Това са феерични островчета на естетиката и на панаирната търговия. Задушаващата сантименталност на Коледните базари се нуждае от все повече платени охранители и полицейски патрули. Този контрол се съчетава чудесно с пейзажа на стоките, показващи на всеки, който иска да види, авторитарното лице на „пазарната демокрация“. Епохата е меланж от модерна музика, телескопични палки за лична защита и захарен памук. Това е всичко, което предполага полицейското присъствие и следене.
Този вкус към „автентичното“ и съответния контрол придружават дребната буржоазия в нейната колонизация на народните квартали. Изтласкана от хиперцентровете, тя търси тук един тих „съседски живот“, какъвто никога няма да намери. Изгонвайки бедните, колите и имигрантите, почиствайки терена и микробите, тя сама ликвидира онова, което търси. Върху общински афиш полицай сочи с ръка лозунг: „Монтобан, образцов град“.
НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ
(Следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *