ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от предния брой)

Петият кръг: „По-малко имущество, повече отношения!“
След тридесет години на масова безработица, „криза“, обещания за „излизане от тунела“, подигравки с надеждите и сеене на нови илюзии, искат да ни накарат още да вярваме в икономиката. Точно 30 години, прекъснати от няколко илюзорни антракта: този от 1981–1983 г., свързан с илюзията, че едно ляво правителство може да донесе щастие на народа; антрактът на „годините на мангизите“ (1986-89), когато всички трябваше да станем богати делови хора и борсови играчи; антрактът Интернет (1998-2001), когато всички щяхме да си намерим виртуална работа, ако останем свързани в мрежата, в която многоцветната, но единна, мултикултурна и образована Франция ще спечели всички световни купи. Днес обаче сме изразходвали всички свои резерви от илюзии: стигнахме дъното, нямаме пари, а имаме и заеми без покритие към банките.
Най-сетне стана ясно: не икономиката е в криза, а самата икономика е кризата; не е работата онова, което ни липсва, а работата ни е в повече. След като са претеглили внимателно всичко, продължават да ни убеждават отново, че не била кризата, която ни депресирала, а… растежът.
Трябва да признаем, че скучното повтаряне на борсовите индекси ни засяга почти толкова, колкото и една литургия на латински. За щастие, ние не сме само отделни единици, които са стигнали до това заключение. Ние не говорим за онези, които живеят от различни измами: контрабандисти от всякаква порода или хора, които от десет години живеят на социални помощи. Нито за всички, които повече не могат да се идентифицират с работата си и със свободното си време. За всички, които са приели минимума, а всъщност са максимумът. За всички, които намират за нормална циничната експлоатация на една „гъвкава“ работна ръка и приемат примера с пенсионерите, които „изяждали“ стандарта ни.
Ние не говорим за всички тези, които въпреки всичко, по един или друг начин, трябва да стигнат до подобно на нашето заключение.
Това, което говорим, е предназначено за всички тези страни и цели континенти, които изгубиха икономическата вяра, докато гледаха как боингите на Международния валутен фонд минават с грохот над тяхната мизерия, и които, макар и за малко, изпитаха на свой гръб филантропията на скъпо платените чиновници на Световната банка. Тук, в тези континенти, няма и помен от тази „криза на призванията“, която западната икономика понася апатично. Тези, за които са предназначени думите ни, са в Гвинея, в Русия, в Аржентина, в Боливия и навсякъде, където мощното и трайно дискредитиране на финансовата религия на МВФ, Световната банка и тяхното духовенство е необратим факт.  Пробуждането от анестезията се вижда и от вицовете:
„Какво са хиляда икономисти на МВФ, проснати на морското дъно? – Едно добро начало“, се шегуват в Световната банка. Руска шега: „Двама икономисти се срещат, единият пита другия: „Ти разбираш ли какво става?“ и той започва: „Чакай, ще ти обясня.“ „Не, не – прекъсва го първият, – не е трудно да се обясни, аз също съм икономист. Питам дали ти разбираш.“
Самото финансово „духовенство“ също се преструва, че дисидентства и си позволява да критикува догмите. Последното що-годе живо течение в така наречената икономическа наука – течение, което без хумор се нарича „пост- или неаутистична икономика“, – се е заело тепърва да покаже всички фокуси и узурпирания, всички фалшиви индекси на една наука, чиято единствена роля е да агитира горделиво в полза на дългогодишните напъни на господарите си, да обгради с малко церемонии техните апели за послушание и подчинение и накрая, както правят винаги жреците в религиите, да достави обяснения. Защото генерализираното нещастие е престанало да бъде поносимо, след като се е показало такова, каквото е: без кауза, нито основание за съществуване.
Фактите? Парите вече не са на почит – нито при тези, които ги имат, нито при тези, на които липсват. Когато питат младите германци какво искат да правят по-късно, двадесет процента от тях отговарят „да станат артисти“. Трудът вече не се понася като част от човешката същност. Счетоводството на предприятията признава, че вече не знае къде се ражда стойността. Лошата репутация на пазара щеше да настъпи още преди десетина години, ако не беше „научният“ бяс и огромните средства на неговите апологети. Прогресът, в общоприетия смисъл, навсякъде е станал синоним на катастрофата. Всичко бяга от света на икономиката, както всичко бягаше от СССР по времето на Андропов. Който поне малко от малко се е занимавал с последните години на СССР, ще разбере без усилия аналогията във всичките апели за волунтаризъм на нашите ръководители, във всичките им възторжени речи за едно… светло бъдеще,  чиито следи бяха изгубени.
Във всички тези публични изповядвания на политическата вяра в „реформата“ се крият първите пропуквания в Стената. Срутването на „социалистическия“ блок обаче не освети триумфа на капитализма, а само атестира фалита на една от неговите форми. Прочее, умъртвяването на СССР не беше резултат от въстанието на един народ, а от усилията и шмекерията на една преустройваща се номенклатура в процес на мутация. Прокламирайки края на „социализма“, една фракция от господстващата класа се освободи от всякакви анахронични задължения, които я свързваха с народа. Тя пое частния контрол над това, което вече контролираше колективно „от името на всички“, посредством „пролетарската“ диктатура. „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим!“ – се казваше в заводите и мините на СССР и неговия блок. „Понеже системата не издържа, да престанем да се правим на социалисти!“ – беше отговорът на олигархията. При раздялата на едните се „паднаха“ суровините, промишлената инфраструктура, военнопромишленият комплекс, банките и нощните барове, а на другите – мизерията или емиграцията. Както по времето на Андропов не вярваха повече в СССР, така днес никой не вярва на предизборните обещания – в залите за събрания, в работилниците и цеховете, в бюрата или в канцелариите на Франция. „Така не може да продължава!“ отговарят собственици и властници, които дори не търсят да смекчат речите си с „безпощадните закони на икономиката“ и преместват една фабрика през нощта, за да обявят на персонала рано сутринта нейното затваряне и повече не се колебаят да изпратят Групите за намеса на Националната жандармерия, за да прекратят стачката, както се правеше по време на нацистката окупация или при приватизацията на Средиземноморската параходна компания. Цялата смъртоносна активност на настоящата власт се състои в това да управлява тази развалина от една страна и от друга – да постави основите на една… „нова икономика“.
Ние се бяхме приспособили, въпреки всичко, към икономиката. Поколения наред ни дисциплинираха и дресираха, усмиряваха ни и ни превърнаха в производителни, доволни да консумират поданици. И ето, че внезапно се разкри всичко, което ние се насилвахме да забравим: че икономиката е една политика. И че тази политика днес е политика на селекция вътре в едно човечество, станало вкупом излишно. От Колбер до Де Гол, през Наполеон III, държавата винаги е схващала икономиката като политика, не по-малко от буржоазията (която извлича печалбите от нея) или от пролетариите (които ? се съпротивляват). Съществува само този странен междинен слой от населението, тази куриозна смес от хора, които не вземат страна – дребната буржоазия, която винаги се е преструвала, че вярва в икономиката като в една реалност, защото така тя е съхранявала неутралитета си.  Дребни търговци, дребни предприемачи, дребни началства, кадри, професори, посредници от всички родове и видове, които образуват във Франция тази не-класа, този социален желатин, съставен от хора, които искат просто да живуркат встрани от Историята и от нейните бури. По своето предразположение това блато е носител на фалшивата съвест, готово на всичко, за да запази в своята полудрямка затворени очите си за войната, която бушува наоколо. Всяко проясняване на фронта се придружава във Франция от измислянето на нов вазелин. През последните десет години това беше АТТАС (Асоциация за облагане на финансовите сделки в полза на гражданите) с нейната невероятна такса Тобин (по името на „видния“ американски икономист Джеймс Тобин, който в края на 1970 г. предложи да се въведе данък от… 0,1% върху международните борсови сделки.) Неговото въвеждане беше рекламирано ни повече, ни по-малко като създаване на едно световно правителство, а неговата апология на „реалната икономика“ против финансовите пазари – като „борба с бедността“. Всичко това, гарнирано с нейната (на дребната буржоазия) трогателна носталгия по държавата. Комедията трая колкото трая и завърши като един плосък маскарад. Един вазелин беше заместен от друг – „намаляване на икономическия ръст“. Ако АТТАС със своите курсове за народно просвещение се опита да спаси икономиката като наука, намаляването на ръста претендираше да я спаси като морал. Пазарният апокалипсис имаше само една алтернатива – нулев ръст. Да се консумира и да се произвежда по-малко. Да станем жизнерадостно пестеливи. Да ядем „био“, да ходим на работа с велосипеди, да спрем да пушим и да следим зорко продуктите, които купуваме. Да се задоволяваме със стриктния необходим минимум. Доброволна простота. „Да преоткрием истинското богатство в разцвета на съжителските социални отношения в един здравословен свят.“ „Да не изчерпваме своя естествен капитал.“ Да вървим към една „здрава икономика“. „Да избягваме регулирането ? чрез хаоса.“ „Не генерирайте социални кризи, поставящи под въпрос демокрацията и хуманизма!“ Накратко: да бъдем икономични! Да се върнем към икономиката на дядо, в златния век на дребната буржоазия през 50-те години на миналия век. „Когато човек е пестелив – обещават ни – собствеността изпълнява отлично своето предназначение, което се състои в това да му позволи да се наслаждава на собствения си живот, на завет от социалните бури, зад частното убежище на своя бит.“
Идилия: графичен дизайнер в ръчно плетен пуловер пие плодовия си коктейл с приятели на терасата на етническо кафене. Компанията е сладкодумна, умерено забавляваща се, не е нито много шумна, нито твърде мълчалива, споглеждат се, усмихвайки се, блажено – тя е толкова цивилизована. По-късно едни ще отидат да копаят градинката си в квартала, докато другите ще правят керамика, дзен будизъм или анимационни филми. Живеят и общуват с чувството, че образуват едно ново човечество, по-мъдро, по-изтънчено. Последното човечество. И имат право. Apple и „нулевият ръст“ са в любопитно споразумение за бъдещата цивилизация. Идеята за връщане към икономиката от едно време и удобната мъгла, зад която настъпва идеята за големия технологичен скок напред. Защото в Историята връщания не съществуват. Призивът да се върнем в миналото изразява само една от формите на съзнанието на своето време и тя рядко е по-малко модерната. “Нулевият ръст“ не случайно е знамето на рекламните дисиденти от списание “Casseurs de Pub“, чиято цел е да поддържа “ненасилствената борба“, основаваща се върху аргументи против рекламата. Освен “нулевия ръст“ и “ненасилието“, то защитава още “правата на човека“ и… демокрацията. Откривателите на “нулевия ръст“ – от Римския клуб през 1972 г. –  бяха една банда индустриалци и висши държавни функционери, които се позоваваха на един доклад на кибернетици от Масачузетския технологичен институт. Тази конвергенция не е случайна. Тя се вписваше в принудителния поход за подмяна на икономиката. Капитализмът дезинтегрираше за своята печалба всичко, което продължаваше да съществува като социални връзки, сега той се впуска в тяхната нова реконструкция върху собствените си основи. Инкубатор е новото “социализиране“ на отношенията в мегаполиса. По същия начин той разруши естествените светове и понастоящем се впуска в налудничавата идея да ги реконструира като множество контролирани резервати, получили адекватни данайски дарове.
(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *