ИДВАЩИЯТ БУНТ

печат
(продължава от миналия брой)
Този свят има своята съгласуваност, която варира с интензивността и
качеството на връзките, които ни привързват към всички тези същества и места. Само ние, лишени от всичко, изгнаници от всякъде, родени в бетонните кубове и избиращи плодове в супермаркетите, улавяме ехото на света през телевизионния екран, за да имаме една околна среда. Самите ние подпомагаме собственото си унищожение, все едно става дума за една обикновена промяна на пейзажа, за да се възмутим от последните поражения на катастрофата, след което прилежно да подготвим поредната редакция на статията нея в енциклопедията.
Нашата околна среда се превърна в един съсирек – едно отношение към света, базиращо се върху неговото управление, тоест върху отчуждаването. Едно отношение към света, в което ние не се състоим само от шумоленето на дърветата, миризмите от пърженето на мръвки и картофи у съседите, от ромоленето на водата, глъчката в училищния двор или нежната влага в летните вечери, едно отношение към света, в който сме аз и моята околна среда, която ме заобикаля, но не ме формира. Ние сме се превърнали в съседи на едно събрание от съкооператори на планетата. Едва ли може да се измисли по голям ад.
Никоя материална сфера никога не е заслужавала името „околна среда“, освен може би… днешният мегаполис. С цифровизираните гласове на обявите, свирещите трамваи в ХХI век, синкавите светлини на улични фенери във форма на гигантски кибритени клечки, пешеходците, гримирани като неуспели манекени, мълчаливото взиране на камерите за наблюдение, прорязващият звън на електрическото метро, задължителните табелки с имената на реверите ни, електронната атмосфера в интернет кафенетата, покварата, която се разлива от плазмените екрани, подвижните пътеки, стълби и латекса. Никога декорът не е бил по-подходящ за душите ни, които го пресичат. Никога средата не е била по-автоматична. Никога контекстът не е бил по-безразличен и не е изисквал, за да оцелеем, едно толкова нивелирано безразличие. В крайна сметка, „околната среда“ е отношението на вътрешния ни мир към мегаполиса, който проектира сянката си върху всичко, което се опитва да му убегне.
Ситуацията е следната: използваха бащите ни, за да разрушат този свят, а сега искат да ни впрегнат да работим за реконструкцията му и като връх на всичко, искат тя да бъде рентабилна. Развратната възбуда, която ще въодушевява от тук нататък журналисти и рекламаджии при всяка нова промяна на климата, разкрива стоманената усмивка на новия зелен капитализъм, чието настъпване прокламираха още през 70-те години на ХХ век, когато го очакваха на завоя, а той все не идваше. Е, добре – ето го! Той е екологията! Алтернативното решение – това е пак той! Спасението на планетата, това е винаги той! Повече няма никакво съмнение: небесният свод е зелен; околната среда ще бъде оста на политическата икономия на ХХI век. На всеки напън на катастрофизма отсега нататък ще отговаря по едно ято от „индустриални решения“.
Откривателят на водородната бомба, сър Едуард Тейлър, ни внушава да бъдат пулверизирани в стратосферата милиони тонове метален прах, за да се спре глобалното затопляне. НАСА (Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство), разочарована от факта, че трябваше да изпрати своята велика идея за създаване на космически антиракетен щит в музея на фантасмагориите от студената война, сега обещава изпращането отвъд лунната орбита на едно гигантско огледало, за да ни закриля занапред от гибелните слънчеви лъчи. Друга, още по-пленителна визия за бъдещето: едно моторизирано човечество, шофиращо с биоетанол от Сау Паулу до Стокхолм; една мечта на едрите земевладелци, която включва, покрай всичко останало, превръщането на всички обработваеми земи на планетата в поля за царевица, соя и захарно цвекло. Навсякъде екологични автомобили, автобуси, чисти енергии, екологически консултации, които си съжителстват добре с последните реклами на Коко Шанел в гланцираните страници на луксозните списания, с които се обработва „общественото мнение“ и мириса на дребните буржоа.
Околната среда има несравнимата заслуга, ни казват, да бъде първият глобален проблем, който е поставен пред човечеството. Един глобален проблем, тоест проблем, чието решение притежават само тези, които са организирани глобално. И те се знаят. Това са групите, които от един век са в авангарда на бедствията и възнамеряват да останат там с минималната цена на една смяна на името си. Това, че EDF (Националната електрическа компания на Франция) имаше дебелоочието да ни сервира отново ядрената си програма като ново решение на световната енергетична криза, говори също колко новите решения приличат на старите проблеми.
От държавните комитети/министерства до залите в алтернативните кафенета проблемите се формулират с едни и същи слова, които се употребяват от край време. Трябва да се мобилизираме. Сега не за възстановяване на разрушенията от войната, както беше в следвоенното десетилетие, не и за умиращите от глад етиопци през 80-те години или за създаване на работни места, както през 90-те. Не, този път мобилизацията е за „околната среда“. И ще ни благодарят. Ал Гор, бутафорната екология и „нулевият ръст“ са наредени до благородните чеда на Републиката, за да изиграят ролята си на вдъхновители на дребните душици и ибрици от „левицата“ и на добре познатия ни идеализъм на младежта. С доброволния аскетизъм като знаме, те се стараят да ни подготвят, съобразно „екологическото извънредно положение, което идва стремително“. Тяхното откровено досадно чувство за вина се стоварва върху уморените ни плещи и с него те искат да ни подтикнат не само към разделното събиране на нашите отпадъци, към копаенето на собствената ни градинка и био-наторяването ? с остатъците от мъртвешкия пир, със и за който ние бяхме охранени.
Да управляваме разпространението на термоядрените централи, изригванията на въгледвуокиса в атмосферата, стопяването на ледовете на полюсите, ураганите, епидемиите, световната свръхнаселеност, ерозията на почвата, масовото измиране на животинските видове… ето какъв ще бъде нашият товар. „Всеки трябва да промени поведението и навиците си“, ни казват, ако искаме да спасим нашия красив и цивилизован свят. Трябва да консумираме по-малко, за да можем пак да консумираме. Да произвеждаме био, за да можем още да произвеждаме. Трябва да се контролираме, за да продължим да контролираме. Ето каква е логиката на един свят, който възнамерява да оцелее, давайки си вид, че извършва историческо скъсване с миналото. Ето как искат да ни убедят да участваме в големите индустриални предизвикателства на започналия век. Така видиотени, ние ще бъдем готови да скочим в обятията на същите онези, които организираха грабежите, плячкосването и кланетата, за да ни… спасят от тях.
Екологията е не само логиката на тоталната икономика, тя е и новият морал на Капитала. Състоянието на вътрешна криза на системата и суровостта на започналата селекция са такива, че е необходим отново един критерий, в чието име да се извърши подобно сортиране на нужните и на излишните. Идеята за добродетелта през всички епохи е била винаги изобретение на порока. Без екологията не би могло да се оправдае днешното съществуване на двете системи на хранене: едната „здрава и биологична“ за богатите, за дечицата и внученцата им и другата, всеизвестно токсична, за плебеите и техните изтърсаци, обречени на затлъстяване. Планетарната свръхбуржоазия няма как да представи своя начин на живот като достоен за уважение, ако нейните последни капризи не бяха скрупульозно „уважаващи околната среда“. Без екологията, нищо не би имало вече достатъчен авторитет да накара да заглъхне всяко възражение и недоволство срещу повсеместното нашествие на контрола.
Проследяване, „прозрачност“, сертифициране, екотакси, превъзходна околна среда и водна полиция вещаят екологичното извънредно положение, което ни готвят. Всичко е позволено на една власт, която се „основава“ на Природата, на здравето и на всеобщото благоденствие…
„Щом веднъж новата икономическа култура и поведение преминат в нравите, принудителните мерки ще отпаднат от само себе си, без съмнение“. Нужен беше целият смешен апломб на един телевизионен палячо, за да се поддържа една толкова смразяваща перспектива и в същото време да апелират да се мобилизираме, защото „планетата е болна“, за да останем достатъчно анестезирани и да помагаме на всичко това сдържано и вежливо. Новият биоаскетизъм е контролът над себе си, който е мобилизирал всички ни, за да се договори операцията по спасяване на системата, която сама е влязла в клопката. В името на екологията ще трябва занапред да затягаме коланите, както вчера правихме в името на икономиката. Пътищата ще могат да се трансформират в писти за велосипеди, самите ние ще бъдем, може би, в известна степен, благодарни някой ден за един гарантиран минимален доход, но само на цената на едно послушно, терапевтично съществувание. Тези, които твърдят, че генерализираният самоконтрол ще ни спести понасянето на една екологична диктатура, лъжат: едното ще постели леглото на другото и ние ще имаме и двете.
Докато ги има Човекът и Околната среда, между тях ще я има и полицията.
Всичко трябва да се преобърне в екологичните речи. Там където говорят за „катастрофи“, за да опишат боксуванията на днешния режим на управление на хората и нещата, виждаме само катастрофата на неговото толкова перфектно функциониране. Припомнете си: най-голямата позната вълна на смъртоносен глад в тропическия пояс (1876 – 1879 г.) съвпадна с една световна суша, но най-вече с апогея на колониализма. Разрушаването на селския начин на живот и на хранителните практики доведоха до изчезването на средствата, с които се справяхме с недостига. Повече от липсата на вода, резултатите от експанзията на колониалната икономика бяха покриването на тропическия пояс с милиони измършавели трупове. Всичко, което се представя навсякъде като екологична катастрофа, никога не е преставало да бъде на първо место проява на едно пагубно отношение на печалбарите към света. Това, че не обитаваме нищо и никъде, ни прави безкрайно уязвими за най-малкото изпитание на системата, за най-малкия климатичен риск. Докато при наближаването на последната вълна цунами, туристите продължаваха да лудуват във водите, ловците на бисери от островите бягаха от бреговете след птиците. Настоящият парадокс на екологията е, че под претекста да спаси Земята, тя спасява само основите на това, което опустошава планетата.
Нормалното функциониране на света обикновено служи, за да прикрие нашето състояние на наистина катастрофално отчуждаване. Това, което наричаме „катастрофа“, е просто временно преустановяване на това състояние, един от онези редки моменти, когато си възвръщаме някакво присъствие в света. Затова, нека стигнем по-рано до изчерпване на петролните резерви, нека прекъсват международните потоци, които поддържат темпото на мегаполисите, нека ни изпреварят големите социални сътресения, нека настъпят „подивяването на населението“, „планетарната заплаха“, „краят на цивилизацията“! Всяка загуба на контрола е за предпочитане пред всички сценарии за управление на кризата. Най-добрите съвети не са сред даваните от „специалистите по устойчиво развитие“. В нарушенията на функционирането, в късите съединения на системата се появяват логическите елементи на отговора на това, което може да престане да бъде проблем.
(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *