Има ли мафия в България?

печат
Мафията възниква като италианско, даже по-скоро сицилианско явление. Тя е форма на организирана съпротива срещу властта, която по онова време е чуждестранна, окупационна. Включвала елементи на „обикновено“ разбойничество, претендирала да закриля честта, достойнството и имуществото на бедните. Първите „кръстници“ изпълнявали задължения на посредници в битови конфликти и търговски спорове. Враждебно настроени към правителствените институции, селяните търсели спечелилия авторитет кръстник да ги съди.

Много скоро посредничеството станало семеен поминък – професионалните закрилници в епохата на ранния капитализъм усетили келепира. Естествено, променила се практиката на закрилничеството – станало платено, не толкова с пари (и без това рядък посетител в джоба на сицилианския селянин, който се бъхтил по камънака, наречен „негова земя“) колкото с услуги и „лоялност“. Задлъжняването се оказало идеален инструмент за създаване на многоетажна мрежа, чрез която кръстниците контролирали населението и се изплъзвали от репресивните пипала на държавата. Правели пари, като налагали собствени данъци, които държавата кръстила „рекет“, за да „докаже“, че нейните данъци са „нещо различно“.

Данъкът е един от основните признаци за държавност.

Друга обща черта – и държавата, и мафията унищожават или поглъщат „самодейната“ престъпна дейност около себе си. Към „единаците“ са безпощадни.

Никакви увъртания не успяват да скрият, че мафията изглежда и се държи като държава – със закони, „морален кодекс“, пирамидална структура и цел – непрестанно да разширява и контролира своите пазари на стоки (алкохол, наркотици, нерегистрирани оръжия) и услуги (проституция, хазарт, съдействие за връщане на дългове, мокри поръчки). Мафията и държавата постоянно разширяват тези пазари – така американската прониква в профсъюзите – и често си сътрудничат – през Втората световна срещу режима на Мусолини, срещу режима на Кастро в Куба, в наркотрафика на ЦРУ и наркотизирането на пацифистките движения и чернокожите радикали през 1960-те. Разбира се, това е придружено с театрална неприязън – „организираната престъпност“ беше любимото бостанско плашило на държавниците, преди да го измести „тероризмът“, а едно от малкото достойнства на класическия мафиот е презрението му към чиновници и политици.

Що за дзвер е „българската мафия“?

Произходът на „родната“ мафия е коренно различен. Не възниква спонтанно и „отдолу“, българските мутри не играят на Робин Худ. Шуробаджанашката съставка, както при италианци, евреи, ирландци или руснаци, също не е водеща – тя е наследство от семейните връзки в партокрацията на БКП.

Мафията у нас е създадена от официалната власт. Непосредственият конструктор е „бойният отряд на Партията“ – Държавна сигурност. Сглобявали са своето „франкенщайново чудовище“ от наличния криминален контингент, от останали без поминък спортисти, от привлечени по-късно хулигани, от всякакви маргинализирани елементи, от обикновени авантюристи. Използвали са всеки с повече или по-малко склонности на психопат – по свой образ и подобие. За себе си ваятелите запазват позициите на „капо ди тути капи“ и оставят на среден калибър фукльовци да се преструват на регионални „кръстници“.

M-P

Нашенската мафия, както в „бившите“ републики на империята СССР, е направо неузнаваема от гледна точка на „класическия мафиотизъм“, но понятието въпреки това е впрегнато с пълна сила. С каква цел? За да не личи приликата на мафията с държавата и обратно. Да не личи, че колкото „мафията е на народа“, толкова и държавата е на същия – инак политиците трудно ще се правят на жертви (досущ приказката „Болен здрав носи“) и ще искат от гражданите да ги защитават. Да не личи, че буквално всяка политическа сила, поемала „държавното кормило“ през последните 25 години, е ползвала услугите на правителствения отдел „мафия“ и е възнаграждавала този неформален отдел. За пред простодушната публика (простия „електорат“, „мат’рял“) дежурните по власт (сменни бригади във фабриката за илюзии) хвърлят обвинения за несполуки и безобразни изцепки върху „мафията“ – така пренасочват вината от себе си към „нещо друго“.

Затова, когато „опозицията“ – партийна или „независима“ – призовава „да си върнем държавата от мафията“, знайте – това е измама. Активно мероприятие. Прегрятата пара на недоволството фучи през свирката на кухото лозунгарство.

Държавата никога не е принадлежала на народа, за да „си я връщаме“.

Мафията никога не е превземала държавата, защото е държавен подизпълнител.

Официалната власт създава чудесни условия мафията да вирее. Сенчестата бухалкаджийска власт се отплаща, като всява хаос, създава у хората трайна несигурност. Държавата извлича от несигурността изгодата да оправдае разходите за „сигурност“ при нулеви практически резултати. Това тласка населението да плаща на „мафията“ за „закрила“ – и, между другото, все нещо получава, докато срещу легалните данъци не вижда почти нищо. Работният цикъл на финансовата помпа за обезкървяване на гражданите. Изтръгнатите средства, одрани кожи, след „пране“ попадат накрая пак в „политическата класа“, неотделима от икономическите „олигарси“.

Кръгът се затваря. Народът гние вътре като в затвор, няма измъкване, даже Терминал 2 не предлага път към свободата – само осигурява местене от смрадлив зандан в по-дезодориран друг. Не се лъжете, в „цивилизованите“ страни ситуацията с „мафия – държава – мафия“ стои по принципно същия начин, независимо от повечето илюзии у местните „честни граждани“.

Какъв е реалният, неилюзорен изход тогава? Ама моля те, читателю – що за въпрос! Цял вестник ти отговаря дванайсет пъти годишно по десетина начина всеки месец! Абонирай се, ако наистина те вълнува!

И бъди здрав – поне докато не те е схрускала едната или другата глава на ламята.

Хасан Девринджи

1 коментар

  • Един роман на Димитър Добревски „Два дни преди коледа“`/цитирам по памет/ ме накара да се размисля издълбоко. След крушението ни във войните двадесетте години в София има Военен съюз. Генерал Иван Вълков спретва шест вагона на глуха линия на гара Подуяне и чака сгода да натовари царчето и семселето му и ги проводи до реалната им родина. Но… Ето това многоточие прескачат историчарите ни и не споенават немското разузнаване, което подшепва подсказан ход на Борис Фердинандов Сакскуборготски. И знае се по-нататък как Ванче Михайлов изпозастрелва наоколо си всичко, което му пречи да оглави клана, та подемат с царчето много доходоносна дейност- добив, обработка и трафик на наркотик. След Дупница до Кавала и Ксанти , Охрид, та чак до албанските планини всяка къща сее по задължение два декара афион. Смолата/катранът/ се предава за „медицински цели“. Ставаме първи в света по наркотрафик, комай за всички времена. Опиум е обменян и с Мао, също момче от клана. Не им е удобно да говорят за „македонска мафия“, но де факто главорезите на Ванче Михайлов са това. И идва онзи октомври на 1934 година в Марсилия Владо Черноземски, по пашепорт с фамилно име Керин от Чепино, който убива сръбския крал Александър Карагеоргиевич не заради дискусия по теоретични проблеми, а за пречки по наркотрафика, другите жертви не ги броят. Май от тогава прехвалените от кинаджиите неореалисти “ мафиози“ добиват онази странна ориентация на цветенца, които сега се купчат в букет от цял свят в Милано, неофициално признат за столица на гейовете в Европа. Приемствеността се подема след оперетните сцени на 9 септември 1944 г. от болшевишките подлогари, та и до днес на реалните мафиози това е основното занимание. И малка добавка: доказа се, че нямаме връзка със стрелбата по папата, но този скеч си имаше точна отпратка-да бъдем премахнати от четвърта позиция в света по продажба на оръжие. Ако и заради това не си заслужаваме името мафиоти, здраве му кажи…..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *