Интервю с един ирански анархист

печат
Анархизмът по света: ИРАН

Интервюто е взето от членове на Севеоизточната федерация на анархо-комунистите (САЩ). Оригиналният текст от Infoshop.org се публикува тук със съкращения. Има голяма вероятност настоящата гео-политика на САЩ да ги доведе до война с Иран. Добре известно е, че Буш включи тази страна в така наречената “ос на злото”. По-малко известно е, че американската армия проучва потенциалните цели в Иран за едно бъдещо въздушно нападение. Може да се каже, че основната причина Иран все още да не е нападнат е “виетнамизирането” на съседен Ирак неотслабващата съпротива комбинирана с нарастващото негативно отношение към войната на международната общност. Но изглежда нападението над Иран е само отложено, не отменено. В светлината на антагонистичните отношения САЩ Иран се опитваме по-добре да разберем тази азиатска страна, хората и борбите им. Повечето анархисти в САЩ знаят малко за дългогодишната история на лявото движение в Иран, както и за самия регион по принцип. Именно затова решихме да вземем интервю с един ирански анархист. Пайман Пидар е редактор на “Нахдар” (Nakhdar), анархо-комунистическо списание излизащо на персийски и английски, с аудитория предимно сред иранските политически изгнанници в Америка и Европа.

Можеш ли първо да ни разкажеш как пое пътя на революцията?

През 1969, когато бях едва на 13, тогавашният режим на Шаха обяви, че цената на пътуването с автобус се вдига от 2 на 5 риала (по онова време 700 риала са приблизително 1 долар). Това бе тежък икономически удар за едно обикновенно семейство и поради тази причина бе организирана демонстрация в която аз участвах. Голяма част от учениците от моето училище също спонтанно се включиха в демонстрацията. Ние се движехме по главната улица и чупехме стъклата на всеки автобус който мине. Два часа полицията не можеше да овладее положението. Беше невероятно, това беше първата “директна акция” в която участвах.

През следващите две години политическата ми активност се състоеше главно в писането на прогресивни стихове по черните дъски в училището. Трябва да знаете, че персийската култура има дълга традиция в римуваната реч. От хилядолетия над нас винаги е имало някакво авторитарно управление, именно затова съпротивата е развила тази метафорична поетична форма на пропаганда образовайки масите чрез рими. С гордост мога да каже, че поезията е в нашата кръв.

През революцията през 1979 какво беше положението с левите движения в Иран? Ти беше ли участник в някаква активна група?

За да отговоря на този въпрос трябва да се върна двайсетина години назад преди 1979. На 18 август 1953 ЦРУ организира преврат срещу първото в историята демократично правителство на Иран на доктор Мосадъг (национално/буржоазно) и върна Шаха обратно на неговия престол. Това бе тежък удар за всички социални и революционни движения. Въпреки това, когато 4 години по-късно американският президент Никсън посети Техеран, той бе посрещнат от студентска демонстрация, като хората хвърляха домати срещу лимузината му. През този ден трима студенти бяха убити от полицията. Те се превърнаха в мъченици и така студентското движение в Иран се роди.

Но през следващите 15 години почти нямаше други дисидентски прояви, заради жестоката диктатура на Шаха. Лидерите на така наречената “комунистическа” партия (лакеи на Москва) отдавна бяха избягали в Източна Германия, а последните останки от буржоазната опозиция изчезваха една по една. Всеки признак на бунт се смазваше брутално още в зародиш. Страната бавно се трансформираше от полуфеодална/полуколониална в капиталистическа. Това окончателно беше завършено през 1963 с наложената поземлена реформа утвърждаваща капиталистическите взаимоотношения. Разбира се, за пред обществеността режимът на Шаха представи това като “Бялата Революция”. Това, което кратковременното националнодемократично правителство не можа (или по-точно не му бе позволено да свърши), го свърши марионетният режим на Шаха, обслужващ империалистическите интереси на САЩ. Цялата тази политикоикономическа ситуация и последиците за хората бе описана и много добре анализирана от една книга, чието заглавие се превежда като “Въоръжена борба: стратегия и тактика” от Масуд Ахмаджадех. Тя и “Въоръжената борба и отхвърлянето на теорията за оцеляването” на Армир Парвиз Поян дадоха теоретичните основи, необходими да се появи една революционна организация “Ирански народни федаини” (ИНФ). Първият им акт бе на 9 февруари 1971, когато 13 партизани нападнаха отряд на силите за сигурност. Въоръжената борба започна.

През следващите 3 години, докато завърших университета аз бях верен привърженик на ИНФ. Разпространявах нелегално техни листовки. Оставях ги в закусвалните, телефонните кабини и билярдните клубове, които посещавах. Седем месеца след появата на ИНФ се появи втора въоръжена група “Народни муджахидини на Иран” с леко ислямистки уклон. Обаче през следващите години те преминаха през значителни трансформации, на които няма да се спирам тук. Аз напуснах Иран през 1974, но продължавах да следя въоръжената борба вътре в страната.

Какви радикални придобивки бяха постигнати с революцията от 1979 и преди да се развихри контрареволюцията на Хомейни?

В първите дни на революцията всеки сектор от обществото беше наелектризиран и жаден за свобода. Работниците организираха комитети в заводите, дори тези от тюркското малцинство на север,които са предимно селяни се организираха по същия начин. Жените провеждаха демонстрации с искане да се отхвърли носенето на религиозни покривала на лицата. Студентите провеждаха живи дебати и се организираха в многобройни левичарски групи. Най-голямото малцинство – на кюрдите – веднага се организира в автономни зони, управлявани или от буржоазно-демократичната партия на Кюрдистан или от една лява дребно-буржоазна организация със силна пролетарска тенденция.

За жалост никоя от гореизброените групи и движения не просъществува повече от няколко месеца. Мнозинството от иранците беше подлъгано на референдума да гласува за ислямистката република на Хомейни и това беше като произнесена смъртна присъда за революцията. Новият режим веднага организира реакционни въоръжени отряди, “Пазители на революцията”, “Въоръжени младежи” и най-лошото, което на запад би било квалифицирано като “фашистки бригади”. Те веднага се заеха със смазването на революцията. Над туркмените бяха извършени масови екзекуции, Кюрдистан беше бомбардиран от въздуха. Хомейни организира официални “фабрични комитети”, “женски асоциации” и “студентски дружества”.

Какво стана с радикалните леви след контрареволюцията? Има ли активно движение зад граница? Какви бяха политическите действия, с които се занимаваше през този период?

За да отговоря на тези въпроси, първо трябва да доразкажа историята. Революцията най-накрая показа на империалистите от САЩ, че времето на Шаха е минало. Те приеха Хомейни в замяна на неговото обещание, че ще се установи в Гом и няма да се намесва в политическия живот в Техеран. Това беше блъф. Той умело подведе както масите от разбунтували се иранци, така и империалистите. Той не само ни наложи неговата ислямска република, ами и внесе голямо напрежение в целия Близък Изток. Реториката на Хомейни, че ще разшири режима си и в Ирак, след като мнозинството иракчани са шиити като нас, даде оправдание на САЩ да подведат Садам да нападне Иран. Империалистите мислеха, че така ще се отърват от бързо станалия неудобен режим на Хомейни. Ситуацията по това време беше много несигурна. Когато войната между Иран и Ирак започна, Хомейни използва момента за да се разправи с всички остатъци от социалните и леви движения. В този момент всеки, който можа, избяга в чужбина. Като резултат се появи голямо опозиционно движение в изгнание. Лидерите на Муджахидините помогнаха на Бани Садр (първият президент при режима на Хомейни) да избяга с тях в Париж. Те веднага организираха и първата дисидентска организация – буржоазният “Национален Съпротивителен Комитет” (НСК).

В този момент аз тъкмо бях завършил магистратура в САЩ и реших да се преместя в Париж за да осъществявам политическа дейност. Организацията, на която симпатизирах беше малка група, отцепила се от ИНФ веднага след революцията през 1979, наречена “Групата на Ашраф Дехани”. Следващите две и половина години (1981-1983) бяха политически най-активните в моя живот. Ние бяхме първата група, която поведе офанзивата срещу така наречената про-Хомейни ислямистка фаланга във Франция (те имаха подкрепата на френските специални полицейски служби). Също така ние бяхме първите, които изобличихме НСК в това, че получава пари от империалистите и спомогнахме за изолирането им от истински радикалната опозиция.

В един момент вие сте еволюирали от марксистленинист в анархо-комунист. Можете ли да ни кажете какво доведе до тази промяна? Кога за първи път се сблъскахте с анархизма? Има ли анархистична традиция в иранските леви движения ?

ИНФ беше наистина еклектична организация. Те твърдяха, че са марксисти (смятам, че техният анализ на социално-икономическата обстановка в Иран до голяма степен е все още валиден), ленинисти (споделяха мнението, че пролетариатът е неспособен да види по-далече от непосредствените си икономически интереси и му е нужен йерархично устроен комунистически авангард), отчасти маоисти (нуждата да се създаде народна армия) и нещо, което може да се нарече чегеваризъм (възгледът, че малките партизански групи са достатъчно ефективни и трябва да предшестват организирането на единен централизиран авангард).

Всичко това го подкрепях през дълъг период от моя живот (1971-1985). През следващите няколко години се преместих да живея в Южна Америка. Все още с носталгия си спомнях за “славния път на падналите другари” от авторитарно-комунистическото движение и защитавах тяхната теория. Но чувствах, че нещо не е наред. След като продължавах да бъда предан на комунистическите идеали, аз стигнах до извода, че проблемите са в типа организация. Така в търсене на отговор аз препрочетох ключовите текстове в марксист-ката теория, запознах се с течения за които не бях чувал дотогава: комунизъм на съветите, автономисти-марксисти, франкфуртската школа, ситуационистите, прочетох много феминистки книги. За да повдигна духа си четях и много новели – предимно от южноамерикански и европейски автори.

През 1989 реших да продължа с образованието си за да мога да чета по-систематично. Преместих се в Ню Йорк и записах антропология. През 1990 за първи път се сблъсках с анархисти. Включих се в една анархистична изследователска група и не ми отне дълго да видя къде в историята работническата класа е поела по грешен път. През следващите години аз се съсредоточих върху работите на главните теоретици на анархокомунизма.

Моят отговор на последния въпрос – дали има анархистка традиция в иранското ляво е “не”. Нещо повече, голяма част от иранските леви в изгнание се придвижиха надясно към социалдемокрацията. Все пак аз срещнах няколко млади ирански анархисти. Те ми дават надеждата, че следващото поколение революционери няма да повтори грешките на предишните.

Мислиш ли, че има какво анархистите да извлекат от традиционния марксизъм?

Да, определено. Мисля, че Маркс и някои други марксисти след него са допринесли много за икономическата страна на въпроса. Самият Бакунин е не малко повлиян от “Капиталът”. За мен Маркс все още е един от най-великите революционери за неговото време. Разбира се, аз не съм съгласен с курса който е поел срещу Бакунин в Първия Интернационал, но това не омаловажава неговия принос.

Каква е настоящата политическа обстановка в Иран? Виждаш ли шанс анархизмът да намери повече привърженици там?

В момента политическата обстановка е ужасна и то за целият политически спектър. Вестници се закриват, работническите искания за изплащане на заплати от преди месеци се игнорират, а техните протести се потушават със сила. Обещаното увеличение за учители и доктори се отлага, а политическите затворници се увеличават. И накрая безработицата води младежите към наркотиците (в момента около 2 милиона!) и проституцията. Нивото на корупцията е до небесата. Обикновеният иранец е отчаян.

Въпреки това се правят опити за промяна. Преди няколко месеца няколко студенти публикуваха отворено писмо в интернет, призоваващо международната общност да окаже натиск да се проведе референдум в ислямската република. Те вярват, че ако съберат един милион подписа под това си искане от иранци, живеещи в Иран и в чужбина, ще успеят. Аз лично не вярвам в успеха на този план.

А за това дали има шанс анархизмът да намери последователи, за жалост трябва да кажа “твърде малки” в този момент, поради ужасната политическа обстановка. Но аз не съм краен песимист. Вярвам, че освобождението на работническата класа е в нейните собствени ръце. Ситуацията е толкова непоносима, че във всеки момент масите могат да се вдигнат спонтанно. И тогава ще имаме шанс, макар че в Иран системата винаги е била йерархична и то хилядолетия наред. Това се отнася и за левите движения. Истинската социална промяна няма да стане за една нощ. Трябва време.

Какви са фундаменталните разлики в организацията на капитала при империалистическото управление и при ислямската република?

Първо трябва да припомня, че Шахът беше марионетка на британците (1941-1953), а след това на американците (от връщането му на власт до революцията през 1979). След преврата създаденият петролен консорциум бе разделен 51% за американците и 49% за англичаните. В Иран имаше постоянно американско военно присъствие (10 000-20 000).

От 1972 според доктрината на Никсън Кисинджър Иран се превърна в жандарма на Персийския залив. Тази нова доктрина дойде в резултат на виетнамското фиаско – да се набляга на ниско интензивни регионални конфликти. Така шахът изпрати ирански войски да потушат въстанието на марксистките партизани в Оман. Все в тая връзка беше създадена и ОПЕК. Цената на петрола се покачи и това доведе до икономически загуби за европейците, но печалби за американците, защото уж те също купуваха скъпо, но бяха задължили Шаха да купува тонове американско оръжие, така че добре си бяха направили сметката.

По онова време американският империализъм доминираше, за разлика от сега, когато доминира европейският империализъм. Повечето от европейските инвестиции са в петролната, химическата и минната индустрия, но също и в някои други. Европейците не присъстват в Иран директно и открито, поради причисляването на нашата страна към “оста на злото”, поддръжката за радикални ислямистки движения (в Ливан и сега в Ирак) и връзката на Техеран с атомната програма на Пакистан. Ислямската република много умело използва съперничеството между различните империалисти. Също така Иран има връзки с Куба – медикаменти срещу петрол. Техеран покани китайския капитал да изгради транспортната инфраструктура.

И въпреки тези мащабни инвестиции, 89% от иранците не живеят добре, останалите 11% са в една или друга степен зависими от режима (примерно бюрокрацията). Защо ли? 85% от икономиката на страната е в ръцете на държавата (т.е. управляващата върхушка).

През последните няколко години сме свидетели на възраждане на студентското движение в Иран. То винаги е играло важна роля в иранската революционна история. Какво мислите за това?

Наистина много от революционерите на 50-те и 60-те дойдоха от средите на студентите. Но с така наречената “Културна революция” режимът се опита да убие студентското движение, затваряйки университетите за няколко години и след това приемайки без изпит деца на така наречените “мъченици за исляма” (загинали последователи на ислямската революция). Така се направи опит да се “ислямизира” движението. Това беше за кратко, сега движението отново се съвзема, макар да доминират либералните идеи над радикалните. И все пак се забелязва един малка, но много активна радикална част, която провежда не само отвлечени теоретични дискусии ами и агитационни акции. •

infoshop.org

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *