Испанската контрареволюция

печат
(продължава от предния брой)

Последната мирна година (1935) на Втората испанска република започва зле за ФЕ-ХОНС.

Ледесма Рамос напуска движението поради несъгласие с тактиките и стратегиите на ръководството, но Хосе Антонио представя този акт като изключване по решение на ръководството: „чистка на група малограмотни симпатизанти на марксизма“. Така окончателно е погребана идеята за „националистическа пролетарска революция срещу национално безотговорната буржоазия“. По късно следва отстъпление от всякакви социални намеци по въпроса за земевладението, дори възниква предложение за „решително преместване на трудоспособно население върху подходяща за обработване земя“, което прилича на възраждане на крепостничеството.

През май 1935 Хосе Антонио пътува до Италия, в резултат на което в касите на ФЕ-ХОНС започват да текат десетки хиляди песети месечно. Самочувствието на ръководството на движението нараства, то започва да съставя проекти за ново правителство, като на поста министър на националната отбрана е предложен генерал Франко. Другите двама лидери на военния метеж от 18 юли 1936 също не са забравени.

Проектът не допада на военните, тъй като те в представите си не виждат да предават политическата власт на някаква партия, която „не разполага с достатъчно сили и средства за подобна привилегия“.

Изборите през февруари 1936 също са катастрофа за ФЕ-ХОНС, която твърди за себе си, че наброява 11 000 членове от „Първа линия“ и още поне толкова симпатизанти, общо 25 000 души. Получава малко повече от 40 000 гласа и нито едно депутатско място за кандидатите си.

Изборната победа на Народния фронт обаче е крехка (268 места срещу 206 на десницата), което поражда сериозно напрежение и вън от Кортесите. Сред постоянните размирици са и улични атаки срещу политическите противници. Фалангата претърпява закриване на вестника си и арест на върховното ръководство. Примо де Ривера обаче, поради симпатията на мадридските надзиратели, продължава да ръководи организацията, като дава нареждане за преминаване в нелегалност, реорганизация и въоръжаване. Така фалангистите се включват в заговора за преврат, но държат да бъдат самостоятелни и имат нагласата да откажат всякакви предложения за сътрудничество, освен от армията. Армията обаче все още не им обръща внимание.

Испанската армия по онова време е пренаситена с командири – на всеки шест войника се пада по един офицер, на всеки сто – генерал. Социалният състав на офицерството е практически изключително аристократичен, тук-таме се мяркат офицери с буржоазен произход.

Съвсем естествено, те не симпатизират на политическите партии, с недоверие се отнасят към цивилното управление. Затова след метежа Фалангата е поставена в подчинено на армията положение, въпреки амбициите си да управлява страната.

Франко – поредният „неочакван“ диктатор

Франциско Франко Баамонде, потомствен военен, е голям късметлия. В пехотната военна академия в Толедо той е 251-ви по успех от общо 312 дипломирали се от випуск 1910. Въпреки това той прави най-бързата кариера в историята на испанската армия през ХХ век – през февруари 1926 става бригаден генерал, служейки предимно в Африка. Самият Франко е раняван леко само веднъж.

През 1935 той е главнокомандващ в Испанско Мароко, а от май с. г. до февруари 1936 – началник на Генералния щаб.

Франко постоянно се дистанцира от политиката, но има политически възгледи – горещ поклонник е на авторитарната диктатура на Мигел Примо де Ривера, бащата на създателя на ФЕ. Изпитва неприязън към републиката, но ѝ служи достатъчно вярно, за да получава все по-високи постове. Не му вдъхват доверие и монархистките партии, които нямат единно мнение кой от двамата тогавашни претенденти заслужава да заеме престола.

Генералът има репутация на бавен и предпазлив. Към заговора се присъединява почти в последния момент (края на юни 1936). А и метежът, уж „в интересите на испанския народ“, е осъществен със силите на „патриотично настроени лица“ от неиспански произход: 47-хилядната „испанска“ армия в Мароко се състои от 5 марокански (арабски) съединения, 14 ескадрона мароканска кавалерия, 6 батальона наемници от Чуждестранния легион. Към метежа първоначално се присъединяват само 4 от общо 21 дивизионни генерали. Прехвърлянето на метежниците на континента става с немски транспортни самолети „Юнкерс-52“ и италиански бомбардировачи „Савоя-81“.

Още в началото върхушката на заговорниците търпи загуби – арестувани са генералите Фанхул и Годед, а в самолетна катастрофа загива официалният лидер на метежа, генерал Санхурхо. Останал най-старши сред заговорниците, Франко е признат за „върховен началник“, макар и без яснота дали военното единоначалие трябва да се съчетае и с политическо. Докато метежниците умуват по този въпрос, Франко сам си присвоява политически и административни пълномощия.

Манифестът на метежниците е откровено демагогски: справедливост и равенство пред законите; мир и любов между испанците, свобода и братство, без слободия и тирания; работа за всички, социална справедливост в разумни граници, така че да не се разрушава икономиката; безпощадна борба против политическите измамници, подвели честните работници, борба против чужденците и техните слуги, които се опитват да разрушат Испания.

Истинските намерения проличават в заповедта на Франко от 19 юли:

В името на възстановяването на господството на реда в Републиката и в името на висшите интереси на Отечеството се отменят всички конституционни индивидуални права.

По-късно Франко забранява дейността на всякакви партии, организации и движения, както тези от Народния фронт, така и опозиционните им, на територията, контролирана от войските на метежниците. Той оглавява правителството и назначава „техническа държавна хунта“ от комисии, които поемат функциите на държавните министерства.

Именно с този апарат за управление, от октомври 1936 Франко държи властта 39 години, 1 месец и 19 дни. През този период нищо принципно в схемата не е променяно, тя само обраства с плът.

Ролята на важна част от тази плът се пада на ФЕ-ХОНС.

Франко установява авторитарен военен режим, който е принуден да тероризира и потиска всички обществени слоеве, ако не даде предпочитания на някоя политическа платформа и не си избере социална опора, вместо да се крепи единствено на армията. Дълго време генералът шикалкави, не заема ясна позиция, подклаждайки апетитите и на монархисти, и на десни републиканци. От всички политически движения обаче Франко избира фалангата. Тя е строго йерархична структура, програмата ѝ е консервативна и националистическа, лидерът ѝ е в затвора и не излиза жив оттам, малобройна е, без популярни политически фигури в нея. Ако избере за пълнеж на своя режим друга политическа сила, веднага трябва да се съобразява с нейните лидери и спонсори.

Франко превзема ФЕ-ХОНС, назначавайки се за неин „национален шеф“. Веднага скача и масовостта на фалангата – със заповед на генерала нейни членове автоматично стават местните администратори и военните. Докато традиционните фашистки партии превземат държавата, държавата превзема партията, при това държавата е със служебни управленски структури, а пълният разпоредител е военен диктатор.

Официалното приемане на фалангизма като идеология (Франко после я променя според своите разбирания) моментално предизвиква външна реакция – Германия и Италия признават „националната държава“ на генерала, дипломатическата подкрепа е придружена от значителна материална и военна помощ. В последствие италианските „доброволци“ и немските „съветници“ отбелязват слабата воля за съпротива след населението в „националната зона“, ниския боен дух дори сред армията и фалангистката милиция (не след дълго Франко фактически присъединява милицията към армията, поставяйки я под нейно, сиреч свое, пряко командване) и пращат още военни инструктори, оръжия, боеприпаси и „доброволни“ части.

През гражданската война (18 юли 1936 – 1 април 1939) загиват на фронта или са екзекутирани в тила около 400 хиляди испанци (един на всеки двайсет от цялото население) и 25 500 чужденци. Бежанската вълна надвишава 600 хиляди души, сред които мнозина интелектуалци като Пабло Пикасо и Ортега-и-Гасет. Стопанската разруха е толкова тежка, че през 1940 равнището на живот в страната спада до нивото на 1914, а едва след 1951 Испания успява да достигне размерите на националния доход от 1935.

Според Закона за политическите отговорности, приет още преди края на Гражданската война, автоматично са подложени на следствие и съд членове и симпатизанти на партиите от Народния фронт, както и назначени служители от републиканското правителство. И макар смъртно наказание да не се предвижда, в закона има една вратичка (“политическа дейност, съпроводена с насилие“), която коства живота на 23 000 души в периода 1939–1945. Към края на 1939 в Испания има над 270 000 политически затворници.

На 1 март 1940 Франко подписва закон „За репресии срещу масонството и комунизма“.

Година по-късно е приет Закон за сигурността на държавата, в който се въвежда смъртно наказание за редица престъпления, за които според наказателния кодекс не се полага дори доживотен затвор. Криминализирани са деянията „обида на държавен глава“, „обида на нацията и държавата чрез разпространяване на новини и слухове“, стачки, пропаганда, асоцииране в неразрешени организации, неподчинение на правителствени наредби и много други.

В същото време режимът захранва структурите на подчинената му фаланга: ако през 1940 държавната партия получава от бюджета 10 млн. песети, то през 1942 те вече са над 140 милиона, а към края на Втората световна война – почти 200 милиона. Фалангата гълта, без да се задави, повече средства от основните министерства.

По този начин, но и с помощта на чистки и вътрешнопартийни репресии, Франко окончателно опитомява Фалангата, която в идейно и организационно отношение вече малко прилича на „отрочето“ на Хосе Антонио.

Следващите усилия на режима са насочени към оцеляването в международен план, когато след 1943 става ясно, че фашистките държави ще загубят войната. •

(краят следва)

Шаркан

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

• Драгомир Драганов, „Франкизмът – политика и история“

• Жельо Желев, „Фашизмът“

• Материали от руските и английските страници на „Уикипедия“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *