Живот без държава – как изглежда това?

печат

Ако това ви се стори твърде подредено, прекалено структурирано, за да е „анархия“ – проблемът е във вашия телевизор, защото поначало грешно разбирате що е анархия и за какво се борят анархистите.

Никак страшно не изглежда, даже и да не сте убедени в идеите на анархизма, даже и да мислите, че сегашното устройство на обществото няма алтернатива. Тъкмо последното е Догмата на днешната система: нищо не може да се промени. С версии като „променя се само по определен от законите ред“, което е приканване да участваме в безкрайната електорална въртележка и „търсене на права“, защото знаем кой именно приема и налага споменатия „законов ред“. Това е играта, предвидена не да осигури печалба на обикновения поданик на държавата, а само да осигури неговото участие в нея, като пред носа му е вързан морковът на надеждата все пак да спечели някаква промяна в своя, а може би дори и всеобща полза. Ние, анархистите, отричаме Догмата, опитваме се и да я разбием във вашите умове.

Нека видим как работи сегашната система. Представителната демокрация е удобна за партии, които се борят за гласовете на електоратите с всички средства, без свян употребяват и „противозаконни“ – тук виновен е само онзи, когото са хванали, но пак има огромни шансове да се измъкне без последствия, също както с тазгодишната далавера с „излишните“ бюлетини. В резултат на изборите властта се печели от една партия или коалиция от партии. Тогава победителите съставят правителство. В идеалния, бленуван от държавофилите вариант, тази партия хем изпълнява обещанията си, тоест защитава интересите на своите избиратели, хем прави известен компромис, така че да бъде полезна „на всички граждани“, като последното даже на теория изглежда изцяло теоретично, неосъществимо. На практика, в реалния свят, съставеното правителство обслужва бизнес интересите на партийната върхушка, като полага и известна грижа за средната членска маса. Всички останали – редовите партийци и симпатизантите на други партии са ощетени. Законодателният орган приема закони, повече или по-малко повлиян от идеологията и прагматичните интереси на управляващата партия, които важат за всички в страната – или поне за онези, които не могат да се охарчат за ловък адвокат да намери вратички, или нямат дебели връзки с властващите. Нарушителите на закона измежду властващите твърде често минават метър даже когато нарушението стане известно на обществото. Накратко, представителната демокрация на думи е плуралистична, а на дело задължава всички да се примиряват с диктата на победителя в изборите, като само от неговата добра воля (и задкулисни сделки) зависи доколко ще се съобразява с непредставените в парламента избиратели.

Това е централизираната система. Но в нея съществува и т. нар. местна власт, зависима финансово и административно от централната. Ако на място възникне проблем, последната дума има центърът. Например, ако между Видин и Калараш се случи кавга заради някогашния екарисаж на румънския бряг, кметовете на двата града не могат да решат какво да сторят, трябва София да преговаря с Букурещ, или поне да надзирава преговорите на Видин и Калараш. В никакъв случай не е предвидена възможността видинчани и каларашчани да спретнат общ референдум, а резултатът му, постигнат при максимално постижимо съгласие, да не бъде оспорван от властите, било избрани от гражданите, било назначени от столиците.

Но именно в такива преки локални решения е ключът към промяната в общественото устройство и управление. Моделът е прост:

Всяко населено място всеки месец свиква граждански съвети, които обсъждат текущите проблеми и задачи, предлагат решения, които се одобряват или отхвърлят от тутакси провеждани референдуми. Ако реализирането на тези решения, включително и общи програми за развитие, изисква специална координация, общите събрания на жителите на населеното място назначават изпълнителни комитети, натоварени с точно определени пълномощия и срок на валидността на тези пълномощия. Всички комунални служби се отчитат пред общите събрания, техният състав се обновява по всяко време с оглед на това как се справят със задълженията си. Стремежът е всяко решение на гражданския съвет да събере максимално възможно съгласие – тогава не е нужен нарочен контрол над изпълнението на това решение. Правилата на съжителство, приети с консенсус, нямат причина да бъдат нарушавани, което изключва нуждата от полиция, с въпросите на обществения ред и реагирането при различни извънредни ситуации, бедствия и аварии се занимава Щаб на доброволните дружини, в неговата работа участват всички местни жители – по график и според възможностите си.

Група съседски населени места, както и по-големите градове, квартал по квартал, образуват общини. Общината също работи чрез общи събрания и координационни изпълкоми, общински щабове на доброволните дружини. Групирането в общини става единствено по волята на жителите на селата, градовете и градските квартали на големите градове. Когато има нужда от междуобщински проект или споразумение, образуват се временни институции, излъчени от общите събрания, получаваме „област“ или „регион“, които включват различни субекти според целта на обединението – и така например Видин и Калафат може да участват в една община или „област“ относно ползването на река Дунав, като в същото време членуват в собствени регионални обединения със земеделски, транспортен, енергиен или културен характер – макар че нищо не пречи да са заедно в една „читалищна област“, обединяваща хората, които знаят и двата езика, от двете страни на Дунава.

От тази схема произтичат три важни следствия. Първо, не съществуват наложени отвън закони, тоест всяко населено място, всяка община и регионално обединение само формулира правилата, по които живее. Където не е постигнато съгласие, общността се разделя и нейните части живеят по свой начин, а помежду си сключват споразумение за взаимодействие. Второ, моделът не признава днешните държавни граници – по простата причина, че проблемите не се спират от начертани върху политическата карта линии – ако спираха, това би било магия. Следствие на второто следствие: излишно е както централното правителство, така и парламентът. Ако възникнат регионални проблеми, ако някой предложи проект, който да бъде по силите само на цялата страна, тогава в избран от регионите град, а може би дори изцяло в интернет, ще се съберат делегати от местните съвети, признати от съгражданите си специалисти по проблема, ще изработят план, този план ще мине одобрение по места и чак тогава ще се работи по него. А делегатите се връщат съм своите радости и грижи – докато днешните депутати се пънат да бъдат неоспорими самопризнати специалисти по всичко, а резултатите от тези им напъни са видими наоколо в хроничната криза.

Третото следствие е цяла теорема, лесна за доказване, ако се помисли над нея малко повечко. За да се избегнат поводите за разпри и несъгласия, моделът изисква премахването на частната собственост над територии, ресурси, информация, инфраструктура, средства за производство и разпределение. Например земята принадлежи на жителите на общината – ползват я тези, които я стопанисват. Навярно като начало ще се предпочете кооперативната собственост с последващо социализиране и постепенно изтласкване на частния сектор в миналото. Общите събрания на предприятията ще решават какво, къде и колко ще се произвежда въз основа на подадените потребителски заявки от потребителските кооперации по местоживеене и месторабота. А общите събрания на самото населено място или общината ще контролират предприятията да опазват околната среда и да не пречат на нормалния живот на хората. Диалогът между гражданските съвети и натоварените с тази задача изпълкоми при тези условия и с помощта на технологиите, при това вече достъпните технологии, известни ни от десетилетия, ще доведат до намаляване на работния ден при запазено разпределение според индивидуалните потребности – и по изключение, предвид производствените мощности, според положено време труд. Ще се появи възможност и за намаляване на работоспособната възраст, която днес наричаме „пенсионна“. Наред с това, никакви финансови и бюрократични структури не ще попречат на научните звена да се концентрират над задачата за постигане на активно дълголетие, пълно здравно обслужване и адекватно образование за всяка възраст и таланти.

Ако, драги незапознати с анархизма читатели, това изложение ви се стори твърде подредено, прекалено структурирано, за да е „анархия“ – проблемът е във вашия телевизор, защото поначало грешно разбирате що е анархия и за какво се борят анархистите. Не е срамно да не знаеш – срамно е да се пъчиш с невежеството си. •

Хасан Девринджи

Остави коментар

  • Максим Чернополски

    Много добре си го обяснил, Хасане, само, че да знаеш- Калъраш се намира срещу Силистра, а споровете с екарисажа са между Видин и Калафат.

  • ще му нашокаме ряпата за гафове с географията, Максим 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *