Животът без господари

печат
Ако си обичал да ходиш на училище, ще обичаш и да ходиш на работа. Мъчителната и безмислена злоупотреба с властта, чрез която учители и директори са се разпореждали и са властвали над теб, както и заплахите и подигравките на съучениците ти, нe приключват със завършване на училището. Всички тези неща присъстват в света на възрастните. Ако си мислел, че преди ти е липсвала свобода, почакай да видиш как ще бъде, когато трябва да отговаряш пред началници, работодатели, бирници, хазяи, общината, съда, полицията. Когато приключиш с училището, може да се отскубваш от властта на някои авторитети, но тогава попадаш под контрола на други, още по-деспотични власти. Харесва ли ти да те контролират други хора, които изобщо не се интересуват и не разбират твоите желания и нужди?

Получаваш ли нещо като се подчиняваш на инструкциите на работодатели, на законите на държавни ръкводители, на хората, имащи власт над теб, която власт не им е дадена доброволно? И как така са получили цялата тази власт? Отговорът е – чрез йерархия. Йерархията е ценностна система, в която твоята стойност се измерва чрез броя на хората и нещата, които контролираш, и чрез това, колко добре се подчиняваш на тези над теб. Ти се страхуваш да не се подчиниш на тези над теб, защото срещу теб те могат да стоварят всичко намиращо се под техен контрол. Също така се страхуваш да се откажеш от правото на власт над тези под теб, защото те биха могли да се изкачат по стълбичката на йерархията и да се озоват над теб. В нашата йерархична система ние сме толкова заети в опитите си да се предпазим един от друг, че никога не сме имали шанса да спрем и да се замислим дали наистина това е най-добрият начин, по който обществото ни може да се организира. Ако можехме да се замислим за това, най-вероятно бихме се съгласили, че това не е така; за всички е ясно, че щастието е в това да контролираш своя живот, а не живота на другите. Докато участваме в надпреварата за контрола над другите, ние ще бъдем жертви на контрола въху нас самите. Нашата йерархична система още от детство ни учи да приемаме властта на всяка авторитетна фигура, без значение дали това е в наш интерес или не. Ние се учим да скланяме глава инстинктивно, когато някой заяви, че е поважен от нас. Йерархичните ценности са отговорни за расизма (“ белите са по-добри от черните”), сексизма (“ мъжете са по-добри от жените”), класовото неравенство (“богатите са по-добри от бедните”) и хиляди други предрасъдъци, дълбоко вкоренени в нашето общество. Йерархията изправя работодателя срещу служителя, началника срещу работника, учителя срещу ученика, кара хората да се борят един срещу друг, а не да си помагат взаимно, кара ги да живеят в завист и страх един от друг, а не да използват съвместно уменията, идеите и способностите си, за да се облагодетелстват взаимно. Йерархия е, когато си на работа и шефът ти те обижда или се възплозва сексуално, а ти не можеш да направиш нищо. Йерархия е, когато полицията злоупотреби с властта си над теб. Властта прави хората жестоки и безсърдечни, а подчинението ги прави страхливи и глупави. Йерархичните ценности са отговорни за унищожаването на нашата естествена околна среда и за експлоатацията на животните: воден от капиталистическия Запад, нашият вид търси контрол над всичко, до което може да се докопа, на всяка цена. Йерархичните ценности са онези, които ни изпращат на война, да се бием за власт, да измисляме все по-мощни и мощни оръжия, докато целият свят започне да се люлее на ръба на ядреното унищожение. Но какво бихме могли да направим с йерархията? Не е ли това начинът, по който светът винаги е живял? Има ли други начини, по които хората могат да си взаимодействат? Други ценности, с които може да живеем?

Йерархия… и Анархия

Спрете да мислите за анархизма като за друг “световен ред” и друга социална система. В този този свят, изпълнен с власт и господство, е невъзможоно да си представим да живеем без каквито и да е власти, закони или правителства. Нищо чудно, че анархизмът не се взема на сериозно: никой не може да си представи как би изглеждал, как би могъл да се постигне.

Вместо това мислете за анархизма просто като личен подход към живота. Това не е трудно да си го представим. Как би изглеждал анархизмът, представен по този начин? Той ще бъде решението да мислиш самостоятелно, а не да се носиш сляпо по течението. Той ще бъде отричането на йерархията, отказът да приемеш “отредената от бога” власт, на която и да е нация, закон или друга сила. Той ще бъде отказът да приемеш, че някой притежава по-висок ранг и положение спрямо другите. Но най-вече анархизмът ще бъде отказът да оставиш отговорността за самия себе си в ръцете на някой друг: той ще бъде настояването всеки от нас да бъде способен да избира собствената си съдба.

По това определение изглежда съществуват много анархисти, въпреки че те самите не биха се определили като такива. Повечето хора искат правото да живеят, мислят и действат, както те намерят за добре. Почти всеки се чуства неприятно, когато се изправи срещу някоя власт, която му нарежда какво да прави.

Нали не желаеш да се оставиш в ръцете на правителствата, бюрокрацията, полицията, или някоя друга външна сила? Несъмнено не искаш да диктуват целия ти живот. Във всекидневието си ние всички сме анархисти. Ние прилагаме анархизма в действие всеки път, когато вземаме решения самостоятелно, когато поемаме отговорността за постъпките си, а не отстъпваме пред някоя по-висшестояща сила. Значи ако всички сме анархисти по рождение, защо винаги се стига до приемане на властта и господството на други върху нас? Не е ли по-добре да измислим начини да съществуваме съвместно с другите около нас, отколкото да бъдем зависими от външно установени правила? Помни, че системата, която другите приемат, е тази, под която ти трябва да живееш: ако искаш своята собствена свобода, не може да си безразличен към това дали другите желаят да си върнат живота в свои ръце, или не.

Нуждаем ли се от господари, които да ни комадват и контролират? Научени сме да вярваме, че без полиция бихме се избили помежду си, че без шефове никаква работа няма да се свърши, че без правителства цивилизацията ще се разпадне на парчета. Вярно ли е всичко това? Определено е вярно, че днес се върши по-малко работа, когато шефът не следи внимателно, настъпва хаос, когато правителства падат и често има случаи на насилие, когато полицията отсъства. Но това ли са наистина признаците, че обществото не може да се организира по друг начин? Не е ли възможно работниците да не вършат нищо, когато не ги наблюдават, защото се чустват обидени от постоянните инспекции, инструктажи и унижения от страна на техните началници? Може би ако работеха заедно за постигането на обща цел, а не да им се плаща за изпълняването на нареждания, те щяха да бъдат много активни. Вярно е, че не всеки е готов или е способен на такова нещо днес, но нашият мързел е по-скоро условен, отколкото естествен и в друга среда ние може би ще открием, че не са ни нужни началници, за да си вършим работата. А що се отнася до полицията, която била необходима за поддържането на мира, няма да обсъждаме начините, чрез които “блюстителят на закона” демонстрира най-жестоката страна на човешкия нрав и не допринася изобщо за мира. Насилието не се ограничава само до физически увреждания: всяко взаимоотношение, което е основано на използването на сила, каквото е това между полицията и гражданите, е насилствено взаимоотношение. Когато някой те кара да действаш насила, ти се научаваш да отвръщаш със сила. Когато стандартните форми на човешки взаимодействия се въртят около йерархична власт, когато човешките взаимоотношения толкова често се свеждат до даване и получаване на заповеди (на работа, в училище, в семейството, в съдилищата), как бихме очаквали да няма насилие в нашата система? Хората са свикнали да използват сила един срещу друг в своето ежедневие. Може би, ако бяхме свикнали да се отнасяме един към друг като равни, да създадем взаимоотношения, базирани на еднаквата загриженост за нуждите на всеки един, нямаше толкова много хора да прибягват до употребата на физическа сила. А относно правителствения контрол? Нашето общество би ли се разпаднало без него? Със сигурност нещата биха били коренно различни без правителствата: но това непременно ли трябва да е нещо лошо? Нашето модерно общество наистина ли е найдоброто от всички възможни, в които бихме могли да живеем? Заслужава ли си да допускаме владетели и господари да имат толкова голям контрол над нашия живот? Освен това, не можем да твърдим, че се нуждаем от правителствен контрол, за да избегнем масови кръвопролития, защото точно правителствата са тези, които са извършили най-големите кланета във войни, холокости, поробване и заличаване на цели народи и култури. Може би е вярно, че когато правителствата рухват, много хора загубват живота си в резултат от последвалите сражения и хаос. Но тези битки почти винаги са между други жадни за власт йерархични групи. Ако напълно сме отхвърлили йерархията и откажем да обслужваме силите над нас, не би имало огромни по мащаб войни и унищожения. Всеки от нас трябва да поеме отговорност, колективно да откажем да обслужваме интересите на тези над нас и да започнем да се грижим за себе си и човечеството като цяло. Тогава надали ще видим друга световна война.

Разбира се, дори и да е възможен свят без йерархия, ние не трябва да си правим илюзии, че някой от нас ще доживее да го види. Това дори не трябва да ни интересува: глупаво е да нареждаш живота си около нещо, което никога няма да изпиташ. По-скоро трябва да разпознаем моделите на господство и подчинение в нашия живот и да използваме всичко от себе си, за да се освободим от тях. Трябва да приложим в действие анархистичния идеал (без господари, без роби) в своето ежедневие. Всеки път, когато някой от нас откаже да приеме авторитета на властта, всеки път, когато някой от нас бъде способен за момент да се отскубне от системата на господство (било то като се размине безнаказано за извършването на нещо забранено от учители, шефове и пр., или когато се отнася към член от различен социален слой като към равен), това е индивидуална победа и същевременно удар срещу йерархията.

Все още ли вярваш, че не може да съществува нейерархично общество? Човешката история изобилства с множество примери: бушмените от пустинята Калахари все още живеят без каквато и де е власт. Те работят заедно, без да се насилват и командват един друг, като приемат свободата и независимостта на всеки. Без съмнение нашето войнствено общесто допринася в пълна степен за тяхното унищожение. Но напълно е възможно да има и общество, в което има политическо и социално равенство и същевременно е крайно враждебно и добре защитено срещу нахлуване и посегателство на външна сила. Уилям Бъроу пише за анархистична пиратска крепост, съществувала преди сто и повече години, която е било пример за точно такова общество.

Ако се нуждаете от по-близък пример до вашето ежедневие, спомнете си последния път, когато сте се събирали с приятели в петък вечер. Някой от вас е донесъл храна, друг е допринесъл за забавлението, трети е осигурил други неща, но никой не е държал сметка за това кой какво има и какво е дал. Правили сте нещата като група и взаимно сте се наслаждавали; никой не е бил принуждаван да прави нещо, както и никой не е заемал ролята на шеф. Ние постоянно имаме такива некапиталистически, ненасилствени, нейерархични моменти в своя живот. Точно това са моментите, когато най-много се наслаждаваме на компанията на другите, но все пак не ни е хрумвало да изискваме обществото ни да работи по същия начин, както нашите приятелски и любовни взаимоотношения. Със сигурност това е една възвишена цел, но нека се осмелим да достигнем високите цели, нека не се задоволяваме с нещо, което не е най-доброто в нашия живот!
“ Анархизмът” е революционната идея, според която никой няма повече право от теб, за да реши какъв да бъде живота ти.

  • Това означава да се опиташ, да измислиш как да работиш заедно с други хора, за да посрещнете индивидуалните нужди на всеки, как да работиш с всеки един, а не да работиш “за” или „против” някого. А когато това е невъзможно, означава да предпочетеш борбата пред подчинението и властта.
  • Това означава да не поставяш никакви системи или идеологии над хората, за които те са предназначени да служат, да не цениш нищо теоретично повече от реалните неща в този свят. Означава да си верен на човешките същества (живите същества изобщо), да се бориш за себе си и за всеки друг, не за “каузи” или мъгляви идеи.
  • Това означава да не оставяш отговорността за своето щастие в чужди ръце, било то на родители, любими, работодатели, или на обществото като цяло. Означава да се впуснеш в преследване на смисъла и удоволствието от своя живот.

Към какво друго да се стремим, ако не към щастие? Ако нещо не е ценно поради факта, че го намираме за смислено и весело, защо то трябва да бъде важно? Как могат абстракции като “задължения”, “ред” или “приличие” да бъдат по-важни от истинските нужди на хората? Трябва ли да се подчиняваме и да служим на работодатели, родители, държава, бог, капитализъм, морални закони, като пренебрегваме себе си и минаваме на заден план? Кой ни е научил, че нещата“трябва” да бъдат така?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *