Къде ми е надеждата: отговор на един приятел

печат
„За съжаление, приятелю, обаче повечето от хората искат хляб и зрелища. Ако си маниак на тема социални експерименти и вярваш, че хората са продукт на обстоятелствата (в смисъл на съзнанието и ценностите им), то би могъл да се опиташ заедно със съмишленици да формираш такива обстоятелства, които да формират високонравствени и достойни хора.

Това не може да стане без насилие в началото, по същество последващите действия са мащабна манипулация и накрая трябва да се самоотстраниш от хегемонската роля (ти и сподвижниците) – общо взето утопично-садистичен социален експеримент, патент на старите комунисти с комисарска закваска.

Един от тезисите на Маркс гласи: ако хората са продукт на обстоятелствата, то тогава трябва да направим обстоятелствата човешки. Капиталистическите обстоятелства по негово време, както и сега при нас, са нечовешки. Но другият вариант като вътревидова, класова борба е също нечовешки – единственото, което ме удовлетворява при него е, че има елемент на историческо възмездие за кратък момент от време.“

Не съм „маниак на тема социални експерименти“. Милтън Фридмън е маниак на тема социални експерименти. Джордж Буш е маниак на тема социални експерименти. Всеки шеф, който „съкрати“ част от работниците си, прави „социален експеримент“. Ние обаче сме научени да го приемаме като безпристрастен професионалист, а революционера – като маниак? Самият израз, който си използвал, е плод на успешната пропагандата, която ни е наложила да възприемаме света като „най-добрия възможен“, която нарича опита да подобриш живота си „експеримент“ и която те кара да подхранваш илюзията, че животът ти може да бъде подобрен въпреки другите хора. Изхвърли тази пропаганда навън! Забрави клишетата! Аз искам да променя своя живот, заедно с онези хора, които искат същото. Ако те не го искат, ще ги оставя да си тънат в блатото и няма да им го превръщам в градина, за да го осерат отново.

Разбира се, че „съзнанието и ценностите“ на хората са „продукт на обстоятелствата“. Аз не бих могъл, дори да имам хиляди съмишленици, да реформирам обстоятелствата, да „превъзпитавам“ хората. Нямам нито силите, нито претенциите за това. Питаш тогава „за какво се бориш“? Явно не успявам да го обясня, затова ще цитирам Бакунин: „нямаме намерение и не правим и най-малък опит да налагаме на нашия или на друг народ какъвто и да било идеал за обществен порядък, изсмукван от книжки или измислен от нас самите, но убедени, че народните маси носят в своите насъщни потребности и в стремежите си – съзнателни или несъзнателни – всички елементи на бъдещата си нормална организация, ние търсим този идеал в самия народ“. Нашата роля като революционери е да подпомогнем народа, а не да го водим. Затова и не виждаш у мен желание да хвана оръжието – защото такова желание не би намерило своето основание у народа или поне у този народ, който аз познавам.

Държавническата класа е хилядолетен паразит, който, освен че изсмуква жизнените сили на народа на планетата, отравя и мозъка му. Но хирургическото отстраняване на паразита, за да се налеят „правилните отрови“, е просто оправдание за заселването на нов паразит. Който заема позиция на божи наместник, на раздавач на справедливост, на безпристрастен и добронамерен хирург, готов да оперира чуждото тяло, с „добри намерения“, вече сам се е превърнал в паразит. В такива се превърнаха и продължават да се превръщат не само марксистите, но и другите радетели на „нормалната държава“, „здравата държава“ и „истинската държава“, та и всякакви фанатици на „правата вяра“, без значение коя е тя.

Затова не само не мога, но и не искам да правя някакви „утопично-садистични социални експерименти“. Няма нужда да бъда експерт по социология, за да предвидя последствията, както няма нужда да съм физик, за да знам какво ще стане, като бръкна в контакта. Хората, които поемат този път, обикновено имат „утопично-садистични“ илюзии за непогрешимост, от които, надявам се, в достатъчна степен съм се отърсил. Никой не се е очистил напълно от подобни илюзии, но те са противопоказни на ценностите на анархизма, на практикуването на свобода, равенство и солидарност между хората – а аз искам да живея така.

Питаш, знам, тогава каква е ролята на революционерите? Какво правят, щом не могат да променят обществото? Помагат, както казах. С думите си, но и с делата си. Обществото се развива и ние – като се започне с „бомбаджиите“ и се свърши с „мишоците“ сме част от това развитие. И всеки, който се е нарекъл революционер, сам се е задължил да търси начин да тика това развитие към Социалната революция. Днес начинът може да е един, утре – друг. Ясно е (без да претендирам, че имаме теория на революцията, има теория на развитието на „хаотичните“ системи), че обществото съществува в динамичното равновесие, крепящо държавно-класовия паразит. В определени точки от развитието му обществото може, със сравнително малки изменения в условията, да излезе от това равновесие и да навлезе в различно динамично равновесие. Ясно е също, че една сравнително малка намеса с времето може да доведе до такова изместване. Тоест, без да претендираме, че ние решаваме проблемите, именно нашата дейност може да се окаже решаваща за една бъдеща революция и то не непременно в далечното бъдеще – не бих се наел да прогнозирам времето на една революция.

Наистина сякаш не ѝ е дошло времето. Наистина хората искат хляб и зрелища. И аз искам хляб и зрелища. Но искам и друго. Ти също искаш друго. Откъде знаеш, че хората искат само хляб и зрелища? Така може да мисли само някой, който зяпа цял живот вратата на хлебарницата и цирка. •

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *