Как не гласувах за „крайнолевите“

печат

Продължавам да се питам – ако изборите не променят нищо, то кое може да промени всичко?

Казват, че ако изборите променят нещо, щели да ги забранят. Изборите обаче променят нещо. Посочват нагласите на хората, генерират отдушници за недоволството, понякога дори позволяват на някоя по-радикална партийка да се промъкне във властта, за да се успокоят малко духовете.
Затова сериозно се замислих дали да не гласувам за Българската левица. У нас тя е твърде незначителна, но нейното „семейство“ в рамките на Европейския парламент има своята роля с 45 места. Медиите ги определят като „крайнолеви“, защото имат дързостта да защитават политиките на държавни помощи за бедните. Модерните наследници на Маркс обаче не са чак толкова „крайни“ – това, което предлагат е богаташите да се разделят с част от парите си в името на социалния мир.
Българската левица „се бори“ „срещу ниските заплати“, „за намаляване на работното време“, „за равно заплащане на еднаквия труд“, „гаранция за младежите“ и „сигурна работа“. Нищо по-различно от това, което предлагаха различните „социалдемократически“, „социалистически“ и „комунистически“ партии преди 30-40 години в Западна Европа. За няколко десетилетия тези партии еволюираха до „социален ангажимент“, твърде подобен на благотворителните намерения на Мария Антоанета, която в загриженост към развилнелите се от глад санкюлоти им предложила да се нахранят с… пасти. Няма причини днешната „Европейска лява партия“, ако се овласти, да не претърпи същата еволюция дори много по-бързо, под ударите на все по-стремглаво нарастващите печалби на международните корпорации и изнасянето на производството извън Европа.
Еволюцията обаче иска време, а хората имат да хранят семейства. Затова бях готов да прежаля всичките си прогнози за бъдещето с надеждата, че евентуален изборен успех на една малко по-радикална платформа би стимулирала част от богаташите да се разделят с част от парите си. Само че в деня за размисъл, когато по традиция алкохолът е най-сладък, в главата ми изплува историята на Габриел, младеж от бедняшките испански квартали, която публикувахме в предишни броеве на вестника:
„Когато питах родителите си защо има бедни и богати, те ми отговаряха, че винаги е било така, откакто свят светува – „манталитетът“ на моите родители винаги ме е шокирал… Просяците живееха така, защото били мързеливи… Проститутките бяха проститутки, защото били порочни и извратени. Така и крадците бяха покварени – те не искаха да се присъединят към емигрантската диаспора (както го бяха сторили родителите ми) или да приемат изгнанието… или по-скоро експлоатацията като наемни работници, или диктатурата на постфранкисткия пазар. Те бяха решили „да крадат“ или да „вдигнат оръжие“ срещу установения ред…
Доня Кристина имаше син в затвора от 12 години… Беше откраднал няколко коли (по времето на Франко), които продаваше след това за резервни части, за старо желязо или на автосервизите – за малко пари… Синът ѝ беше един от хилядите затворници, които „политическите амнистии“ от края на 70-те не засегнаха; той беше един от бунтовниците, организирани от COPEL (вече в упадък), един от онези, за които никой не искаше да знае…

Ден по-късно доня Кристина намери пред прага си торба със 150 000 пезети… В квартала се появиха надписи с червена боя: „Пълна амнистия!!! Свобода за всички затворници!!!“
Левичарите от квартала говореха за „политически затворници“… Хората не ги разбираха… В крайна сметка „политическите затворници“ бяха вече освободени с две частични амнистии… Говореха за „солидарност“, за „свобода“, за… но само за затворниците от техните организации… А за затворниците от квартала?“
Габриел днес е дългогодишен „клиент“ на затворите в Испания и Германия, един от малцината съвременни анархисти, дръзнали да посегнат на „това царство кърваво, грешно“, в което „тези, които нямаха нищо, трябваше да продават времето си и своите сили на онези, които притежаваха всичко“. Също като „крайнолевите“ и Габриел не иска да живее в свят, в който миньорите да умират под земята на 40 години, докато богаташките съпруги пекат силиконови цици на частни плажове. За разлика от „крайнолевите“ обаче Габриел не гласува „срещу ниските заплати“, а взема пари от богатите и ги раздава на бедните.
Както може да се очаква, партиите, загрижени за богатите, пращат такива хора в затвора. Тъжното е, че партиите, които уж са загрижени за бедните, също пращат такива хора в затвора. При това омразата и терорът от тяхна страна често са дори по-силни. (Габриел е сред известните борци срещу FIES – специален затворнически режим, създаден от Испанската социалистическа работническа партия, който позволява на затворническата администрация да погребе затворниците живи в изолационните килии, където може да прилага всяко от дългия си списък на физически, психически, медицински и други мъчения.)
Алтернативата на „крайнолевите“ стига до „гарантирани обезщетения“, „равно заплащане“, „възможност за труд“ и други робски благинки, на които са се радвали още строителите на пирамидите. Срещу това искат съвсем малко – правото да се разпореждат с живота ни.
Хора като Габриел не „предлагат алтернатива“ – просто правят това, което считат за правилно. За тях свободата е начин на живот, дори зад решетките на затворите. Не държат, че знаят кое е най-добро за другите, но държат да живеят според съвестта си. Дори ако трябва да вземат с оръжие нечии пари. Такива хора са неудобни на всяка власт.
Властта на „крайнолевите“ би легитимирала статуквото по нов начин. Под маската на „социалните политики“, с цената на дребни огризки от трапезата на корпорациите, би превърнала хора като Габриел във „врагове на народа“, които пречат на държавата „да си върши работата“ и „компрометират съществуващия ред“. Може би гласът ми за Българската левица би сложил малко повече сено в яслата на добитъка. Той обаче би бил удар под кръста за хора като Габриел, според които всяка експлоататорска система трябва да бъде унищожена, под каквато и да била форма.
На изборите пуснах невалидна бюлетина. Това не промени нищо. Затворите останаха, затворниците също. По телевизията все така гледам богати хора, а по улицата – бедни. Просяците са все така мързеливи, а проститутките – все така извратени. Продължавам да се питам – ако изборите не променят нищо, то кое може да промени всичко? •

Наблюдател

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *