Как оцеля режимът на Франко

печат
(продължава от миналия брой)

За разлика от други тоталитарни режими (СССР, Италия, Германия), в Испания не фашистката партия превзема държавния апарат, а авторитарната държава подчинява на себе си партията и я използва за свои цели. Едва след това подчиняване Фалангата става многобройна – с указ на Франко в редиците на фалангистите са записани държавните служители и офицерството. Краят на изтощителната гражданска война слага началото на терора срещу победените републиканци.
Втората световна война изненадва генерала. Смутен от нападението на своя благодетел Германия срещу католическа Полша, Франко намира за по-безопасно да заеме неопределената позиция на „невоюваща страна“. Хитлер не успява да убеди предпазливия генерал да се включи по-активно във войната и накрая го оставя на мира с думите: „Предпочитам да ми извадят няколко зъба без упойка, отколкото да преговарям отново с каудильо“. За замазване на очите на съюзника, Франко все пак изпраща на Източния фронт една дивизия.
През 1942 генералът предприема инициатива, която се оказва добра политическа инвестиция – предлага създаване на блок от „неутрални държави“, които да уредят мир между западните съюзници и страните от оста, за да може всички сили да се съсредоточат на изток, срещу „червената заплаха“. По този начин Франко хем остава лоялен към Мусолини и Хитлер, хем подава ръка на „демократичния“ Запад, който остава повече или по-малко пасивен в Гражданската война. Инициативата се проваля, защото Швейцария и Швеция отклоняват поканата, а САЩ и Великобритания остро я осъждат, но не я забравят. Англичаните са допълнително признателни, защото испанските войски нито напират да превземат британската база на Гибралтар – от ключово значение за операциите на съюзниците в Северна Африка, – нито дипломатите на Франко позволяват на немците да го сторят.
След сраженията при Ел Аламейн, Сталинград, Курск и дебаркирането на англо-американските войски в Сицилия през 1943 г. вече няма съмнение, че победата на антихитлеристката коалиция е единствено въпрос на време. На 1 октомври същата година Испания от „невоюваща“ става „неутрална“ страна в Голямата война. Обявявайки това решение, генералът е облечен в адмиралски мундир, вместо в униформата на ФЕ-ХОНС. Впрочем от старата Фаланга вече е останало само името. Всички стари кадри са изтикани от ръководния център, променена е структурата, преформулирани са целите.
Затоплянето на отношенията със западните съюзници се дължи на намеренията им за десант в Нормандия, като неутралитетът на Франко съществено би облекчил планираната операция. В реч пред парламента на 24 май 1944 г. Уинстън Чърчил в прав текст заявява, че възлага надежди на Франко за „силно влияние в полза на мира в Средиземно море“, докато „вътрешните проблеми на Испания – те са работа на самите испанци“.
На конференцията в Потсдам правителствата на страните-победителки „наказват“ Испания с неприемане в ООН, но с нищо друго не санкционират режима на генерала.
От 1945 до 1950 Франко се мъчи да преодолее международната изолация, като в същото време се бори да запази властта си от монархистите. Той дори свиква референдум, като взема мерки за „правилното му протичане“, а активността на избирателите гарантира с подпечатване на купоните за храна на всеки гласувал. Резултатът е над 90% одобрение. Абсолютната власт на генерала е потвърдена. Под впечатлението от този вот, който трудно може да се определи като свободен, се обезкуражава съпротивителното движение, а някои страни членки на ООН изпращат свои посланици в Мадрид, в нарушение на резолюцията на Обединените нации, според която режимът е обявен за фашистки. На 5 ноември 1950 г. ООН отменя тази резолюция с гласовете на САЩ, Франция и Великобритания.
Така лидерите на капитализма се отблагодаряват на генерала за смазването на Социалната революция. Постепенно Испания се превръща в атрактивна курортна дестинация за благоденстващите западни страни. На почивка там не се гнусят да ходят шведски, германски и френски социалдемократи, за които „борбата за човешките, социалните и политически права“ сякаш няма нищо общо с безправното положение на испанските работници и селяни.
Приходите от туризма, заедно със значителните чужди инвестиции (на бизнесмените режимът гарантира високи доходи при евтина и покорна работна ръка), както и парите на гастарбайтерите осигуряват „икономическото чудо“ през 60-те и 70-те години на 20-ти век. Възходът е платен с потта и лишенията на обикновените испанци. Само през периода 1959-1969 г. от туристите и гурбетчиите държавата прибира по 1 милиард долара годишно.
Петролната криза от 1973 г. слага край на възхода. Засилват се социалните протести. С нова сила продължават борбата си баските сепаратисти от ЕТА. На 20 ноември 1975 г. смъртта прибира 82-годишния диктатор. Две години по-късно Испания вече се е отърсила от ярема на диктатурата. Никоя многобройна обществена сила не вдига бунт, за да защитава стария режим. Ако днес попитате испанците за Франко и Фалангата, почти всички ще ви кажат, че „това беше срамна страница в нашата история“. •
Шаркан

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1 Драгомир Драганов „Франкизмът – политика и история“
2 Жельо Желев „Фашизмът“
3 материали от руските и английски страници на „Уикипедия“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *