Как се борим за по-добрия свят

печат
солидарност за един по-добър свят
солидарност за един по-добър свят

Често ни обвиняват, че нямаме стратегия. Хората се зачитат в нещата, искат промяна, искат да живеят по-осигурено и по-свободно. Идват, четат и си казват „Добре, нещата са зле и отиват на по-зле. А можеше да е по-добре. Ако ние не ги оправим, няма кой друг. Откъде да започнем?“ И когато чуят отговор „Вземи раздай няколко вестника!“, „Ела на протест срещу управляващите!“, „Доведи няколко приятели да работим заедно!“, си казват „Да, ама то така нищо няма да се промени“ и си отиват вкъщи. Или по-зле: опитва, води няколко приятели, ходи на протести, раздава вестници и пак нищо не се променя, и си отива вкъщи дълбоко убеден, че от него нищо не зависи.

Това не е само мой проблем, нито е проблем само на анархистите, нито дори само на левите движения. Това е проблем на всеки, който иска да смени системата. Хората не познават нищо по-различно и малко са тези, които по една или друга причина успяват да си представят света, който искат да построят и да съумеят да запазят тази представа пред лицето на отрезвяващата действителност. Но е наша отговорност, на всички, които искаме да живеем в свят на солидарни и достойни хора, да създадем представата за това, което искаме да постигнем и за пътя, по който може да се стигне до него. Единствено тогава хората ще бъдат наясно с времето и постоянството, което това изисква, и няма толкова бързо да се обезсърчават.

Аз си харесвам света. Харесвам как слънцето го огрява сутрин и как го оставя да си почине вечер. Харесвам студа на зимата, цветята на пролетта и жегата през лятото. Не харесвам обаче омразата сред хората.

Искам, когато някой е гладен, няма покрив над главата си или дрехи на гърба си, да има кой да му подаде ръка, без да го пита дали на другия ден ще свърши някаква работа. Вярвам, че и въздухът, и хляба, и дрехите са достатъчно за всички. Искам хората да работят, защото знаят, че радостта от резултата надхвърля многократно тежестта на усилията, а не за да измолят от някой малко пари на края на месеца. Искам, когато хората считат нещо за несправедливо, да се съберат и да го премахнат, без да се страхуват от въоръжени копои.

Вярвам, че повечето от вас също искат това. Вярвам, че е по-добре да има по малко хляб за всички, отколкото неколцина „богопомазани“ да се тъпчат с пасти, а останалите да ги гледат и да преглъщат виновно. Вярвам, че не е правилно парите и властта да вкарват невинния в затвора на мястото на виновния, а останалите да мълчат виновно. Вярвам, че този, който вдига глас против несправедливостта, е смел, а който си мълчи – виновен. Вярвам, че имам не граждански, а човешки дълг, да направя света по-справедлив.

Може да го наричат по друг начин, може да го разбират по друг начин, но в основата си чувството за справедливост и солидарност е общо за хората и то има елементарно икономическо и политическо приложение. Нищожно малцинство са онези от нас, които биха одобрили луксозните яхти по Черноморието на фона на просяците по улиците и студените стаи през зимата. Още по-нищожно малцинство биха оправдали пъченето на дебеловратите мутри и шкембестите политици, докато полицаите бият кокошкари в ареста и еколози на улицата.

Много са хората, които поне на думи не признават несправедливостите. Но са твърде малко тези, които реално са готови да направят нещо по въпроса. Повечето се утешават с мисълта „аз съм добър човек“ или „какво да направя, като няма друг начин“, което, да си кажем направо, е същото като „кучета го яли“. За да стане ясно дали задачата има, или няма решение, тя пак трябва да се решава. Някои го раздават „благотворително“, дадат малко пари на този, свършат нещо без пари на онзи и си мислят, че нещата са наред, че са направили каквото им е по силите. Малцина сме тези, които наистина се опитваме да променим света, да направят нещо по въпроса. И един ден, като се приберем от поредния безплоден протест, си казваме „абе що не си гледам кефа“ и забиваме поглед в земята. Не сме непременно ощетени от системата, не сме непременно мислещи по един и същ начин, но ние сме хората, които искаме и можем да променим света, и от нас зависи дали ще го направим.

Искаме свят на свободно щастие и свободен труд. Самите ние сякаш живеем в такъв свят. Сред нас няма подлост, няма принуда, дори неприятните задължения се вършат доброволно и с удоволствие. Но този свят е непълен. С раздаване на вестници, с организиране на протести, с пропаганда и ентусиазъм можем да докоснем хората. Но не можем да ги нахраним. Ние показваме, че хората могат да правят политика в организация, където всеки е еднакво ценен и всяко мнение се изслушва внимателно. Но малко хора се интересуват от това, а и това не е крайната ни цел. Тепърва предстои да покажем, че обикновеният човешки труд, този, който повечето от нас вършат от сутрин до вечер, може да бъде организиран на същия принцип. Ако искахме свят, в който да има протести, нямаше да се уморяваме от тях. Ако искахме свят, в който да се раздават вестници, щяхме да ги раздаваме всеки ден. Но ние искаме нещо повече – искаме ежедневието на хората да бъде организирано на същите принципи, на които е организирана нашата дейност, а на този етап за повечето хора това изглежда невъзможно.

За разлика от политическия активизъм, без който все пак повечето хора преживяват, трудът, приятен или не, винаги ще бъде налаган от нуждата. Щат-не щат, хората се занимават много повече с труд, отколкото с политика. Те трябва да осигуряват хляб за себе си и за своите деца. Ако не става с 8 часа труд на ден, тогава с 10 часа. Ако не с 10, с 12 часа. Ако трябва на колене пред шефа и с вилата на врата на колегите. За тях трудът и „правенето на пари“ са ежедневие, а политическата активност – губене на време или в най-добрия случай лукс. Затова е трудно да ги убедим, че щом като една политическа организация може да се организира демократично и трудът в нея да носи удовлетворение, същото важи и за един производствен колектив.

Когато обикновеният човек усети джоба си пробит, той не се захваща с активизъм. Десет години правене на протести и разнасяне на вестници няма да му решат проблема с парите, даже напротив. Той си търси да работа за повече пари, на практика започва да работи повече. След което му остава още по-малко време да мечтае за свят, в който работи по-малко, а потребява повече. За да стане политически активен, човекът трябва да види, че този свят е близо. Че може да си решава проблемите, като прекрачи в него, а не като броди в пустинята 40 години. Че вместо да търси „благодетел“ с повече работа, може да потърси помощ от своите другари по съдба и да намери в тях разбиране.

Тук идва ролята на левите движения, която за момента сякаш сме загърбили. За да видят хората тези неща, трябва да им ги покажем. Под формата на идейни постановки, но най-вече под формата на реално действащи колективи от хора, които реално произвеждат продукция и реално живеят по-добре. Наша е вината, че подобни начинания не служат за агитация на хората. Не че това е революция, не че един-два подобни колектива правят света по-добър, но те са начин няколко души да заживеят малко по-добре и начин да покажем на хиляди хора, че пътят към по-добрия живот минава през солидарността и взаимопомощта. Да покажем, че за да живеят по-добре не е задължително потиснатите да се борят да станат потисници, а трябва да се борят заедно изобщо да няма потисници.

Желанието за коопериране и осъзнаването, най-често без да е подплатено идеологически, че взаимопомощта е път към по-добрия живот, винаги е съпътствало човешките същества. И днес около нас се намират неформални и полуформални организации, служещи на хората да си помагат взаимно в едно или друго отношение. Нашата роля е да ги представим като закономерно съществуваща действителност, а не като аномалия и от друга страна, да създадем или да помогнем за създаването на структури – вече идеологически подплатени – които да демонстрират в чист вид, като принцип, истината, че хората могат да живеят по-добре в по-свободни и по-солидарни общности, отколкото в условията на неравностойна борба помежду си.

Надявам се, че и сред нас, и сред хората, които не са политически ангажирани, ще се намерят достатъчно ентусиасти за подобни начинания. Практиката показва, че хората са най-същественият фактор за успех. Първоначалните инвестиции под формата на ресурси и организационно време ще се намерят по-лесно. Има достатъчно поприща, в които финансовите инвестиции са незначителни в сравнение с труда и ентусиазма, които трябва да се вложат. А кой може да се труди по-добре от хората, които от години разчитат на ръцете си, за да се изхранват? И кой може да вложи повече ентусиазъм от тези, които се борят за един нов свят? Дали ще печем хляб, ще лепим плакати или ще пишем софтуер, мисля, че имаме сили да създадем колектив, който да произвежда блага за хора извън общността. Малко по малко, човек по човек, можем да пренасяме хора в един по-различен и по-благороден свят. И да покажем, че той е по-добър от сегашния.

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *