Как се случи Февруарската революция

печат

99 години от Февруарската революция

През 1861 г. в Руската империя с един царски указ „изчезва“ цяла една класа – стотина милиона крепостни селяни. Всъщност, точно така анархистите си представят „ликвидацията“ на социалните класи – хората, съставлявали определени класи, преминават в друго състояние, започват да играят различна социална роля – и според нас тази роля изключва както подчинение пред други обществени групи, така и господстване над такива. За разлика от нас, болшевиките ликвидират „вражеските класи“ с концентрационни лагери. Царската бюрокрация през ХІХ век обаче не извършва геноцид или поне не нарочен. Притежанието на земевладелската аристокрация просто получило „свобода“ да не бъде самодвижеща се собственост на дворянството. Селяните, вече „свободни“ като поданици, получили и земя – същата, която обработвали, за да хранят аристократите, държавното чиновничество и семейството на монарха. Получили я срещу изплащане – най-лошата от всяко дворянско имение, хубавите земи аристократите запазили за себе си.
Към началото на следващия век умножената от естествения прираст маса селяни се клатушкала на ръба на мизерията – всеки „освободен“ бивш крепостен семеен мъж имал по няколко деца, а имотецът му оставал същият по площ и качество. Векове наред руското селячество успявало да се задържа от падане в пропастта чрез „общинско владеене“ – през две-три години разделената на парцели земя се преразпределяла по жребий между семействата. Данъците се плащали пак общо, не „от глава“ – така по-сполучливите, макар и не всякога „по-работливи“ помагали на съседите си да не се разоряват. Пак по жребий давали пушечно месо в армията – по онези времена войнишката служба траела до 25 години.
Изплащането на „дарената“ земя, без която дори символичната свобода се превръщала в едно голо нищо, пречело на селячеството да се позамогне – разоряването, даже в общинската традиция за взаимопомощ, дебнело всекиго. Разорените отивали в града, в заводи и фабрики, в работнически казарми и подобни на села пролетарски квартали. Бедственото положение на работническата класа е предмет на жалейка даже в сравнение с тегобите на селския живот – отразено в народни песни и литературни произведения от онази епоха.

През 1904 г. Руската държава предизвиква и губи война срещу младия далекоизточен хищник – Япония. По-калпавите и по-зле управлявани японски броненосци се възползвали от тактическите грешки на противника и попилели Тихоокеанския имперски флот в Порт-Артур. Съществуващите на ръба на поносимото руски селяни и работници понасят бремето на поражението – и пряко, като войници и моряци, и косвено – с ръцете, потта и лишенията си обличали, въоръжавали и всячески другояче обслужвали въоръжените сили.
Селяните отговорили с бунтове, работниците – със стачки, войниците – с дезертьорства и пак бунтове. Руската интелигенция поощрила недоволството, като изтъкнала „бездарността“ на цар Николай ІІ, сякаш ако би бил „надарен“, нещо би се променило за народа. Работническото движение набира сила, за овладяването му полицията разрешава създаване на профсъюзи, чиито лидери са тайни сътрудници и доносници. В контролираните профсъюзи обаче проникват активисти на партията на социалистите-революционери – следовници на Бакунин, програмно стоящи между анархистите и социалдемокрацията, включително и оформеното вече течение „болшевики“ (по-късно самонарекли се „комунисти“). На 9 януари 1905 г. работниците в Петербург излизат на масово шествие, за да връчат петиция към царя. Формално верноподаническа, петицията поставяла искания, които не само ограничавали абсолютизма на руския монархически строй, но и тласкали развитието към република. Жандармерията удавя в кръв това шествие на площада пред Зимния дворец и на други места в столицата.

Събитието променя нагласата на селските маси, че „царят е добър, болярите – лоши“. Атентати срещу царската фамилия от предишните години са подготвили почвата, но собствената пролята кръв убеждава както работниците, довчерашни селяни, така и селяните на село, че „всички са маскари“ – прозрение, до което българите са стигнали отдавна, но за съжаление без дейни последици, а с въвличане в безспирната въртележка на избор на „по-малките маскари“, сякаш избраните не порастват в по-едри.
В северната и старата столица на Русия, в редица други големи градове избухват улични сражения, в провинцията селяните нападат именията на аристократите, отнемат и делят земите на господарите, моряци превземат корабите си, хвърлят в морето офицери и мичмани.
След около две години Първата руска революция е смазана, но царщината прави отстъпки, въвежда парламент с доста ограничени правомощия и избирателна система, която дискриминира селяните и работниците, дава предимство на дворяните и вечно младата още от цар Петър І руска буржоазия, която в повечето случаи е младши съдружник на европейски корпорации – почти както и днес, във второто десетилетие на ХХІ век.

Парламентът („Държавната Дума“) няколко пъти е разпускан, защото според царя и правителството му бил твърде „радикален“ – а реално проявявал хрисим и сговорчив реформизъм. Въпреки това, илюзията за възможна „перспектива“ за „постепенно подобряване“ угасила за кратко време революционния дух на народа и минаващата за прогресивна интелигенция.
На този фон руското правителство предприема мерки срещу общинното земевладение и взаимопомощ, наредено е данъците да се плащат „от глава“ – за по-предприемчивите и готови да „успяват“ на вълната на затрудненията на съселяните си това било „прогресивно“. Към заводите шурва нова вълна останали без земя селяни. Толкоз по въпроса за „честната конкуренция“ – капитализмът винаги е настъпвал и печелел срещу некапиталистическите форми на производство и разпределение НЕЧЕСТНО, със сила – било със собствено наети стражари, било с държавна подкрепа. Засилването на промишлеността обаче е с цел подготовка към война, заводите не правят земеделски сечива и машини, а топове и пушки.

Първата световна война, както всяко подобно мероприятие, пие кръвта на народа в буквалния и преносния смисъл. Нежелаещи повече да мрат на фронта и да гладуват в тила за обогатяване на все същите чорбаджии, руснаците въстават през февруари-март 1917 г. в Петроград, принуждават царя да абдикира… и възлагат на Думата да управлява страната, за да подготви Учредително събрание, на което народни делегати да решат бъдещето на империята.
Думата, сащисана и неуверена, формира правителства, известни като Временни. Тяхната задача е да отлагат Учредителното събрание до благоприятния за буржоазните партии момент, да продължават войната и да имитират „промени“. В провинцията обаче селяните сами решават „аграрния въпрос“, а в градовете работниците и войниците от гарнизоните свикват Съвети – органи на самоуправление, рожби на Първата революция, тогава възникнали като средства за подпомагане на стачници, но бързо разширили пълномощията си. По-късно болшевиките се опитват да припишат възникването на Съветите за своя инициатива и заслуга, но анархическата и социално-революционната преса изобличават тези лъжи, като доказват че Съветите са спонтанна извънпартийна инициатива, народно творчество.
Практически страната е в двувластие – Временно правителство и Съвети, в съперничество, но все още не във война.
През есента на 1917 г., когато болшевиките виждат, че в свиканото най-сетне Учредително събрание не разполагат с мнозинство, предприемат преврат. Това е контрареволюционен акт, началото на края на Руската революция, който не настъпва веднага заради народната съпротива.

* * *
В една анкета с въпрос „кои са практически важните предмети в училище“ отговорът „история“ не влезе в първата десетка. Наистина, какви са полезните изводи от бегло изложената редица исторически факти?
Полезното е в поуката от приликите със сегашното време, например в България.

Преди 26 години партията-“царица“ ДАРИ на народа „СВОБОДА“ от тоталитаризма – при все че тоталитарното беше вече изгнило, България приличаше на повечето европейски страни, нека и по-бедна, по-авторитарна и с повече държавен сектор в икономиката. Дарявайки гражданите със свободата „сами да се борят с живота“, от всенародно изградената собственост за гражданите заделиха трохички, опаковани в големи кухи кашони, вързани с помпозно големи и лъскави панделки. Останалото „национално“ богатство просто… изчезна. От нищото изникнаха милионери и милиардери, при все че месеци преди това милионерството официално бе повод за затвор или куршум в тила. Оттогава и до днес в ход са различни процедури за отнемане и на оставените при ОСВОБОЖДЕНИЕТО трохи от 90% от населението, оказали се лапнишарани – и то толкова ядосани от този факт, че част от тях с желание стават охранители на малкото проценти „успешни люде“ и с хъс млатят други несретници, които или не са могли, или не са искали да станат биячи.

Емиграцията на близо два, а може би два и половина милиона души от България може да се приравни към военни загуби, макар че надали досега е имало война с толкова големи опустошения.
И така, чисто спекулативно, ситуацията, поне у нас, да не говорим за известна част от Европа, е подобна на положението в Русия в началото на 1917 г.

За обмисляне остават: доколко е голямо подобието? И ако е достатъчно голямо в съществените си моменти, тогава дали НАРОДЪТ в ума си притежава достатъчно, за да реагира правилно?
За съжаление, отговорът на втория въпрос не мяза на утешителен – обремененият с предразсъдъци ум на българина все още има твърде много извинения да чака нещо да се случи „свише“ (например в чужбина), както и много дежурни виновници, по които е безопасно да се плюе.
Истинските виновници остават недосегаеми – толкова недосегаеми, че им става неудобно и си измислят, че някой ги заплашва с убийство.

Де да беше така, скъпи читатели, де да беше така – би било добро начало.
Уви, още сме на етапа от развитието си, в който се стреляме помежду си, сипем куршуми по инкасатори, уреждаме си „сенчести“ бизнеси с гранатомети, но не смеем да проявим „неуважение“ към ИНСТИТУЦИИТЕ.
Тепърва ни предстои за започнем да уважаваме себе си.

Шаркан

2 коментара

  • Има разлики. Тук нямаше буржоазия и партийните лайна по върха, незастрашени от сериозен съперник, можаха да си позволят „изпреварващ удар“ срещу назряващия бунт като се „самосвалят“ и зад нова фасада, вкл. лъже-опозиция да задържат властта и ограбт тотално „общото имане“ и самото население, с което го омаломощиха допълнително и макар че точно срещу това бе логично да има бунт. А то – ни бунт, ни „съвети“ – само рев и бегане по мантинелата и в чужбина. Народ гювня или неравни сили… не знам, но минаха 25 години и всичките им номера се видяха. Има вече „средна класа“, макар и в чужбина. Защо няма съпротива? Впрочем, разните -изми като вашия, играят разделяща роля. Вие сте партия, а хората са хора, не разни „-исти“. Няма какво да кръщавате естествения порив към свобода с разни „имена“ – това разделя и отслабва.

    • Всички хора са „исти“, дори и да не го разбират или да не пасват на нашите определения. Да се опитваш да ги събереш изкуствено под общ знаменател е също толкова вредно, колкото изкуствено да прокарваш разделения между тях.
      Колкото до ФАБ, мисля че трябва да се образоваш още малко, преди да отправяш критики.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *