Как ще рухне режимът

печат
Ако днешната система рухне, то процесът няма да се съпровожда нито от масови протести, нито от дворцови преврати. Всичко ще се окаже по-просто и по-банално. Драматичните събития на икономическия фронт в края на миналата година заставиха експертите да заговорят за възможен дворцов преврат, за социален взрив или други събития, които могат рязко да променят направлението на развитието на Русия в най-близко бъдеще. На мен ми се струва, че подобни разсъждения почиват върху неоснователното надценяване на потенциала както на руското население, така и на руския „елит“. Нито първото, нито вторият в момента не са способни не само на осмислени колективни действия, но дори и на проектно мислене. Затова, според мене, ако на режима е съдено в не съвсем близко бъдеще да рухне, процесът на неговия разпад ще се окаже много по-банален и тривиален.
Русия при Владимир Путин се управлява като една огромна корпорация, чието функциониране е подчинено изцяло на задачите за обогатяване на нейните мениджъри. Акционерите (които с известна условност са тъждествени с част от населението на големите градове и бандюгите в по-малките) получават някои бонуси, достатъчни, за да не задават ненужни въпроси на провежданите от време на време проформа „общи събрания“. Корпорация „Русия“, както и всяка друга, реализира една струваща ѝ се оптимална инвестиционна стратегия, създава резерви, опитва да се конкурира със съперничещите ѝ компании, от време на време осъществява ротация на управленските кадри. Тя генерира големи финансови потоци от продажбата на своите стоки на световния пазар. При това, тази компания има само един проблем, който очевидно не може да бъде решен в рамките на сегашния модел, считан от фактическите ѝ собственици за идеален и неизменен.
Проблемът не е в неефективното управление. Днес либералите обичат да повтарят тази мантра, която няма особено отношение към страната. За да се разбере дали една или друга система е ефективна, трябва да се знаят истинските ѝ цели. „Русия“ изглежда неефективна, само ако приемем за даденост, че нейната задача е повишаване благосъстоянието на населението и развитието на икономиката по интензивен път – чрез изобретения и рационализации. Нищо обаче не доказва (ако не броим политическите изхвърляния), че целта ѝ е именно такава. Ако я оценяваме, като приемем, че главната ѝ цел е максималното обогатяване на господстващата класа чрез пределно диспропорционалното разпределение на „националния“ доход, то системата е крайно ефективна. В нито една страна на света чиновниците и представляващите интересите на олигарсите собственици не са се обогатявали толкова стремително и в такива мащаби; никъде хора, които толкова откровено демонстрират професионалното си невежество и негодност, не са постигали такива успехи. Затова Русия се управлява ефективно – тя обезпечава всички интереси на управляващата класа и ѝ позволява да продължава да ограбва страната.
Проблемът е другаде. Всяка корпорация трябва да носи печалби. Те възникват като разлика между приходите от продажби и разходите за поддържане на нейната дейност. Съвременната гъвкава корпорация в идеалния случай трябва да контролира първия и втория компонент – в единия случай чрез увеличаване на обема на продажбите, пускането на нови продукти на пазара и манипулирането на цените; във втория – чрез намаляване на количеството на използваните ресурси и разходите. Русия е негъвкава корпорация, напълно лишена от тези две възможности. Основните стоки, които страната може да произвежда днес, са нефт, газ, въглища и метали. Техните производствени обеми през последните 25 години обаче не са се увеличили. Дори рекордният добив на петрол през 2014 г., който тя изпомпа от земните недра, беше 527 000 000 тона – с 4,5% по-малко, отколкото в РСФСР през 1989 г.!
При продажбите на газ е фиксиран умерен растеж, при въглищата има спад с 14%, при стоманата – 22%. Това е на фона на световното нарастване на потреблението на тези суровини съответно с 37%, 78%, 64% и 2,05 пъти и на значителното изпреварване на Русия от нейните конкурентни (Казахстан добива днес 3,5 пъти повече нефт, отколкото през 1989 г., Катар – 26 пъти повече газ, отколкото в края на 1980-те). Нещо повече, Русия не само не може да увеличи обема на доставките, но и не контролира новите технологии (за разлика от САЩ с техния шистов газ, Канада с нефтоносните пясъци и даже Япония, която добива природен газ от дъното на океана). И накрая, Русия не определя цените на произвежданите от нея стоки – една от причините за това е нейната неспособност да преговаря с партньорите, години наред да не желае да сключва дългосрочни договори и да използва тръбопроводи вместо морски превози. По този начин корпорацията „Русия“ не може да промени вътрешните и външните условия на производството и реализацията на базовата си продукция.
В същото време корпорацията не контролира и разноските за своето собствено функциониране. При практически непроменени обеми на производство във всяка от сферите (с изключение на банковите услуги, мобилните комуникации и още някои отрасли) стойността на основните ресурси на вътрешния пазар в доларово изражение е нараснала от 2000 до 2013 година между 8 и 16 пъти, средната работна заплата – 13,5 пъти, пенсиите – почти 18 пъти; разходите за сигурност (по линия на министерствата на вътрешните работи и на отбраната) – 10,7 пъти. Ръководителите на страната често говорят, че няма да орежат финансирането на защитените пера от бюджета и в това може да им се вярва: последствията от такава стъпка могат да бъдат катастрофални.
Ангажиментите, които Путин санкционира през есента на 2014 г., пред работниците на корпорацията могат само да девалвират; въпросът е доколко такава девалвация ще оскъпи функционирането на останалите елементи на системата – на онези облагодетелствани, които не са свикнали да икономисват, а и дали няма да се наложи пожарно да се индексират пенсии и заплати в условията на 30-процентна инфлация? Икономиката не познава случаи на оцеляване на една корпорация, чиито приходи са намалели два или три пъти, а издръжката ѝ практически не може да бъде орязана.
Негъвкавата корпорация, изправена пред устойчив спад на цените на нейната продукцията и невъзможност нито да диверсифицира своето производство, нито да съкрати своите разходи, се разорява. Първоначално тя абдикира от някои от вътрешните си задължения, след това престава да обслужва външните, докато накрая не влезе в процедура по несъстоятелност или просто не бъде разкъсана от своите конкуренти. Държавата не може да тръгне нито по първия, нито по втория път, но сега ние говорим не за съдбата на страната, а за поведението на нейната господстваща класа. Политиката в Русия през последните двадесет години стана неотделима от бизнеса. Властта днес е най-изгодният вид бизнес. Чиновничеството косвено или пряко контролира голяма част от икономиката – не толкова чрез собствеността върху активите, колкото чрез разпореждането с финансовите потоци. Замирането на потоците ще направи контрола върху Русия нерентабилен. Борбата за властта в днешната система е борба за контрол над парите, а когато властта престане да снася златни яйца и се окаже синоним само на отговорностите, тя няма да представлява интерес не само за днешните руски управници, но и за техните опоненти от „либералния“ лагер.
Именно затова ми се струва, че крахът на режима (ако икономическата конюнктура се задържи или продължи да се влошава) няма да се съпровожда нито от масови протести, нито от дворцови преврати. На един потъващ кораб никой не драпа със зъби и нокти да остане на капитанския мостик през последните час-два. Пътниците и екипажът в такива случаи или отиват стъписани на дъното, или се опитват да се спасят поединично, като се боричкат за най-хубавите места в спасителните лодки. Колкото по-дебилно е обществото, толкова по-често се случва последното. Контролът върху една корпорация, която не носи доходи, е безсмислен и затова капитанският мостик на потъващия кораб просто ще бъде изоставен. Нещо подобно се случи в Русия преди четвърт век, когато структурата на властта в СССР практически не можеше да обезпечи контрола върху значителни потоци и активи – тогава властта незабавно се преля в резервните структури, които по-рано не изглеждаха толкова значими. Днешната ситуация се отличава поне в три аспекта. Първо, такива резервни структури няма (разпадът на Русия е малко вероятен). Второ, изходът от системата е много по-прост и гъвкав (парите са повече и границите са отворени). Трето, апетитите на репресивния апарат са много по-големи отпреди. Това означава, че възникващият хаос, първо, няма да бъде компенсиран от организация върху по-малко пространство; второ, за преодоляването му не ще се намерят умели управленци, които ще предпочетат или да се оттеглят от делата, или да си заминат; трето, войната на всички против всички ще бъде особено жестока поради изобилието на безпринципни и алчни жандарми („силоваци“). Затова 1990-те години, за чието завръщане сега започват да говорят, ще изглеждат като времена на благополучие от гледна точка на мащаба на социалния шок.
Като единствено, макар и слабо утешение, може да послужи това, че само подобен тотален колапс може да възпрепятства възстановяването на „корпорацията Русия“ в поредната ѝ маскировъчна премяна и да постави началото на едно нормално общество, което ще се изгражда отдолу-нагоре и ще схваща „здравата власт“ не като дар Божи, а като заплаха – не като защитник, а като враг. Друг вариант за бъдещето, освен логичното приключване на преобразуванията от 1990-те години, в Русия не съществува. Иска ми се да вярвам, че в страната ще се намерят хора, които не сега, а в състоянието на бъдещия хаос ще видят варианти за създаване на новото руско общество. Колкото до представителите на елита, които ще предпочетат спасяването поединично – само да угасят лампите на излизане. За мнозинството днешни властници на страната бих казал, че това е най-доброто, което могат да сторят.

Владислав Иноземцев
доктор на икономическите науки, директор на Центъра за изследване на постиндустриалното общество

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *