Какъвто си го направим

печат

„Животът е такъв, какъвто си го направим!“

Често чувам или чета тази фраза. С две ръце бих се подписал под нея, ако не беше обичайното ѝ продължение. Три примера:

11 бройки от 15-те брадясали задника от Синода били сътрудници на ДС по официалните данни от комисия, чиято цел е да потулва истината. Единият от уличените митрополити с добре школуван глас рекъл буквално следното: “Библията ни учи да се покоряваме на всяка власт, защото тя е от бога, затова ние бяхме длъжни да помагаме на държавата, като го правехме за благото на народа“. Публиката, която радее „сама да си го направи“, реагира на това предизвестено събитие със сълзи и сополи: леле, народът остана без духовна опора! И веднага измъдря „конструктивното“: да свикаме църковно-народен събор, да си изберем благопристойни владици! Това, че в думите „всяка власт е от бога“ се крие същността на църквата, господата „какъвто си го направим“ не желаят да видят. Това, че за „благото на народа“ поповете ни едно време са благославяли султана, после царете, след това и концлагерите – неудобно е да се спомня. Митрополитите са чудесен пример именно за това как сами са си направили живота – охолен и безгрижен, предателски и копойски.

„Самоправенето“ обаче дава една-единствена рецепта – събор! Най-добрият събор е оня, който ще събори самата държава – с конфискация и социализация на милиардните имоти на Църквата.

Или друго – работодателят ви е прецакал с пари, отпуска, осигуровки, условия на труд? Какво да се прави? Господата „какъвто си го направим“ тутакси са на линия: пишете жалби в инспекцията по труда, спазвайте закона, задействайте процедурата по започване на стачка…

Законопослушните забравиха ли как лично генерал-лейтенант министър-председател доктор хонорис кауза ББ покровителстваше един собственик на бирена фабрика? Практически всеки работодател си има държавно-административен покровител. Жалби! Дъждобран за ураган.

Стачките – какво постигнаха? Стачката е проява на безкомпромисна борба за интересите на трудещите се, благодарение на която днес има и отпуски, и (номинално) осемчасов труд, почивни дни и други благини – те не са паднали от небето („от бога“), нито са доброволно дадени от работодателите или политиците – не, изтръгнати са с кръв и лишения на предишните поколения стачници. От проява на тази борба, днешните легални стачки (и други протести) са превърнати в дипломатическа игра между синдикални бюрократи, държавни чиновници и експлоататори. Каква полза имаха самите работници от всички досегашни стачки?

Господата „какъвто си го направим“ в сладкогласен хор пеят: спазвайте законите, пазете социалния мир… Социален мир няма! Има социална война, която работодателите и държавата водят и никога не са спирали да водят срещу народа! Затова – стачка без предупреждение, без компромиси, без съобразяване с техните интереси.

Все пак стачката е само първа стъпка. Никаква победа не е постигната, докато трудовият колектив сам не е станал стопанин на предприятието си.

Трети пример – прясната европейска идея за „законодателна инициатива на гражданите“. На господата „какъвто си го направим“ вече им текат лигите, устата им зеят за поредната осанна: ето, политическата система ни дарява с нови свободи, властта се приближава до мнението на обикновените хора!

Събудете се от розовите си сънища, господа. „Дарението“ е оплетено от толкова условия, че не ще потръгне като реално участие на народа в управлението, ще остане рекламна кампания, поредната залъгалка, че от „обикновения човек“ уж нещо зависи. По-вероятно е да се използва от олигархични групировки за лобиране на техните интереси под прикритието на „гласа народен“. Изискването е 1 милион души от 7 страни членки на ЕС да заявят някакъв проект – първо – и чак след това чиновническите институции на Евросъюза ще почнат да го мерят с разни „критерии“ дали им пасва, след което пак институциите ще съчинят още един закон от великото множество закони, неизвестни на масите, но задължителни за изпълнение.

Предусещам как покрай обвиненията във „фанатизъм“ върху ми ще се изсипят поучаващи сентенции, че „истинската революция е в умовете“.

Така е. И трябва всеки акт на вътрешно разбиране що е свобода да бъде подкрепен с действие, с промяна на обществените структури. Иначе вътрешното „усещане за свобода“ е безсмислено, щом човек в реалността продължава да се подчинява на политици, банкери, чиновници, работодатели, ченгета и мъртви параграфи, мъчно разбираеми даже от юристи. Вътрешната мирогледна революция и реалните революционни действия са подобни на двойка алпинисти, те катерят стръмнината, взаимно си помагат и така стигат до набелязания връх. Ако не – загиват или изобщо не поемат нагоре, остават в подножието на планината.

Не ни трябва имитация на законотворчество, изобщо не ни трябва съучастие в подобно нещо – трябва ни пряка демокрация, решаване на житейските проблеми със силите и по волята на засегнатите от същите проблеми, но без посредничеството на властта, която поражда тези проблеми. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *