Както си постлаха

печат

Борете се за онова, което ние пропиляхме,… и ни простете.

В моменти на междупартийни боричкания, гръмко именувани „правителствена“, че и „парламентарна криза“, в навечерие на редовни или извънредни избори с ходове напред-назад за смях и плач, когато олигархичните групировки у нас се впускат в поредната подялба на народната баница или на благоволение от чужбина, отново изведнъж „актуална“ стана темата пенсии и пенсионери. Спор няма, положението на възрастните хора в България не е за завиждане. Обяснението „сами са виновни“ е от арсенала на демагозите, които неуморно се опитват да изравнят бандити и ограбени, палачи и жертви – старата приказка „всички сме грешни“. С него се оправдават както минали „подвизи“ – например приватизирането на държавната собственост на социализЪма, опоскването на фондове и съсипването на инфраструктури, – така и настоящи деяния – източване на средства, фактическо свиване на социални права, замогване от дертовете на обикновения гражданин. Поискват и предварително опрощение на всичко, което възнамеряват да сторят – скъпи проекти, пак заплатени от населението, а малкото ползи отиват в джоба на далавераджии от висока класа. Ето го прословутият „безплатен обяд“, който по заклинанията им го „нямало“! Няма го я – за народа. За „каймака на нацията“ обаче – винаги е на масата. Безработица, здравноминистерски геноцид, работодателски произвол, неукротим бандитизъм от всякакъв калибър, бюрократична влудяваща въртележка – това пък е „безплатното меню“ за всички останали вън от „елита“. Нищо чудно, че обезверени и отчаяни, без надежди за бъдеще, хората се тровят, палят, кълцат се един друг с ножове поради детински препирни. Самозащитата е забранена, правосъдието се занимава със себе си, със своите привилегии и възможности да имитира дейност и да лапа бюджетна издръжка – винаги е било така, навсякъде е така, просто тук и сега вече боли повече. Особено на старини.
При все това, днешните стари хора доста спомогнаха за днешната ситуация. Те надигат вой за пенсиите си, за проблемите си, едва на второ или десето място сещайки се за децата и внуците си – бъдещите стари, които също като тях ще се тюхкат „колко лош стана животът“, които сега също теглят своите си патила, лишавани от детство, пилеещи младост и здраве, устремени към кариера било на мутра, било на емигрант в „бяла европейска държава“.
А беше им добре, когато ходеха на държавна работа за стаж, крадяха от там на дребно, понеже началството крадеше с още по-голям размах, кръшкаха по болнични или „петък ден на майстора“, за да си човъркат градинките на село. Наслаждаваха се на стабилния период преди времето на бурите, за съжаление реакционни бури, от 1989 г. до сега. Когато системата се пропука, за да се превърне в друга форма на организиран грабеж с още по-строго разпределение кому колко се полага да краде от ближния, не предприеха почти нищо, за да защитят интересите си като общност, като класа. Впуснаха се в надпревара за забогатяване, повярваха на лъжите за „равен старт“. И очаквано бяха изпреварени, защото тичаха на бос крак, а номенклатурата и кръгчетата нейни любимци, особено спортистите и низшите кадри от МВР, бучаха по пистата към финала с все по-лъскави, вече не и „соцмарки“ автомобили. „Народните маси“ обаче, въпреки че виждаха какво става, се включиха в играта, полакомиха се за градски и земеделски имоти, за място в „обновената“ система, място с повече права, с повече възможности да не работят с ръцете си, а само да броят печалба от чужд присвоен труд, от спекулативна търговия, от правене на пари от въздуха – в много по-скромен мащаб от това, което правят банкерите, естествено.
Така се стигна до днешното положение, в което пенсионерите оцеляват, не карат „заслужени старини“. Толкоз са заслужили, уви. С гласовете си подпираха партии на олигарси и ченгета, избираха своето минало пред бъдещето на децата си. Сега собствените им деца съвсем буквално ги обират, пребиват от бой, прегазват с коли, не бързат с линейката. Така са възпитани – с личния пример на родители, баби и дядовци. Горчиво, но нужно е да се разбере, че животът е минал напразно, защото е посял отрова – и ето я, поникна, избуя, иска жътва.
Могат ли хората от „третата възраст“ да направят – да поправят! – нещо? Надали. Не им стига време. Биха могли обаче да опитат да оставят по-добър спомен от никаквия или от този за дребнави егоисти, постлали и на себе си, и на семействата си мръсната черга на мизерията. За добро или лошо, мнението на възрастните хора все още се зачита, по навик, по инстинкт. Затова нека кажат на младите: не бъдете като нас, не се спасявайте поединично, не играйте по правилата на частните и одържавени мутри! Борете се за онова, което ние пропиляхме,… и ни простете.
Кой знае, може и да се промени нещо, и то приживе, за утеха. •

Пенсионерът

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *