Какви революционери (не) търсим

печат
Създаването на демократична революционна организация изисква революционери, които да приемат правото на организацията да управлява дейността на отделните членове.
Може би голяма част от нашите революционери са били точно такива. Едва ли някой може да обвини Ботев или Левски в недемократичност. Разбира се, ситуацията може да изисква светкавични решения, може понякога малцината да са прави и да се убедят мнозината, когато решението е на живот и смърт. Това обаче не значи, че споменатите хора са имали проблеми с демократичността по принцип. Един Левски казва „В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „всекиму своето““. На тоя фон З. Стоянов описва Бенковски:
Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.“
Мисля, че е ясно как този човек би отговорил на въпроса „Като се освободи България кого ще турим цар?“ Добре, че не е имало кой да му го зададе пред очите на летописеца, че иначе демократичността на прясното българско въстание щеше да омекне още. Малко по-късно Стоянов и Хлътев „направили няколко села насилствено бунтовници“, като им запалили къщите. Толкоз по въпроса за „народното управление“ от устава на БРЦК.
Но, ще каже някой, всичко това са приказки без отговор – Бенковски можеше и да не се натисне да яхне народа след като „го освободи“. Нещо повече, ще кажа аз – най-вероятно, преди да бъде опиянен от въстанието, Бенковски дори не си е правил илюзии, че то може да успее, камо ли да се гласи за началник. Не е ясно дали е прежалил главата си, преди да запали пожара, но си е давал ясна сметка, че целта на въстанието не може да бъде създаването на република. Ако е имал ясни планове за последствията от него, те ще да са били свързани с намесата на други държави:
– Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда! – каза той и отиде да седне при корена на един бук.
На въпроса доколко тази тактика (да чакаш Освобождение отвън) може да бъде успешна, един друг революционер е отговорил: „Който ни освободи, той ще ни зароби“. Макар да не се изпълнява буквално, тази мисъл се оказва пророческа. Един народ, на когото насила е запалена къщата, за да издигне вик за свобода, не може да бъде освободен, като му се натресе цар, който не говори езика му. Па било то и с „една от най-демократичните конституции за времето си“. Тъй че, каквито и сметки да си е правил Бенковски, не е имало как по този начин да се възцари справедливостта по нашите земи, па било то и под корона върху главата му.
Но докато не можем да виним Гавраил Хлътев в амбиции да стане властник – човекът е убит в края на въстанието, не бива да пропускаме кариерата на един друг апостол – Стефан Стамболов. Едва десетина години минават от „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари“ до побоищата и униженията срещу неудобните нему. След като приключва с „буйните песни“, като опира ножа до кокала, апостолът „се скрива неизвестно къде и оставя въстанието в своя окръг на собствената му съдба“. Днес обаче той е известен като „бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист“.
С такива хора начело можем да си представим какво би постигнала българската революция, дори да би имала шансове за успех. Може би същият исторически резултат – „не една, а цели две български държави“. А ако кандидатите за царе станеха повече и се намереха овце да вървят подире им, успехът можеше да е и по-голям.
Като стана дума за овце, трябва да отбележа още една категория революционери, която стои в основата на всички революции и… техните поражения. Не, това не са онези хора, които подлъгани от големите приказки на апостолите за Бай Иван, от 15-те души охрана на Бенковски, от сляпата надежда и вярата в справедливостта, са си „запалили имотите“. Те не са овце. Те са просто хора, на които им е писнало да ги тъпчат и са се хванали за сламката. И са платили с главите си.
Овце са онези, които блеят в хор, когато вълкът е в гората, а като дойде на поляната, се крият зад гърба на другите – типичен пример от „Записките“ е войводата дядо Никола.
Не че обвинявам нашите революционери. Така са били поставени въпросите, такива отговори са им намерили. И в края на краищата са застанали с живота си зад тях. Важно е обаче да не повтаряме техните грешки, а да мислим с главите си накъде сме тръгнали, какви хора можем да вземем с нас и как да вървим стъпка по стъпка. Защото с „Туркия ке падне 1876“ няма да направим нищо повече от един пожар, па бил той и повод за гордост у народа ни. Изобщо, както е казал Апостола, „Трябва зряло да се постъпва, та да бъдем бар с що-годе приготвени.“
Златко
(със съкращения)
пълния текст четете
на sm.a-bg.net

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *