Какво може да се направи

печат

По мотиви от едноименното произведение на Едвин Сугарев

Преди всичко, трябва да призная на някогашните сини, а днес вече посивели борци за демокрация, известна честност. Особено на фона на червените „другари“, които хич не се посвениха да станат капиталисти или да се поставят в услуга на капиталистите, когато не успяват да се вредят между тях.

Последният хит сред посивелите сини е Интернет-демокрацията. През изминалата година тя стана толкова модерна, че дори един Едвин Сугарев изостави стратегията на гладните стачки за сметка на една потенциална „интернет партия, движение или каквото и да е там“.

В корена си идеята не е нищо повече от класически реформизъм – да вземем да направим една партия („или каквото и да е там“), която този път да е… „истинска“ и да не стане като друг път, когато партията се превръща в поредния инструмент за обяздване на общественото недоволство. Гаранцията, че „този път няма да е като друг път“, е Интернет.

Едва ли някой има нужда Едвин да го светва, че съвременните информационни технологии (и Интернет в частност) създават условия за навлизане на пряко-демократични процедури в невъобразим доскоро мащаб. Гласуването на национален референдум днес е въпрос на натискане на няколко копчета. Прословутото планиране на потребителските стоки, за което преди 50 години цели институти си смучеха пръстите, днес може да става в реално време. Всеки по всяко време може да бъде попитан от какво има нужда и какво смята за правилно. Няма никакво техническо оправдание за съществуването на огромната бюрократична и управленска машина, която уж реализира народната власт.

Обаче едно си Едвин знае, едно си бае – и си остава на въпроса за партията (като единствен инструмент за промяна на статуквото)  с „малък изпълнителен орган от активисти с публични биографии, в ежедневна онлайн връзка“, филтриращ „кое предложение да бъде прието за обсъждане и кое не“. При това Партията трябвало да има и „друг един орган, мозъчен тръст – хора с голям опит, интелектуален потенциал и обществен авторитет. Предложената структура търпи елементарни, но значителни подобрения в посока равнопоставеност, което води до съмнение, ако не в афинитета на автора към демократичността, то в дълбочината на интереса му към темата.

Но да оставим настрана бедната фантазия на Едвин и мечтите му за завръщане на сините идеолози на Интернет-кон, и да разгледаме предимствата, които всяка партия „или каквато и да е там“ технически базирана на Интернет обществена организация, би имала в неговите (и нашите) очи!

Разбира се, подобна организация би имала възможност да мобилизира висок процент от потенциала си за изключително кратко време. Едвин го разглежда само като възможност за реакция на определени събития (и това беше успешно демонстрирано под формата на различни моментни решения за блокиране на улици по екологични поводи), но не е задължително непременно акцията да е в отговор на нещо. Една добре функционираща организация би могла да провокира събития, вместо да реагира на тях. За такова нещо обаче примери няма.

Значимите масови вълнения по света в последните години (блокадите на улици у нас едва ли могат да минат за „масови“) бяха организирани чрез Интернет. Нито едно от тях обаче не беше плод на една организация, па била тя и аморфна група от други организации. Различни големи и малки организации със сигурност се опитваха да бъдат фактор, но никоя от тях не изигра решаваща роля в събитията, поне що се отнася до мобилизирането на масите. Голяма слабост на Интернет-организирането е липсата на доверие. Спечеленото в Интернет доверие остава в Интернет средата. Грубата статистика сочи, че ако публикуваш новина за акция сред 1000 души заинтересовани от нея, 100 от тях ще я споделят, а един ще се включи.

„Успешните“ реакции добре демонстрират докъде могат да стигнат при липсата на доверие. В Египет милиони хора буквално за дни излязоха на улиците. Президентът падна. Властта пое организация, която беше печелила доверието на хората с десетилетия. У нас първите (и последните, засега) „светкавични блокади“ бяха организирани от групи хора, които вече двадесет години проповядват екологично-демократично-либерални каузи не просто в Интернет, но на улицата, по клубове, в планината и дори на маса. Интернет послужи за раздухване на новината, но не успя да мобилизира хората зад определени идеи, да не говорим за акции – който беше спечелен за кауза, беше спечелен предварително извън Мрежата.

Разбира се, че младите са в Интернет и никой, който мисли за бъдещето (а не как да дойде на власт), не бива да пренебрегне това. Младите могат да бъдат намерени в Интернет. Младите знаят как да общуват в Интернет. Дали обаче могат да бъдат организирани в Интернет? На този въпрос засега нямаме положителен отговор. Едната пречка е, че в Интернет трудно се печели доверие. За други пречки ще стане дума по-нататък.

Безспорно, Едвин посочва няколко групи хора, до които е най-лесно да се достигне чрез Интернет. Което привлича внимание, защото е сравнително лесно – фактор, който явно е от значение за „тях“ – които нямали финансов ресурс, спонсори и подкрепящи ги институции. Колко по-внимателни трябва да бъдем тогава ние, анархистите, на чиито издания се плащат не от разни фондации, а от парите, заработени със собствените ни ръце! Но точно защото са в Интернет, тези групи имат своите неудобни страни, до голяма степен свързани с удобствата за достигане до тях.

Изглежда на този етап нищо не може да замени живия контакт и общите действия, що се отнася до изграждането на взаимно доверие и сближаването на позиции. Що се отнася до бъдещето, изглежда че контролът на правителствата тепърва ще се засилва, а подобна среда със сигурност не предразполага към истинска самоорганизация и откровеност. Ако искаме среда за тези явления, трябва да я търсим там, където се наблюдават явленията. Колкото и рядко да се срещат те. •

Наблюдател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *