Какво представлява държавата

печат

палач за всички, които се борят срещу класовото господство и социалното неравенство през вековете

ЕДНА ОТ АНАРХИСТИЧЕСКИТЕ ТЕЗИ, ХИПОТЕЗИ ИЛИ ТЕОРИИ
Какво е държавата, ако не една голяма банда,и не е ли всяка обикновена банда една малка държава?“
Св. Августин Блажени, V век след Христа

В реалната история (а не в юридическите, политически и философски доктрини, чиято критика, сериозно изследване и анализ не е обект на тази статия) държавата е насилствена (принуждаваща) власт и организация (корсет) на обществото, с чиято помощ се създава, утвърждава и разширява господството, грабежа и паразитизма на експлоататорските класи с техните богатства и привилегии. Освен гарант на „правото“ на ограбване на труда и въоръжена защита на „законно установения ред“, нейните основни функции са да бъде надзирател на робите, крепостните селяни или наемните труженици и палач за всички, които се борят срещу класовото господство и социалното неравенство през вековете. Такава, според нас анархистите, е същността и историческата роля на държавата. Останалото е софистика на шебеци.
Като материален израз на властта, тя е съвкупност от репресивни („силови“) и бюрократични институции за администриране на обществените дела в полза на експлоататорите паразити. Репресивните институции: армия, полиция, съд, затвори и т. н. образуват гръбнака на държавната машина. Днес нейна социална опора е многомилионната бюрокрация.
Държавата принуждава „нисшите класи“, чрез законите и стоящото зад тях открито или маскирано насилие, с помощта на заплахи, измама и поощрявано невежество, да спазват съществуващия „ред“, на който са прилепили етикета „правов“. Всъщност, всеки закон е в полза на властниците и богатите. Ако някой закон би могъл да ползва и лишените от пари или връзки с властниците, съдиите правят всичко възможно това да не стане.
Освен с класовия си характер, създаваните „правила“, „норми“ и закони се отличават с невероятното си количество и неяснота, в които неизбежно би се изгубил всеки „простосмъртен“. „Във Франция – се казва в официален доклад за 1992 г. (на Бребо-Юргенсен) – действат 7500 закона, 82 000 постановления и 20 000 правилника! Тази феноменална инфлация на юридическите текстове, които никой гражданин не знае – нито изцяло, нито частично, – превръща законите от протекция в заплаха.“
Това юридическо „производство“ обърква напълно гражданите, те не познават своите права и задължения, а и никой, включително и т. нар. професионалисти, не могат да ги ориентират в тях. Отговор на хаоса в юриспруденцията е още по-голямо „производство“ на правила и правилници. Например, пак във Франция, националното образование към 1981 г. се е регулирало от 6000 страници текстове. Днес министерството „произвежда“ ежегодно над 20 000 страници, които се оповестяват в „Държавен вестник“.
Както се казва, коментариите са излишни.
Разбира се, държавата, особено тази на ХХ век, не е само терор и манипулация. Вековните социални борби на работническата класа заставят капитала и неговата държавна машина към тактически отстъпления и търсене на компромиси. През периода на „бурните устреми“ на пролетариата и увеличаване на неговото социално тегло, за да гарантира безпрепятственото си възпроизвеждане и разширението на обхвата на своята власт в условия на „социален мир“, господстващите класи са принудени да включат в защитния си арсенал т. нар. социална политика (нейното начало на континента като че ли датира от времето на Луи Наполеон III и Бисмарк) (а може би и доста по-рано – по времето на Юлий Цезар в Римската империя 320 хиляди души – почти един на всеки трима – получават безплатно жито от държавата – б. ред.). Нуждите и условията за съществувание на модерната капиталистическа икономика (необходимост от грамотност и професионално обучение, от възпроизводство и съхранение на квалифицираната работна ръка за по-дълъг период и др.) действат в същото направление. В резултат на това, политиците на буржоазията, в сътрудничество с всевъзможни „работнически“ партии и синдикати, създават предимно в страните от Европейския континент институции от рода на народното здравеопазване, всеобщото образование и осигуряване (включително пенсионирането) или поп-„културата“ и евтините зрелища, които не са открито репресивни.
Одържавяването на тези функции и дейности не премахва техните класови характеристики. Достатъчно е да напомним разликите в лечебните заведения (между „правителствените болници“ и амбулаторните пунктове за плебса), в образованието или в погребенията (на „отговорните другари“ и простосмъртните бачкатори) по време на „реалния социализъм“.
Качеството на тези „социални“ услуги и грижи, независимо от това дали се извършват от частни, или държавни институции и заведения, зависи от силата на съпротивата на „нисшите класи“, при това – в планетарен мащаб. Само техните борби могат да принудят класите на потисниците, експлоататорите и „правоимащите“ към отстъпки. Иначе, настъплението на капитала срещу стандарта на живот, правата и свободите на потиснатите, грабените и париите няма други граници освен „оцеляването“ на наемните роби чрез най-евтиния калориен минимум. Последното не важи за старите, болните, и безработните, които са станали „излишни“, защото повече не могат да „снасят яйца“. За тях остава примирението с болестите и смъртта от хроничен глад… Ням свидетел на това твърдение са масовите, разровени като от къртици, купчини прясна пръст, които „нежната революция“ и „мирният преход“ оставят във всяко гробище.
Властта в икономическата сфера намира своето въплъщение в собствеността. Ако тя е държавна, властниците със своята военнополицейска и бюрократична опора са колективен собственик, независимо от „начина на производство“. Средоточието на политическата и икономическа власт (от там и на духовната) в едни и същи ръце, създава една единствена класа от експлоататори – държавно-капиталистическата. Когато двете власти са разделени, властниците са един от иманентните и специфични слоеве на класата на господстващите паразити. Капиталистическото общество, което по всяка вероятност ще бъде последното от класовите, също се развива в диапазона на тези две основни форми на собствеността. Негови екстремни варианти са държавният и ултралиберален капитализъм на които съответстват еднопартийната диктатура и многопартийната пазарна демокрация.
Независимо от формата им, властта и трудът, както и властта и бедността се изключват взаимно. Властниците винаги принадлежат към разряда на богатите паразити. Затова „диктатурата на пролетариата“ е само една фикция и идеологическо мошеничество, зад което се крие бюрократичната диктатура на партийната номенклатура (или „диктатурата на секретариата“ по сполучливия израз на един руски анархист от началото на 20-те години на ХХ век).
Днес над света господства почти безразделно частният капитализъм и неговото доминиращо положение не се оспорва от Китай и малкото на брой, преживели катастрофата „соц“-страни от „Третия свят“. Те се адаптират към „западния вятър“, като провеждат икономическа политика и „реформи“, които подготвят обратната еволюция (или „инволюция“?) и реставрация на частната собственост върху „средствата за производство“ и „производителните сили“, създавайки почва за покълване на „пазарната демокрация“. Затова, тук се занимаваме само с политическата (и полицейска) организация на обществото в нейния „западен“ вариант, т. е. с демократическата форма на държавност, доколкото държавният капитализъм и съответстващата му военнополицейска диктатура претърпяха крах.
Ние сме врагове на държавността във всичките ѝ форми и сме убедени, че, достигайки определен критичен праг, роботронната революция или автоматизацията на трудовите процеси от роботите и компютрите ще предизвика Социалната, чиято първа задача е унищожението на държавата от „нисшите класи“. Само когато се еманципират от нейното господство, те ще могат да сложат край на класовите формации, на тяхната 60-вековна политическа история и на собствения си социален статут, за да отворят перспективите пред анархокомунистическата социална система, в която няма да има място нито за господари, нито за роби.
Ликвидирането на властта на човек над човека и унищожението на държавността означава разпускането на държавните институции и обезвластяването на „избраниците“ и чиновниците.
Втората задача на Социалната революция е „овластяването“ на всеки и на всички, т. е. „масовизиране“ на участието в обществения живот чрез привличане на колкото може повече хора (идеалът е на всички) и създаване на подходящи, различнообхватни, променящи се (и дори временни) организации, съюзи и асоциации, съобразени с нуждите на членовете им, с техните индивидуални и колективни интереси.
Една повече или по-малко детайлна картина на обществото, към което ние анархистите се стремим, може да бъде открита в различните програми и проекти, като се започне с „Червения афиш“ на Бакунин от времето на Лионската Комуна през 1870 г. и някои от програмите, излезли под перото му, на Кропоткин, Жан Грав, както и тези на Малатеста, на испанската CNT, приета на пленума A в Сарагоса от 1936 г., или „Друг възглед за анархокомунизма, представен като проектопрограма на социалната революция“, публикувани в „Свободна мисъл“ през последните години. Не е за пренебрегване в това отношение и революционната практика на нашето движение от Парижката Комуна, през мексиканския и руския опит в Украйна и Кронщад, до Испанската гражданска война (1936-1939 г.) или стихийното и спонтанно творчество на пролетариата в Унгария (1956) и Полша по време на апогея на „Солидарност“ (1980-1981), които вкупом показват нашето разбиране и третиране на държавата, когато е налице една революционна ситуация.

Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *