Какво всъщност значи…

печат

Спряната от Конституционния съд „здравна реформа“

Нека не се радваме – тя не е спряна, а само приканена към „коригиране“, тоест пак да постигне замисленото от авторите си, но по заобиколен начин. Замисълът е елементарен (и начертан още от „великия“ Тодор Живков в последната му реч пред тесен кръг журналисти, малко преди да се случи Десетоноемврийският държавно-партиен преврат през 1989 г.) – всеки български гражданин да плаща и то дваж: веднъж чрез осигуровки, втори път – в самата болница, за „осигурените“ вече услуги. Тоест: здраве – за богатите. За бедните – бързо износване и смърт, така че да не „тежат“ на държавния бюджет, нека се пълни хазната с процентите от двойното плащане. Отърваването от бедните е обща тенденция, за която ще стане дума накрая.

Другото наложително за посочване е, че не бива да храним илюзията за човеколюбието на съдиите да спират „реформата“ в този ѝ вид, зорлен открили законови поводи да свършат нещо в интерес на гражданите. НЕ! Спирането е просто игра за надмощие между премиера и президента – по-точно, между кукловодите им. Премиерът подкрепя деянията на Москов (чети: групировката зад гърба на този министър), а квотата на президента (еманципираната бивша пионка на премиера) в Конституционния съд му прави сечено. Боричкането във върховете обаче не води до падане на едри късове благини от господарската маса пред нозете на населението – напротив, върху главите на простолюдието „в тази държава“ валят трудносмилаеми отпадъци и парчета твърди предмети.

Принципно кукловодите на Борисов и Плевнелиев са едни и същи – капиталът, макар и с различни, съперничещи си фракции в този лагер. Ориентирането в кълбото интриги във властващата прослойка може би представлява „завладяваща интрига“ за сеирджии и запалянковци, но нас, анархистите, ни интересува единствено от гледна точка дали „клатенето на лодката“ отваря възможност да изхвърляне зад борда не на някоя конкретна шайка властващи, а на идеята и практиката на властването изобщо. Според здравия смисъл, същата гледна точка би трябвало да споделя всеки от ратайското съсловие (огромното мнозинство от народа), понеже пати от „войната на чорбаджиите“. С едно на ум – по ключови въпроси чорбаджийството е единно и непоклатимо.

Внезапно приетият от парламента закон за санкции срещу негласуващи лица

Внезапно, защото „дискусията“ за задължителния вот беше утихнала и привидно повечето политици изразяваха поне съмнения дали такава мярка е „правомерна“, „ефективна“ или „приложима“. Дръзваме да предположим, че въпреки сигналите за „заден ход“, нововъведението ще мине под една или друга опаковка, защото е изгодно за властта.

Човек, комуто държавно-корпоративната пропаганда не е изпила окончателно мозъка, прекрасно разбира абсурдността на задължителното гласуване. Нещо повече – самите избори се подиграват със свободата. Гласуването е тънка и, уви, твърде добре работеща измама, че „народът участва в управлението“. Рационалната реакция към изборите трябва да бъде пълно игнориране и инициативи за прякодемократично самоуправление, пряко действие в тази насока, ако се налага (а то се налага) – под формата на съпротива към държавата.

Любопитното е обаче е друго: какво печелят партийните обръчи на доминиращите бизнес групировки в страната от превръщането на „право“ в „задължение“? Изясняването какви са изгодите на олигархията („властта на малцинството“) от избирателната повинност може да мотивира народа да не постъпва така, че да улеснява мерзавците, които го ограбват и командват.

От доста време ни подготвят със стъкмистика, че РЕАЛНО избирателната активност била по-висока, защото имало милион „мъртви души“ в избирателните списъци. Само че тъкмо тези „мъртви души“ безнаказано биват прилапвани от по-ловките манипулатори при броенето и отчитането. Поне 60% от българите съзнателно НАИСТИНА не гласуват – потвърждават го социологическите данни за постоянно намаляващото доверие към институциите. За съжаление, това недоверие към държавата все още е на ниво претенции към ПЪЛНЕЖА на държавната машина, а не към самата нея. Огромни средства, време и сили отиват за поддържане на лъжата, че в природата съществува „власт с човешко лице“ – в същата насока периодично избликват „инициативи“ на „видни граждани“ под надслов „да си върнем държавата“ – един мошенически лозунг, на който народите се хващат от векове – и продължават да дирят миража на „добрия цар-султан“, нахалост сменяйки боляри и везири. Залъгалката „Добрата власт“ май доста надълбоко е втълпена в съзнанието на „средния българин“. Той, подмамен да сменя един задник с друг в тапицерията на трона, не забелязва основното послание в демагогемата за „добрата власт“. А то му крещи в очите: ти, човече, си нищожество, неспособно да се грижи за себе си и да сътрудничи с околните, та затова имаш въпиеща нужда от цар, болярин и пъдар над себе си.

Затова първата печалба на политико-икономическата класа от новия закон е затвърждаване на практиката да се въртим по своя воля в омагьосания кръг на търсене на „правилната власт“.

Втората е съвсем буквална – при задължителен вот бюджетните субсидии за партиите ще скочат поне двойно.

Трети келепир – рязко поевтиняване на платените гласове, ако не и пълното им обезценяване. Ако преди човек можеше да изкара някой лев, продавайки гласа си, то сега, принуден да гласува, тоест да избира от коша натрапвани му гнили ябълки, без правото да откъсне здрава от дървото, ще ходи до урната, за да не загуби пари. Плащането просто отпада. 50 лева за мнозина от народа са си пара. Така стоят нещата – явлението „купен вот“ няма причини да изчезне в модел, стъпил и прославящ търговията. Новият закон пести разходи на „пастирите“ да подкарват стадата зависими от тях избиратели да гласуват така, както пастирите наредят. Не остава мегдан за непослушание, петдесетачката е нищо загуба пред заплахата да изгубят работа. При това работа се губи все по-лесно, защото, уж далечна (нейде на Запад или много далеч на Изток, в разни южни кореи и японии), роботизацията се усеща като мразовит полъх на настъпваща зима.

Именно този полъх диктува на собствениците на стопански активи и на техните лобисти в държавната машина да търсят начини за отърваване от „излишни хора“. Излишни винаги са били бедните. Преди обаче поне е имало някаква полза от тях за „каймака на обществото“. Днес тази полза се стопява като буца сух лед в студио на кулинарно шоу, излъчвано да ни напомня, че нейде по света все още има хора, които се хранят човешки.

Турското правителство спечели сделка с ЕС относно бежанците

Ще ги приема и прави каквото си иска, срещу заплащане от Брюксел и то ДОБРО заплащане. Да оставим настрана „моралната“ страна на въпроса за съучастието на ЕС в разоряването на Северна Африка и Близкия Изток. Да се престорим на нечули поканите към бежанците от тази разруха, като накрая им тръшнаха вратата под носа. ЕС си „реши проблема“ – или поне така си въобрази – безнравствено и прагматично, както винаги. Дреболия за еврочиновниците са възможните негативи от спявка с неоислямистки вожд. Евросъюзът се нави да плаща, като сигурно разбира, че договорената сума неизбежно ще нараства. Турската държава, тоест политическата клика и нейните бизнес тартори, яхнали турския народ и малцинствата в пределите на държавните граници, удари кьоравото – получава хем допълнителни приходи за изхранване на бюрокрацията си, хем, договаряйки „облекчени визи“, възможност да се отървава от своите „излишни“ хора – бедняци и опозиционери, като ги засилва към „атрактивна дестинация“ (където мно-ого ще се „зарадват“). Нека е ясно: въпреки трудностите напоследък, турската икономика е добре развиваща се и „призракът“ на роботизацията там придобива плът, доста по-осезаемо от това, което усещаме в България.

У нас „стопяването на редиците“ чисто пропагандно бива представяно като „проблем“, но на дело е решение на проблема на властта с недоволните хора – ами те просто бягат, и то доброволно. Формално негонени, но фактически бежанци от геноцидна вътрешна политика, българските „икономически мигранти“ също са третирани като „тръгнали да търсят на баницата мекото“ – упрек, който още незабягналите хвърлят сякаш храчка върху бежанците от Сирия, Афганистан (там било мир?!), Пакистан, Африка. Естествено, в един момент бягството на населението създава ред неудобства на властниците, обаче перспективата на помитащ народен бунт звучи по-стряскащо. Пък и става лесно хвърляне на прах в очите на оставащите поданици – например за „нарастващите“ доходи и банкови спестявания. Ще растат я. Абсолютен максимум ще ударят веднага, щом в страната останат само милионерите. Останалата „нация“ – или на вечен гурбет, или гние в гробищата.

Лошото за гурбетчиите нашенци е, че роботизацията на Запад изостря конкуренцията за чезнещите работни места с прииждащите дипломирани безработни от Турция. Ето ви нов повод „да тачим спомена за турското робство“ – мелницата на националистическата пропаганда се нуждае от повечко помийна вода, за да мели брашънцето на раздора, този кяр за всички властници – от времето на Древен Рим те действително свято тачат принципа „разделяй и владей“.

Каква е поуката? Все същата! Докато народите се приспособяват към сервираните отгоре „обстоятелства“, положението им ще се влошава и клони към непоправимото. Щом „простолюдието“ няма шанс да спечели играта с богатите по правилата на богатите, не бива да я играе.

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *