Камара боклук за изриване

печат

Щем или не щем, някой ден ще трябва да спрем да продаваме труда си, да се молим за заплати и да се взираме в цените в магазина.

Представителите на бизнеса от Българската стопанска камара излязоха с поредното си предложение за обществено обсъждане по въпроса при какви условия да работят гражданите на републиката. Реакцията не закъсня – в българското журналистическо пространство веднага се навдигнаха вопли как работодателите подели класова война срещу работниците, а работодателите и държавата им щели да ни върнат във времената на „Оливър Туист“.

Няма да изброявам всичките 28 предложения на БСК, но ще ги обобщя тук. Те включват предимно облекчаване на режима на назначаване и уволняване на хора и увеличаване на гъвкавостта му; премахване на определени забрани пак в тази посока; отпадане на някои допълнителни трудови възнаграждения и на други разходи на работодателя като минималния осигурителен доход при същевременно увеличаване на възможностите за контрол над работника от страна на работодателя. Въпреки всичкия шум, който се вдигна, в предложенията няма нищо чак толкова интересно.

Авторът им, Българската стопанска камара, е сдружение на разните регионални и браншови бизнес-гилдии у нас и фактически представлява едрия бизнес, чрез който така наречените „олигарси“ и техните служители „правят пари“ на територията на България. Целта на сдружаването, естествено, е да се защитават общите интереси, тоест парите да се „правят“ по-сигурно и по-ефективно.

В условията на демократично управление, пазарлъкът около стригането на стадото (пардон, „споразумението за законовата рамка на трудово-правните взаимоотношения в Република България“) се случва между три страни, организирани в т. нар. „Национален съвет за тристранно сътрудничество“ към правителството. На масата сядат представители на бизнеса (които гледат да плащат възможно най-малко за труда на хората), представители на политическата власт (които, за да останат във властта, трябва да удовлетворят нуждите на бизнеса) и представителите на синдикатите (печално известни мафиотски структури, служещи за озаптяване на недоволните от заплатите си работници). Едните излизат с предложения, другите се дърпат като ощипани булки, вадят се аргументи за проблемите на бизнеса, за бедността на народа,… докато накрая се реши колко точно пари трябва да се дават на хората, за да не се бунтуват много-много. За добре свършената работа синдикалните лидери (поименно – Пламен Димитров, Константин Тренчев и др.) получават малко държавни пари и много добри връзки, а политическите фигури (имената си ги знаем) получават възможност да останат на държавната каца с мед още известно време. Недоволни си тръгват само бизнесмените – отново „държавата им пречи да отварят работни места“, като ги принуждава да харчат пари подир работниците си. При целия публичен цирк, за възможността работниците да си вземат парите сами и дума не бива да става…

Предложенията, които описах, и аргументите срещу тях, също са част от пазарлъка. „Синдикалистът“ Тренчев обяви, че „никой разумен човек няма да се съгласи с такива предложения“. „Левият икономист“ Дуранкев ги нарече „брутално настъпление на едрия капитал против трудещите се“. На журналиста Симов пък му се сторило, че чете роман на Чарлз Дикенс. Само „левите“ във властта гузно мълчат, защото ролята им в пазарлъка не е да плюят срещу „бизнеса“, а да одобряват предложенията му.

Всички възмутени се стремят да впечатлят „трудещите се“, да ги ангажират с мнението си, да докажат, че причината за бедността им е в погрешното споразумение. Затова възмущението е художествено, въздействащо, но… беззъбо.

Работата е проста – „бизнесът“ вече не се печели в рамките на страната. Ако искат да бъдат конкурентни, „нашите“ бизнесмени трябва да сравняват печалбите си с онези в Китай, където думата „синдикат“ е синоним на „министерство“, или Индия, където хората ходят гладни, въпреки че храната буквално расте по улиците. Щат не щат, те трябва да докарат и нашия народ до това положение, за да могат да плащат за суровините (предимно петрол) и да продават произведеното на конкурентни цени. Да оставим настрана регионалните подробности като колониалната икономическа зависимост от руския бизнес и колониалната политическа зависимост от САЩ и ЕС!

Та, значи, бизнесът няма избор. Избор нямат и политиците – ако икономиката в държавата не се движи, нищо няма да се движи и в джобовете им (без значение откъде се пълнят те). Избор нямат дори работниците – освен ако не предпочитат да стоят гладни, вместо да работят. Предложения като тези, дори да не се „приемат“ официално от властта, тепърва ще се превръщат в реалност по един или друг начин. Докато се научим да работим като китайци и да гладуваме като индийци,… ако можем.

Има, разбира се, и хора, които ни дават други варианти. Да национализираме икономиката! Да не изнасяме печалбите! Да не продаваме земята си (няма проблем да продаваме труда си)! Печалбите да остават в България! Дори да забравим за момент за армиите на „великите сили“, имаме светъл пример за страна, придържаща се към политиката на икономическа независимост. Известна е като Северна Корея. Ако нямате представа (или не искате да знаете) как живеят хората там, попитайте дядо си как е живял дядо му преди навлизането на петролната икономика, а после си купете каручка и магаренце, за да пътувате всяка сутрин до работа.

Предполагам, че този избор не ви харесва. Какво толкова има да се избира между глада и… мизерията. Значи, избор няма.

Щем или не щем, някой ден ще трябва да спрем да продаваме труда си, да се молим за заплати и да се взираме в цените в магазина. Да изринем всичките боклуци, които претендират, че не можем да произвеждаме, без те да ни контролират. Не просто в България, но и в целия свят. Задачата е толкова огромна, че ни е страх дори да помислим за нея. Предпочитаме да се пазарим за „режима на назначаване и уволнение на хора“, „допълнителни трудови възнаграждения“ и „минимален осигурителен доход“. Но всъщност нямаме избор. •

Наблюдател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *