Капиталът в ХХI век

печат
Книгата Капиталът в ХХI век на Тома Пикети (излязла през м. април 2014 г.) моментално превръща автора ѝ в световна знаменитост. В следващите броеве представяме едно съвсем кратко резюме и нашите още по-кратки критични бележки.

Въведение

Тома Пикети, професор в Парижкия икономически университет, разглежда историята на разпределението на богатствата през XIX–XX и началото на XXI век с примери от Европа и САЩ и стига до извода, че – с изключение на периода от 1914 до 1980 година – винаги е съществувал огромен разрив между богатите и останалите граждани.

Това е фундаментално противоречие в съвременното общество, основаващо се на пазарната икономика. От една страна се твърди, че всеки човек има равни права и че материалното му благополучие зависи от неговите индивидуални способности и желание да се труди, а от друга се наблюдава непрекъснато растящо имуществено неравенство между много богатите и останалата част от обществото – тоест, индивидуалният успех в най-голяма степен е резултат от семейните връзки и наследството.

Кому ще принадлежи светът в края на XXI век? Може ли да се счита, че ръстът на образоваността и техническият прогрес през XX век са довели до кардинални промени в основите на капитализма? Прав ли е бил Карл Маркс в очакванията си за неизбежната гибел на капитализма? Можем ли да се надяваме, че законите на пазарната икономика ще доведат „автоматично“ до справедливо разпределение на националния доход? Как обществото и държавата трябва да реагират на задълбочаващата се пропаст между богати и бедни?

1) Използвани понятия

Капиталът се определя като сума от всички активи (с изключение на „човешкия капитал“), които са нечия собственост и могат да се обменят на пазара. Капиталът може да бъде собственост на отделни лица (частен капитал) или собственост на държавата (държавен капитал). За Пикети понятията капитал и богатство са взаимно заменими.

Националният капитал или националното богатство се състои от сумата на нефинансовите (земя, сгради, стокови запаси, оборудване, инфраструктура, патенти и интелектуална собственост) и финансовите активи (инвестиционни фондове, банкови сметки, акции, облигации, пенсионни фондове, застрахователни полици и други финансови инструменти, без държавните финансови дългове). Националният капитал е сума от частния и държавния капитал.

Националният доход е сумата от доходите, получени от лицата в определена държава през определена година, и е резултат от дохода, получен от инвестирания капитал (или дохода от капитала) и дохода, получен от трудова дейност (трудов доход).

Размерът на националния капитал се определя в съотношение с националния доход. В повечето развити страни националният капитал превишава 5-6 пъти размера на националния доход.

Ръстът на икономиката се определя като резултат от взаимодействието на двете съставки: ръст на населението и ръст на производството на глава от него.

Първият закон на капитализма гласи: страната, в която нивото на спестяванията е високо, дори при забавен ръст на икономиката през дълъг период, акумулира огромен капитал (спрямо размера на националния доход), което, на свой ред оказва съществено влияние върху социалните структури и разпределението на богатството.

Вторият закон на капитализма е законът за кумулативен ръст и кумулативна доходност – даже незначителното превишаване на доходността на капитала над нивото на ръста на икономиката през дълъг период, води до значителен ръст на капитала/богатството, както и до мощно и дестабилизиращо въздействие върху структурата и динамиката на социалното неравенство.

2) Митовете на меритокрацията

През XIX век се е считало за очевидно защо малка група от населението владее голяма част от националното богатство и никому не се е налагало да обосновава нейното благосъстояние с това, че представителите на тази група са по-умни, по-талантливи или по-работоспособни от останалото население. В съвременното демократично общество, на първо място в САЩ, основано на меритокрацията и провъзгласяващо равенството в правата на всички граждани, е крайно важно да се обясни, че същественото неравенство в условията на живот произтича от разликата в индивидуалните способности и полаганите усилия, а не по силата на роднинството и наследената рента.

През XX век мнозина либерални и консервативни икономисти се стремят да докажат, че от икономическия ръст печелят всички, че разпределението на националния доход между труда и капитала остава стабилно, че в съвременния свят капиталът е изгубил своето значение и че нашата цивилизация не почива повече върху наследеното богатство и роднинските връзки, а процъфтява благодарение на таланта и работоспособността на отделните личности.

Многочислените неотдавнашни изследвания доказват несъответствието между тези възгледи и реалността.

3) Динамика на имущественото неравенство

Независимо от промените в структурата на капитала през последните два века (като се започне от земята до съвременните индустриални и финансови активи), отношението между размера на капитала и националния доход остава практически непроменено.

Данните показват стабилен ръст на частния капитал от 70-те години на ХХ век. В началото на 1970-те общият размер на частния капитал е превишавал размера на годишния национален доход от 2 до 3,5 пъти; през 2010 година разликата вече е от 4 до 6 пъти.

Тази динамика се обяснява не само с ниския икономически ръст и с високото ниво на спестяванията, но и с процесите на приватизация на държавните активи през последните десетилетия. Екстремен пример на ръста на частния капитал в резултат на приватизациите е Русия, където огромните капитали на частни лица се образуваха изключително в резултат на преминаването на държавната собственост в частни ръце. (N.B.: Още през юли 1962 г. руски икономисти в списание Вопросы Экономики бяха установили еднаквост на кривите на разпределение на „националните“ доходи в СССР и САЩ, независимо от държавната и частна собственост, което свидетелства за еднаквата класова структура на двете страни „с различен обществен строй“!)

4) Имущественото неравенство в историческа перспектива

Изучаването на историческите данни показва, че крайно високата концентрация на богатството (например във Франция, Англия, Швеция) се съхранява относително стабилно през XVIII и XIX век. Към 1910 г. най-богатите 10% от населението притежават 80-90% от цялото национално богатство, а най-богатият 1% – 50-60% от богатството. През този период придобиването на капитал по наследство или в резултат на изгоден брак е обезпечавало охолство, недостъпно за тези, които са живеели от труда си, независимо от нивото на образование и избраната професия. Останалите 90% от населението практически не са имали собственост (капитал). Примерът от историята на Франция с нейната „велика“ революция, провъзгласила принципите на всеобщо равенство, отмяна на съсловните права и привилегии, въвеждането на гражданския кодекс, предоставящ равна защита на правото на собственост, показва, че всички тези мерки ни най-малко не са повлияли на концентрацията на капитала. Въвеждането на всеобщо гласоподаване и отмяната на имуществения ценз са сложили край на доминирането на висшата класа по силата на закона, но никой не е отменил икономическите закони, чието действие довежда до появата на класата на рентиерите.

Свръхконцентрацията на богатството в европейските страни в течение на векове се обяснява с това, че икономиката през това време е растяла с крайно бавни темпове, а нивото на доходност от капитала винаги е било по-високо от нивото на нейния ръст.

Едва през периода 1914–1950 г. съчетанието на такива разнообразни фактори като двете световни войни, следвоенната разруха, въвеждането на прогресивния подоходен данък и бързият ръст на икономиката създава безпрецедентна в историята ситуация, когато ръстът на икономиката изпреварва ръста на доходността на капитала, който спада от обичайните 4-5% до 1-1,5%. През този период делът от националното богатство на най-богатите 10% от населението спада до 60-70%, а делът на най-богатия 1% спада до 20-30% през 1950-1970 г. Такава динамика се наблюдава във всички големи европейски държави.

Изглежда обаче, че този етап от историята на икономиката приближава своя край и има вероятност през XXI век размерът на доходността от капитала да започне отново да превишава нивото на ръста на икономиката.

Когато се отчете предполагаемото забавяне на прираста на населението (по прогнози на ООН ръстът на населението ще спадне от 1,3% (1990-2012) до 0,4% към 2030-те години, за да достигне до 0,1% към 2070-те) и снижаването на темповете на иновациите, се очаква нивото на ръста на икономиката в развитите страни в най-близките десетилетия да не надвишава 1-1,2% (и то при условие, че бъдат развити алтернативни източници на енергия на мястото на изчерпващите се въглеводородни).

Същевременно нивото на доходност на капитала, макар и зависещо от разнообразни технологически, психологически и социално-културни фактори, грубо осреднено ще се равнява на 3-4%, ако ефектът на инфлацията върху средното ниво на доходност на капитала се окаже незначителен.

5) Появата на средната класа

След Втората световна война имущественото неравенство в Европа бележи безпрецедентен спад, което води до образуването на средната класа. Тогава почти половината от населението за първи път в историята съумява да натрупа сериозно благосъстояние, съставляващо значителна част от националния капитал.

С това се обяснява ентусиазма, обхванал Европа в следвоенните години: на всички се е струвало, че капитализмът е изживял себе си, а имущественото неравенство и класовото общество са отишли в миналото. На появата на средната класа се дължи свиването на дела от националното богатство на най-богатия 1% от населението. Той спада от 50% през 1910 година до 20-25% в края на XX и началото на XXI век.

Струва си да обърнем внимание на това, че забавянето на концентрацията на капитала и съответно – на задълбочаването на неравенството, наблюдавани след Втората световна война, съвсем не става по пътя на постепенното еволюционно и безконфликтно развитие, а в резултат на икономически и политически сътресения. Идеята за това, че съвременните пазарни отношения и неограничената конкуренция регулират имущественото неравенство по някакъв „вълшебен“ начин и способстват за хармоничното развитие, се оказва илюзорна.

Новият ръст на имущественото неравенство започна да се наблюдава още от 1970-те и 1980-те години и продължава и понастоящем. Независимо от появата на средна класа, общото разпределение на богатството си остава крайно неравномерно и се налага изводът, че делът от националното благосъстояние на най-бедните 50% от населението не се е променил особено.

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *