[КАПИТАЛИЗЪМ – ЕДНО ЦИКЛИЧНО НЕРАЗПОЛОЖЕНИЕ] Все по-големият обир

печат

Най-голямата финансова пирамида рухна. Остават по-големите.

Два дни преди Коледа, на 23 декември 2008 г., в лъскавия си офис на Мадисън Авеню в Ню Йорк френският аристократ и бизнесмен Рене-Тиери Магон дьо ла Виюше гълта приспивателни, след което си прерязва вените и хвърля топа. Няколко седмици преди това Виюше разбира, че години наред е наливал своите милиони и тези на приятелите си – все тлъсти европейски „фамилии“ – в най-голямата финансова пирамида на света. Пари, които изчезват яко дим, но не в дебрите на нашумелите замотани „структурирани финанси“ и „несъстоятелностни суапове“ на кредитната криза, а в една стогодишна измама, с която доверчивите български инвеститори се запознаха през 1994-95 г. с помощта на нагледни пособия като Лайфчойс и Майкъл Капустин.

Това, че винаги се намират достатъчно алчни будали за поредната пирамида е точно толкова ново, колкото и това, че френските аристократи не винаги умират от естествена смърт. Новото в историята с арестувания на 11 декември 2008 г. в Ню Йорк Бърнард Мадоф и неговите съучастници са не само мащабите на измамата – грубо оценени на около 50 милиарда долара (два пъти българския държавен бюджет), – а ключовата роля, която играят в нея институциите, които уж пазят мало и голямо (финансово) от подобни крадци.

Финансовите пирамиди са познати още като „измами на Понци“ по името на италианеца Карло (Чарлс) Понци, който при разпадането на неговата пирамида през 1920 г. оставя задължения, възлизащи на около 7 милиона долара тогавашни пари или около 77 милиона днешни. Бърнард Мадоф завлича своите инвеститори със 650 пъти по-голяма сума. При Понци носят пари в бохчи предимно хорица, които продават или ипотекират къщите си пред изгледите за лесно забогатяване, докато останалите с пръст в гъз клиенти на Мадоф са обилно едри играчи. Самоубилият се Виюше например загробва 1,4 милиарда долара в пирамидата „Мадоф“. Сред другите ужилени в 50-милиардния кюп са дебели банки и инвестиционни компании от калибъра на Банко Сантандер, HSBC, Фортис, Париба и Номура, сенаторът Лаутенберг, режисьо­рът Стивън Спилбърг и тям подобни расови екземпляри.

Най-често задаваният въпрос около случая Мадоф естествено е как е възможно хора, които уж толкова много разбират от пари (затова и „управляват парите на другите“), да бъдат водени за носа по начин, известен вече сто и кусур години (Понци участва непряко, като касиер, във финансовата пирамида Банко Зароси в Монреал, Канада още през 1907 г.) Най-рядко чуваният отговор обаче е – пак толкова естествено, – че те не са водени за носа. Бърнард Мадоф е един от тях – и съм на косъм да напиша „всеки един от тях“. Виюше не е вятърничав френски благородник, който оставя на иконома да му пази жълтиците, докато той се занимава с по-вълнуващи „преживявания“ – той е шеф на инвестиционна фирма, а преди това – генерален директор и председател на американския инвестиционен клон на Креди Лионе – най-голямата френска банка по онова време, днес също в небитието.

Бърнард Мадоф не е италиански имигрант, прекосил Атлантика в трюма на раздрънкан параход с два долара в джоба. Бърнард Мадоф е един от основателите на най-голямата професионална асоциация на търговците с ценни книжа в САЩ, неговата фирма е една от първите, разработили електронната борсова търговия и впоследствие основали борсата NASDAQ, на която самият Мадоф е председател. Неговата фирма е и най-големият американски дилър на финансови операции през другата най-голяма фондова борса – нюйоркската NYSE – с около 15% дял от всички транзакции, минаващи през нея. Ако американският капитализъм печаташе юбилейни монети, физиономията на Бърни със сигурност щеше да се мъдри на една от тях. Списанието „Барънс“ пише през 2001 г., че на анкета за най-добрите шефове на нерегулирани инвестиционни фондове (т. нар. хедж фондове) имената на такива лъвове в тоя зоопарк като Джордж Сорос не се споменават, но името на Бърнард Мадоф обира овациите. По ирония на съдбата именно основателят на „Барънс“, финансистът Кларънс Барън, е натоварен през 1920 г. да разследва фантастичните финансови постижения на Карло Понци и с елементарна математика доказва, че Понци не може да печели толкова пари от това, от което твърди, че печели. Седмица след това фирмата на Понци е обявена за финансова пирамида, а самият Понци е арестуван.

Това обаче е в началото на XX век. В началото на нашия век минават не 7 дни, а 7 години от първия сигнал на медиите – статията в „Барънс“ от 2001 г., която предупреждава, че има много съмнителни обстоятелства около фирмата на Мадоф – до неговия арест през 2008 г. Нещо повече – арестът на Мадоф не е резултат от разследване на държавната комисия по ценните книжа и борсите, а просто синовете му, които са и съдружници във фирмата, го издават след като разбират, че касичката на пирамидата е празна.

Държавната комисия по ценните книжа и борсите на САЩ за пореден път доказва, че е създадена да пази измамниците, а не другите от тях. Друга голяма ирония е, че нейните инициали – SEC – са същите като на фирмата на кръстника на пирамидите Карло Понци. Просто „къмпани“ в името на пирамидата на Понци е заменено с „къмишън“. SEC знае за финансовата пирамида на Мадоф, но не си мърда пръста. През ноември 2005 година частният финансов следовател Хари Маркополос изпраща доклад в SEC, в който черно на бяло пише: „[най-вероятно] Мадоф Секюритис е най-голямата финансова пирамида на света. … В резултат на този казус редица професионални кариери на Уол Стрийт и в Европа ще бъдат съсипани. … Боя се за личната си безопасност и за тази на моето семейство.“ Този доклад обаче не е писан от параноичен конспиратор. След уводната част, от която са взети тези изречения, следват страници с математика и таблици, в които специалистът по този тип инвестиции Маркополос (един от малцината в света) съвсем аргументирано доказва, че Мадоф не е това, което е. Резултатът – SEC кара Мадоф да поправи няколко запетайки в годишните си отчети и всички плясват с ръце и се прегръщат. През 2006 година финансовият инспектор Ерик Суонсън напуска комисията, а на следващата година се оженва за Шана Мадоф, племенница на Бърни. Година след това белезниците щракват на ръцете на 70-годишния ѝ чичо, а отговорните служители на SEC престават да си вдигат телефоните известно време.

Това – засега – е историята на най-голямата – според медиите – финансова пирамида на света. Сълзливата сага включва едно самоубийство, един арестуван 70-годишен дядо и 50 милиарда долара, които двайсетина милионери и милиардери ще накарат счетоводителите си да отпишат от графа „очаквани постъпления“ – нещо, с което би трябвало да са свикнали вече през изминалата година. Огромната част от американските купешки медии ревнаха в хор до болка омръзналия припев „не всички са мошеници“. Истината обаче се процеди донякъде в една статия и то не в „нашите“ медии, а в Уол Стрийт Джърнъл. Там на 18 декември Даниъл Хенинджър пише: „Една от причините, поради които не говорим за парите, е, че се страхуваме от това, което може да научим.“

Да си кажем тогава какво ще научим, ако наистина започнем да говорим открито и честно за парите и онези, които ги стискат. Първо, че няма никакво значение дали всички са мошеници. Щеше да има значение, ако беше анархия. В света на йерархиите не е важно дали са много – достатъчен е един, стига да е на върха на пирамидата и тази пирамида да е достатъчно голяма. Проблемът на Бърни Мадоф не е, че пирамидата му е много голяма, а че е много малка. Ако Бърни Мадоф беше глава на истински най-голямата финансова пирамида в света, наречена Федерален резерв/Финансово министерство на САЩ – да го наречем за по-кратко правителството на САЩ, той никога нямаше да бъде хванат. Напротив, също като сегашните ѝ шефове Бен Бернанке и Хенри Поулсън щеше дори да бръкне в държавната хазна и да раздаде няколкостотин милиарда на закъсалите си по-дребни събратя от „частните“ финансови пирамиди, наричани по-кратко банки, за да не се червят много-много на годишните събрания. Ако говорим честно и открито за парите и пирамидите, ще научим, че най-голямата пирамида – правителството на САЩ – приключи годината с рекорден борч от 10 707 527 902 948,78 – 10,2 трилиона – долара и се наложи специално поставеният „часовник на дълга“ на площад Таймс Скуеър в Ню Йорк да бъде разширен с още една цифра. Задълженията на правителството на САЩ през изминалата година са на­раствали с 3,4 милиарда долара всеки ден, а новоизбраният император обеща още през първите дни на царуването си да дърпа още заеми, за да спасява закъсали капиталисти. Едновременно с това става ясно, че държавата няма никакво намерение да изпълнява обещанията си на дребните „вложители“ в пирамидата – възрастните американ­ци, които ще се пенсионират през идните няколко години и очак­ват от нея да им осигурява старините, лечението и спокойния живот. Огромното мнозинство от тях ще получат един огромен среден пръст, а тогавашният им президент ще обвини всички предишни за непосилния рекорден дефицит, ще поиска „кръв, пот и сълзи“ и може за цвят да вкара в затвора някой 70-годишен финансист – за предпочитане евреин, разбира се. Така ще бъде все по-често в света на големите и малките пирамиди, които наричаме йерархии. Само че докато ужилените „инвеститори“ в частните финансови пирамиди все пак са движени от собствената си лакомия, ние, поданиците на държавните пирамиди, внасяме в тях по принудата на закона. Ние нямаме друг избор, освен да взривим пирамидата – и с нея задължението си да я строим – или да чакаме деня, в който ще получим големия си среден пръст с панделка за участие и предсрочно освобождаване от живота за добро поведение.

А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *