Капитализъм и фашизъм

печат

„Нека гинат слабите и уродливите! Трябва дори да им се помага да гинат.”

Ф. Ницше

Често ме обвиняват, че „обиждам” на фашист, без да имам основания да обвинявам някого в симпатии към Мусолини или към неговата идеология. Според самия Мусолини „Държавата е не само властта, която управлява и формира човешката воля със закони и ценности от духовния живот, но и властта, която предава своя завет надлъж и нашир. За фашиста всичко е в Държавата и нито хората, нито групите са извън Държавата. За фашизма Държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни”. Днес са малко хората, които говорят за Държавата с главно Д. От Държава изглежда ни е писнало, поне на пръв поглед. Дори поклонниците на лорд Вейдър (това е модерното име на Хитлер в някои неонацистки среди у нас) се вкисват, когато ги нарекат фашисти. Затова фашиз­мът, за който пиша тук, не е италианският фашизъм, нито националсоциализма на NSDAP. Ще пиша за нещо, което е дълбоко заложено у хората и което стои в основата на тези идеологии.

Често наричам фашисти хора, които знаят за фашизма по-малко от мен, но с поведението си се нареждат до класическите последователи на Мусолини, Хитлер, Ницше и други дейци и идеолози на потисничеството. Фашисти казвам на тези, които са готови да запалят циганската махала, защото според тях 90% от циганите били крадливи. Фашисти казвам на тези, които искат „България на три морета”, без да питат „моретата” дали искат да са под „България”. Фашисти казвам на тези, които вместо да решават проблемите си, обвиняват за тях циганите, турците, рептилоидите, евреите и въобще всеки, който „живее на техния гръб”. Накратко, фашисти наричаме хората, които считат, че струват повече от останалите и това им дава право да управляват чуждия живот както им скимне.

Този вътрешноприсъщ фашизъм не е нито измислен, нито създаден от Мусолини, а само е обязден от него в годините на неговия възход. Чувството у хората за собствено достойнство, за етично величие и морално превъзходство граничи с усещането за право на власт върху другия. Когато човек усети, лъжливо или не, превъзходството си в някакво отношение, в него неизменно напира порив за налагане на това превъзходство, за реализирането му в някакъв формален вид, за упражняване на власт над „по-низшите”, па било то и в името на някаква идеална цел. Същият принцип важи и за психологията на масите. Когато една маса хора, била тя народ, класа или просто съграждани, се осъзнае като по-могъща от друга маса, в нея неизменно възниква стремежът за заемане на доминираща, управляваща роля във взаимоотношенията с нея. Подклаждан от материалния интерес, този феномен, съчетан с пропагандните измами и самозаблудите пред собствената съвест, стои в основата на всички завоевателни войни – като започнем още от междуплеменните разпри и стигнем до настоящата окупация на Ирак. Погледнат от тази страна, фашизмът на Мусолини не се различава много нито от империализма на Рим, нито от кръстоносните походи, нито от войните на Реформацията.

Но да погледнем у дома. Няма да разглеждаме войните на царе като Симеон I, разправиите по време на късния феодализъм преди турското робство или „обединителните” войни, довели до национални катастрофи, защото не ги познаваме. Ще пиша за нещо, което познавам отблизо, а именно настроенията в съвременното общество.

Още преди 10-ти ноември манията беше, че „и ний сме дали нещо на света”. То не беше световни шампиони, не беше азбуки, не беше бащи на компютрите. Като че ли ако бяхме си казали, че Наум Шаламанов се има за Наим Сюлейманоглу, че Кирил и Методий не са българи и че Джон Атанасов не знае български език, светът щеше да се срине или на нас щеше да ни стане нещо?! Конкуренцията като средство за еволюция не се прилагаше, но в пропаганден план първенството беше издигнато на пиедестал, като се започне от ударниците в ТКЗС-то и се свърши с футболните отбори. Какво му е великото на това някой да работи по 12-13 часа на ден или на това отборът на ЦСКА да набие отбора на Ливърпул, не ставаше много ясно, но ставаше ясно, че и ние не падаме по-долу от другите. Сякаш един човек, един народ може да заслужи съществуването си, само като се измерва с другите, било на футбол, било на война.

В по-нови дни се забелязва развитие на този подход към света, издигане на образа на българската нация (вече не е модерно да сме народ) до нещо, което представлява ценност само по себе си. При упадъка на „социалистическия” морал, при очевидната морална импотентност на капиталистическата мантра „няма никаква алтернатива”, „елитът на нацията” трябваше да издигне нещо, което да го осмисля като елит. И това, разбира се, е нацията. В една страна, в която масата от хората се обиждат на „мишок”, „мизерник” и „нещастник”, трябва да има нещо, което да ги кара да се чувстват по-велики от останалите. „Нацията” е много удобна за тази цел. Всички сме една нация – и онези, които държат мотиката, и онези, които държат камшика. Всички работим за бъдещето на нацията (нищо, че някои дебелеят за сметка на нейното бъдеще). Всичко уж общо е национално (всъщност – на самообявилия се „елит”, но той също е „на нацията”).

Тези настроения биват прокарвани уместно и неуместно, пряко и непряко. Пряко биват изразявани от уж националистическите политически структури, които, освен по есенцията на реториката, не се различават практически от вече улегналите партии тип БСП, ДСБ и прочие, поне на думи. Непряко биват изразявани много по-масово, в медиите например.

Когато Жени Калканджиева се жени, тя не е една от най-хубавите „жени”, а една от най-хубавите „българки”. Все едно, че за вас или мен има някакво значение, че една маркова фръцла била родена и си въртяла бизнеса „у нас”. Когато Максим Стависки блъсне някого, той трябва да бъде внимателно огледан, защото „бил направил много за България”. За България, за името, е направил много, но ако нямате нужда да се чувствате по-велики от останалите, щото сте българи, едва ли ви пука особено, че на гърба му е пишело Bulgaria, докато си е въртял акселите. Когато някой българин стори нещо полезно, заглавията са „Наши огнеборци спасиха гръцко село”, но когато в Сандански се вихри проституция, същите заглавия са „Гърци ни спретнаха “Биг Брадър”. Медиците също бяха невинни, защото са „наши” – всъщност, те бяха оправдани, защото са „наши”, иначе никой не си направи труда да ни обясни в какво точно ги обвиняват.

Може би най-лошото е, че малко от читателите и още по-малко от журналистите считат горното за ненормално. В едно общество, в което толерантността и съпричастността уж са общоприети ценности, практически всеки има нужда от повдигане на самочувствието, не на фона на собственото си усъвършенстване, а на фона на мизерията на останалите. А когато останалите започнат и да носят вина за мизерията, фашизмът става твърде откровен.

От друга страна, в наши дни не е обидно да наречеш някого капиталист. Капиталистическият морал се приема като аналог на демократично мислене – когато говорят за демокрация по нашите медии, обикновено разбират точно капитализъм в парламентарна държава. В енциклопедията пише: „Капитализмът е социална система, базирана на частната собственост и равните права на индивида”. Тук отново ще поправя малко „официалната” дефиниция. Правата на индивидите няма как да бъдат равни, защото големината на собствеността определя и големината на правата на разпореждане с нея. Тоест, няма как хората да имат равни права върху нещо, при положение, че то е частна собственост. Колкото по-висок е делът на частната собственост в едно общество, толкова по-малко са реално равните в него. Тук идеолозите на капитализма излизат със следното увъртане на понятията и на практика се декларират като фашисти: правата са равни в този смисъл, че всеки има равно право да придобива частна собственост; ако някой не успее да придобие колкото останалите, значи или е неспособен, или е мързелив, за което може да се сърди само на себе си, а не на системата. Или по-просто казано, те се борят за система, в която всеки гледа да извлече максимална полза за себе си; ползата се изразява чрез частна собственост, следователно чрез право за вземане на решения; по-слабите, били те по-безполезни или не, имат по-малко собственост, следователно по-малко права; по-силните имат повече права; това е справедливо, защото никой на никого не е виновен, че е по-слаб от останалите.

Според Българското общество за индивидуална свобода (има такова чудо), „капитализмът е свобода и свободата е капитализъм”. За съжаление, това също се нуждае от поправка, трябва да звучи като „капитализмът е принудата да обедняваш и принудата да обедняваш е капитализъм”. Откъде идва принудата? За да не бъде никой на никого виновен и (почти) всички права извън собствеността да са равни, се грижи нещото наречено държава. Макар тя да не се предполага да се меси в случаи, когато се опира до частна собственост, тоест, до управлението на ресурсите, капитализмът не може без нея. „Защото за да живее, капитализмът се нуждае от правила на играта, от управление на закона”. Именно този закон гарантира основното право, което притежаваш, правото да богатееш (в повечето случаи, на чужд гръб). Тук и реално свършва свободата – това единствено право на капитализма ограничава много по-естественото и елементарно право на хората в едно общество да вземат решения за всяко от благата, добити в него. Реално хората се разделят на имащи повече права и по-малко права, тоест, на имащи повече и по-малко свобода. Това, че по-свободните стават все по-свободни, а потиснатите – все по-потиснати, е обект на друга статия. Нашият народ я е обобщил в поговорката „пари при пари отиват”.

Милата родна картинка наистина е добър източник за подобни заключения. Без да подлагам на съмнение полезността на нашите „бизнесмени” за обществото, без да се подсмивам на безценните им качества и явното им превъзходство над останалите, ще посоча само, че те са отделени като Общество в обществото. Ако щете, Общество, което обществото наблюдава с истински интерес и му се възхищава. Според статистиката у нас около 10% са хората от така наречената средна класа, 10% са новобогаташите от гореспоменатото Общество и останалите са просто публика в републиката.

Най-тъжното е, че Обществото се възприема като елит, хора с почти синя кръв, по-драгоценни и априори преважни индивидуалности, а публиката е доволна да бъде публика, да бъде управлявана от Обществото с обещания един ден да посинее и нейната кръв. Хляб и зрелища, ако няма хляб – повече зрелища, ако няма и зрелища – най-вече обещания. Обещания, че един ден и ние ще бъдем забележими като тях – хората с пари, хората с власт, хората със синята кръв от синия екран. Показателен е фактът, че дори появяването по телевизията, нареждането сред Обществото, ти дава надежда да се наредиш сред управляващите. Такъв е случаят например с Недялко от Биг Брадър, спряган за кмет на град Ямбол, именно заради появяването му на телевизионния екран.

В банановите и полубанановите републики като нашата, самочувствието на масите е смачкано дотам, че голяма част от тях живеят с проблемите, мечтите и копнежите на Обществото. В собствения им мизерен живот няма място за мечти и копнежи, а решението на сивите ежедневни проблеми практически не зависи от тях. Затова те бягат в света на скъпите коли, дългите крака и синята кръв – там е забавно, шарено и безболезнено. Когато обиждат някой себеподобен, го наричат „мишок”, „нещастник” и „мангал”, а когато ги тъпчат управляващите и богаташите, си мълчат. За тях е съвсем нормално хората да бъдат разделени на значителни и незначителни, на потискащи и смачкани. Единствената им мечта е да успеят да се наредят в Обществото, в средите на потисниците.

Когато се съсредоточим върху елитарната страна на капитализма, върху „правото” на някой да има повече права от другите и когато погледнем фашизма в по-широк план, а не като проявление на империализма на Италия и Германия, виждаме, че социалната система и социалното поведение са твърде свързани.

Капитализмът проповядва и поддържа елитаризъм, правото на някои да притежават повече от останалите, защото са по-способни по един или друг начин от тях. Този капиталистически елит се обособява в условията на уж свободния пазар, като критерият е елементарен – колкото повече натрупаш, толкова по-велик си. От своя страна фашизмът търси признак да раздели хората на важни и незначителни, на елит и баластра. В капиталистическата система признакът стои в основата на обществото, той е умението да трупаш пари. На тази почва фашизмът на имотните класи избуява под различни форми. Най-елементарната му проява е така нареченият „фейс-контрол” на публичните места, до които не те допускат, ако не си със съответния външен вид. Още по-откровена проява е съществуването на понятия като „висше общество” или „елит”, които по правило се отнасят за хора с огромни финансови възможности или допускани в тяхното общество лица. Фашизмът на експлоататорската класа започва с триметровите бетонни огради покрай имотите им и свършва с бляскавите корици на списанията и вечерните балове в Бояна.

От своя страна фашиз­мът, като проповядващ превъзходство на едни хора над други, се нуждае от икономическа система за реализиране на превъзходството в материалния свят. Очевидната система е аристократичната – дадени хора управляват дадени ресурси, без да дават сметка на когото и да било. Тя е гениално проста, но има един сериозен недостатък пред лицето на идеолозите на превъзходството – не утвърждава критерий за подбор. За да бъде оправдано това превъзходство, то трябва да бъде непрекъснато доказвано. Тук идва на помощ подходът на „либералния пазар”, при който умението да експлоатираш е фетишизирано до право да управляваш. Така че в наши дни, когато достъпността и развитието на науката са ни научили да подлагаме на съмнение всичко, капитализмът се оказва по-удачна почва за съществуване на фашистко общество, отколкото елементарният аристократизъм, крепял се основно на религиозните и моралните предразсъдъци.

Като утвърждаваме капиталистическата система в икономиката, ние малко или много утвърждаваме и фашисткия морал – правото на едни хора да управляват безконтролно живота на другите. Дали това става с лумпенизирани отряди на улицата, с продадени адвокати в съда или със зализани мениджъри във фабриката, фашизмът не е по-малко фашизъм. Когато те изритат от работното място, защото не си бил облечен по вкуса на управителя, няма да е толкова страшно, колкото в „трудовите лагери за превъзпитание на мързеливите и враждебните”. Но принципът на потискане е същият. Ако не се научим да го разпознаваме и да го отричаме, светът ни все-повече ще заприличва на „трудово възпитателно общежитие”.

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *