КЪЩАТА: история за група идеалисти

В България все още нямаме скуот, но повечето сме чували за скуотърското движение. Анархисти, артисти, младежи, хипита, пънкове и всякакви други хора, не приемащи системата, която не ги приема, намират път за оцеляване и творчество, създавайки свой паралелен свят – скуотовете. Буквално терминът (настанявам се без право) би трябвало да описва самонастанили се бездомници, но реално не е точно така. А и какво по-точно трябва да означава “бездомници“ в бруталния капиталистически свят? Нима и до кога това ще бъде синоним на пропаднал – пияница, криминален или луд?! Част от групите влизат в пустеещи и рушащи се сгради, като създават там не само място за живеене, ремонтирайки ги и спасявайки ги от разрушение, а и социални центрове, развиват селскостопанска дейност. Разбира се, по света има много видове скуотове: пънкарски, само за купони и съвсем откровено клошарски. Испанският филм „Къщата“ на режисьора Пау Мартинес се опитва да ни покаже не това, а скуот движението и неговите битки с общините в Испания, като разказва обичайна случка, по неподправен и увлекателен начин. Простота е чарът на „Къщата“, а „къщата“ е провинциална сграда, която се подържа основно от петима души. Те търсят алтернативен начин на живот и работа. Мечтаят да създадат перфектната комуна, и макар че ежедневието им е трудно, изпълнено с постоянни препирни, някак си успяват. Основатели са художничката Ева, пристигнала заедно с крайния анархист Вентура. Както останалите казват, той освен за политика, за друго не мисли, постоянно организира протести или влиза в улични схватки. В организацията участват и шотландецът Макгъфин, техните приятели – единият е музикант, другият е графичен дизайнер. При тях не става дума за тинейджърски „бунт“. Героите знаят какво правят. Те не са в първа младост. Всички са около 30-те и 40-те години, но носят своите идеи и няма да ги предадат. Във филма, когато адвокатът Алфредо изпада в криза на принципите и казва на Ева, че е „съзрял“, тя му отговаря „човек пораства, остарява, но не „съзрява“, защото в контекста на филма „съзряването“ е признаване победата на порочната политика и подлостта. Години наред групата е в битка с общината, но този път „врагът“ планира изключително долен номер. Сметките на местните политици обаче не излизат. Младият адвокат, когото наемат, се оказва по-достоен и съвестен човек, отколкото шефовете му са очаквали.
Първият кадър на филма говори красноречиво: „Ето за това ще ви разкажем сега!“ – стресиран преработващ самотен мъж около 30-те, живеещ със старата си майка и по-малките си брат и сестра, ще излезе от стреса с помощта на още по-голям стрес. Още преди първите надписи и заглавието, Алфредо се появява разтреперан от нерви, в притихнала наглед пуста пекарна, която явно не е пуста, също както къщата, с която му предстои да се сблъска, напускайки работата в пекарната. Изяжда някаква сладка, с която се задавя и както е казал Станиславски „Ако има на сцената пушка, то тя трябва да гръмне“, тепърва ще разберем каква ключова роля ще изиграят сладките в живота на доскорошния студент по право. Отначало само се задавя, защото колегите му го стряскат „Изненада-а!“, но истинските изненади ще дойдат съвсем скоро за начинаещия адвокат. Образът му напомня на Клод Буковски от незабравимия филм „Коса“ на Милош Форман. Той също е прилежно момче с желание да бъде лоялен честен гражданин, което попада в „неподходяща“ компания. И той носи семпло костюмче, което малко по малко става все по-неглиже, докато той, едновременно с любовта, открива истинското лице на държавната машина и общината, за която би следвало да работи. На финала намира себе си сред анархистите, вече като един от тях. Испанският филм е нов, от миналата 2008 година. Изненадва приятно с липсата на претенции, с чистото последователно повествование. Приятна е и липсата на „постмодернизъм“, като въпреки това успява да използва цитата като похват и ненатрапчиво препраща към още по-стар филм на Форман – „Излитане“, където по подобен лек „хипи“ начин са представени сериозни проблеми. Друг „ретро“ нюанс е съчетанието на съвременния, но своеобразен „хипи“ външен вид на героите, музиката, любовната история, което пък ни „връща“ при сиатълската комедия от 1990 – „Сингълс“. За щастие краят не е „хепи“, а реалистичен, но и оптимистичен. Посланието е в думите на Ева към ченгетата, общинарите, баща ѝ: „Спечелихте битката, но не и войната“. Оказва се, че наистина „If the kids are united, they will never be divided“… За момент съкрушен, духът на групата отново се връща. Истина ли е, или не?! Един набързо драснат лозунг може да изглежда по-голяма победа и по-силен от булдозерите, сриващи доскорошната комуна. А дали е?!
Чичката