Китай: срещу култа към представителността

печат
Работници от завода на Хонда във Фошан атакуват самообявили се за техни представители
Работници от завода на Хонда във Фошан атакуват самообявили се за техни представители

(продължава от миналия брой)

Стратегиите на държавата и капитала

 

Новите борби представляват заплаха както за режима на ККП, така и за глобалното разпределение на труда – моделът на евтиния труд като двигател на китайския „бум“ и гръбнак на глобалното производство, доставящо евтини консуматорски продукти за останалите региони на света и даващо възможности на големите държави да продължат с програмите за икономии и орязване на разходите. Сега на това може да се сложи край. Основната стратегия на държавата и капитала срещу призрака на борбите на работническата класа засега е „пространственото решение“ за избягване на борбите, т. е. преместването на фабриките в бедните райони на страната (или страни като Виетнам). Тази стратегия е само частично успешна, тъй като се забелязва увеличение на работническите борби в тези нови индустриални центрове в последните години. Държавата също предприема различни атаки срещу работниците за отслабване на техните борби чрез (1) поддържане на вътрешното разделение между работниците чрез миграционни закони и полово разделение на трудовия пазар; (2) репресии от държавните служби, включително арести на така наречените тартори, и полицейски атаки над протестиращите. В същото време държавата се опитва да обезвреди социалното напрежение чрез (3) директна намеса в потенциално дестабилизиращите конфликти чрез различни държавни служби, по-конкретно местната власт и нейните бюра по труда, използвайки различни тактики: от заплахи и арести до обещания и парични възнаграждения; и (4) като канализира работническото недоволство чрез трудовото законодателство и посредничество на работното място, т. е. ритуализира пътищата за работническите оплаквания и искания, които служат за индивидуализиране на конфликтите и отслабване на хората зад тях.

Основната роля на синдикатите

 

Всички тези форми играят роля в овладяването на работническите борби, но не успяват да предотвратят последните бунтове като стачната вълна през 2010 в автомобилната индустрия. Изправена пред все по-силни протести, държавата се опитва да създаде допълнителни предпазни клапани за изпускане на социалното напрежение. Единият акцент пада върху синдикатите като сили за посредничество (по време на или извън колективното договаряне), които да помогнат на управлението на компанията и държавата на контролират работническото недоволство. Синдикатите не могат да бъдат разбирани просто като стратегия „отгоре“, нито просто като организация „отдолу“. Исторически, те са основани на работническото недоволство и желанието на работниците да го изразят. Синдикатите се опитват да представляват силата на работниците и да използват тяхната възможност да спрат производството или да откажат да преговарят, за да постигнат добра сделка – по-високи заплати, сигурност в работата и т. н. Те функционират като посреднически органи между капитала и работниците, вътре в капиталистическата система, а не извън нея, и следователно се нуждаят от желанието и на двете страни да спазват постигнатите споразумения. За да се поддържа тяхното приемане от страна на капитала, те трябва да докажат своята способност да контролират всяка нежелателна и независима работническа инициатива. За да запазят доверието на работниците, те трябва да покажат, че са отворени към работническите проблеми и да доведат до някакъв успех в процеса на колективно договаряне. Така че, докато работниците са слаби, капиталът може да мисли, че представителите и синдикатите не са нужни и са твърде скъпи; когато те са силни обаче и работническите борби възпрепятстват производството и заплашват социалния мир, ръководството често търси представители на работниците или на официално признатите синдикати. Този модел може да бъде често видян в Китай, където управителите често „молят“ стачкуващите работници да изберат представители за преговори, надявайки се, че представителите могат да бъдат подкупени, заплашени и уволнени, след като конфликтът се разреши.

Отворено пространство за несъществуващи синдикати

 

В Китай независимите работнически организации са репресирани и официалната Общокитайска федерация на профсъюзите (ОКФП) е тясно свързана с управляващата ККП и се противопоставя на работническите борби. Поради тясното сътрудничество с държавата и капитала, синдикатите на ОКФП не се приемат от работниците като техни представителни органи и не могат ефективно да се намесват и посредничат по време на работническите борби. Затова работниците имат донякъде възможност да се организират и борят независимо. Борбите водят до различни отстъпки като подобрени условия на труд и заплати и разширяват възможностите за социална борба срещу репресивната държава до състояние, на което ККП гледа като „заплаха за социалната стабилност“ (имайки предвид собственото си управление).

За да подкопае автономните форми за организиране на работниците, ККП се нуждае от ефективни синдикални структури, контролирани от държавата, затова започва да разрешава леки реформи в ОКФП като експерименти с колективното договаряне и повече работническо участие на ниво синдикат в компанията, какъвто беше случаят и с двете прочути битки от последните години – през 2010, след стачката в завода на Хонда във Фошан и през 2013, след редица борби в различни фабрики в заводите на Фокскон.

При все това, държавата е изправена пред дилема, защото е възможно една по-толерантна позиция на правителството към някой от видовете работническо организиране да насърчи повече колективни протести и да доведе до по-голяма координация и повече искания за политическа промяна, след което за правителството може да се окаже трудно да спре такъв процес. Затова засега е съмнително държавата да стигне дотам, че да легализира някакъв вид (ръководена от синдикати) стачка.

Голямата лява легенда

 

Стратегиите срещу работническите борби са разработени в държавните служби и капитала, но когато опре до интегриране и сблъсък, те често разчитат на сътрудничеството на „левите сили“ вътре в работническата класа и извън нея.

В Китай има синдикални активисти, представители на НПО и учени, които защитават (1) създаването на независими синдикати или (2) реформа на ОКФП, така че да може да изпълнява функцията на работнически представителен орган. Виден защитник на последното е китайският трудов бюлетин (http://www.clb.org.hk/en/)  – иначе полезен източник на информация за условията на експлоатация и работническите борби. По ирония на съдбата и двете предложения са защитавани от иначе противоположни сили – групи, които искат да умиротворят борбите – някои дори в името на „хармоничното общество“ на ККП, – и групи, които искат да засилят борбите, но погрешно схващат синдикатите като организации, които увеличават работническата сила.

Защо последните групи правят тази грешка? През изминалите 150 години капитализмът като обществено устройство се оказа много гъвкав и адаптивен по отношение на интегрирането на социални конфликти, към стабилизирането на системата и предотвратяването на социални промени. Често пъти той успява да приобщи левите сили, които организират работническите борби, към буржоазните форми на управление и капиталистическата идеология за прогрес и модерност. Тези сили често следват голямата лява легенда, която прокламира нуждата от буржоазна революция, предшестваща пролетарската революция, създаването на „класови организации“ като синдикатите (за „икономическа борба“) и работническите партии (за „политическа борба“), завземането на държавната власт и установяването на „работническа държава“ като преходна фаза.

Тази легенда е основана на определен вид класово общество, особено в Германия в края на 19-ти и началото на 20-ти век, което оформя и двете големи леви доктрини – социалдемокрацията и марксизма-ленинизма (доколкото могат да бъдат различни). По същество, тя служи като идеология за капиталистическото развитие чрез (тейлъристка) индустриализация, пролетаризация и, повече или по-малко „демократично“ или авторитарно управление. Една детайлна критика на голямата лява легенда би трябвало да включи подробен анализ на изкуствените класификации, използвани в нея (общество/държава, икономическа борба/политическа борба, синдикати/партии), нейните опити да излекува капиталистическите грешки и ирационалности чрез планова икономика на натрупването на капитала и критика на изопачената картина на могъща капиталистическа класа, експлоатираща работниците, от една страна, и държавата/партиите/синдикатите като необходими институции за защита на работническите „права“ от друга – отричайки или пренебрегвайки същността на работническата класа като част от капиталистическите взаимоотношения и възможността ѝ да разруши тези отношения. Днес, след пропадането на социализма на 20-ти век, основан на бюрократична класова система и политически репресии, както и на социалдемократическото участие в западното демократично управление, и двете изглеждат изчерпани като полезни политически методи за социална промяна, но са все още твърде живи като политически стратегии сред днешните левичари и техните групи от симпатизанти. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *