Китай: срещу култа към представителността

печат

(продължава от миналия брой)

Класовата борба в Китай отвъд Голямата лява легенда

 

В Китай Голямата лява легенда и нейните вариации се защитават не само от „лявото“ малцинство в ККП, което желае съживяване на маоистката работническа държава, но също и сред опозиционното „ляво“, което поддържа работническите мобилизации и борби, например определени НПО, (нео-)маоистки групи, леви учени и др.

 

Практическа критика на борбите

 

Много бунтове и движения след 60-те години на миналия век изразяват практическа критика на Голямата лява легенда за „реалния социализъм“ и Социалната демокрация. Те представят самоорганизирани форми на колективи и самоовластяване срещу препятствията от страна на синдикални и партийни служители и поддържат егалитарни инициативи срещу разделението на работниците според пола, „расата“ и уменията. Нещо повече, те отхвърлят прицелването в държавната власт, както и „левия“ национализъм и търсят глобална перспектива за социална промяна.

 

Това са основни елементи в много борби, особено напоследък в събранията по площадите на Гърция и Испания, както и в движението „Окупирай“. Тези елементи обаче не предотвратяват поредното възстановяване на проблемите и стабилизацията на експлоататорската система. Например, въпреки мащабните мобилизации на работническата класа, вълненията в Гърция постоянно биват канализирани във формални организации и „демократични“ избори.

 

Активистите играят роля в тези провали, като предлагат реформистки тактики и поддържат фетишизма към големи формални организации на представителност, въпреки че няма историческо доказателство в подкрепа на идеята, че формалните трудови организации са необходимо условие за ефективна работническа съпротива. Синдикатите и работническите партии обикновено се установяват след период на яростна борба. Те въплъщават канализирането на конфликтите чрез организации, което често води до загубата на практическата солидарност, а не до засилването ѝ. Конфликтите се отдалечават от директно потърпевшите и засегнати хора, от работните места и улиците, и се „решават“ чрез маси за преговори и урни за гласуване.

 

Критиките на репресиите и на канализирането на борбите чрез капиталистически „поправки“ или тяхното отслабване чрез леви стратегии не са достатъчни. Борбите не водят задължително до революция, ако няма „лява“ намеса. Държавната намеса и държавните стратегии за канализиране на движенията играят своята роля и имат своя ефект, а със сигурност роля играе и вътрешната слабост на движението и по-конкретно противоречието „във или отвъд проблема?“ – да се води борба за подобряване на социалните условия вътре в капиталистическата среда, т. е. да се използват синдикати и колективно договаряне или други подобни форми на преговори с класовия враг, или да се води борба за унищожаване на капитализма, който непрекъснато се променя и възпроизвежда условията на експлоатиране и потисничество? Докато съществува капитализмът, елементи и от двете ще имат своята роля в борбите. Дали те ще доведат до революционна ситуация зависи преди всичко от силата на бунтовните елементи и тяхното разбиране за тази сила.

 

Ето защо, всяка подходяща форма на организиране на работниците зависи от способността им да го правят по начин, който да им дава сила срещу капитала, да развива перспективи отвъд капиталистическата експлоатация и форми за съпротива срещу посредничеството и връщането в капиталистическото развитие.

 

Силата на работниците

 

Силата на работното място (възможността да се воюва за своя интерес на работното място чрез стачки и т. н.) на определени сектори от работническата класа в Китай е увеличена с развитието на промишлената концентрация, интегрирането на китайските работни места в глобалната производствена верига и реорганизацията на работата и производството „just-in-time“. Стачната вълна през 2010 е концентрирана предимно в предприятия с тези специфични условия. Други сектори имат далеч по-малко сила на работното място, поради индивидуализацията, потисничеството и контрола, например домашните работници. Това отразява раздробения технически състав на работната сила в Китай и различните производствени режими, установени, за да раздалечават работниците, които към момента са важно препятствие пред обединяването на работническите борби. Организационната сила се е увеличила дотам, че много работници са се научили как да организират съпротива и борби (вижте по-горе), но все още е ограничена поради правителствените репресии и отслабена от правителствената тактика на посредничество.

 

Въпроси за промяна

 

Въпросите към изходната позиция и действията на работниците в конкретни борби могат да ни покажат политическото пренареждане на едно движение на работническата класа, но те трябва да отидат отвъд простия анализ на политическите, икономическите и идеологическите военни действия, които държавата и капиталът водят срещу работническата класа и реакциите на работниците срещу тях.

 

Борбите на преселващите се работници все още имат някак временен характер в Китай поради гъвкавостта на заетостта и на самите работници. Също така някои борби обединяват градски работници, преселници, селяни и студенти. Растящият брой протестиращи подкопава легитимността на държавата на ККП, но много работници все още гледат на централизираната държава като на единствената институция, която може да наложи по-добър живот или условия за труд, когато капиталистите нарушават закона или се отнасят зле с тях. Социалните движения не са успели нито да съберат голяма част от пролетарските проблеми, за да подкопаят успешно и необратимо експлоататорските и репресивни структури, нито да създадат открита дискусия за силата на работническата класа и перспективите отвъд капитализма.

 

Все пак сме свидетели на укрепване на работниците в Китай чрез борби и развитие на класовите интереси, вдъхновение и действия. Това развитие има посока (повече борби, повече координация, повече сила), но, разбира се, бъдещето е неясно. Борбите може да (1) бележат временна промяна в баланса на силите в класовата борба, която да се обърне във времена на криза и възобновени репресии, (2) бъдат знак за увеличаване на силата на работническата класа в увековечаващата се капиталистическа рамка и за протичащата реформистка адаптация на политическите структури, и (3) бъдат предвестници на социална революция, която може вече да се развива и да помете експлоататорските капиталистически структури в Китай (и другаде).

 

Заключителни въпроси

 

Пред лицето на кризите на капитализма и възможностите за глобална социална промяна, какъв вид импулси ще дойдат от Китай? След неговия дългосрочен икономически „бум“, мащабни социални промени, „забавена“ икономическа криза и продължение на авторитарното управление и на „хармоничното общество“ на ККП, Китай може да стане ново капиталистическо ядро и световен хегемон. Борбите на работническата класа разстройват натрупването на капитала и превръщат Китай в епицентър на световните бунтове на труда, но засега капиталът и държавата успешно устояват на натиска и поддържат своята политика на раздробяване, репресии и отклоняване. Икономическата и политическата система все още функционират, управляващите сили все още са по местата си.

 

Капиталът и държавата успешно са изолирали и разрушили старата работническа класа и въпросът сега е дали новата преселническа работническа класа ще бъде способна да продължи да разширява фронта на борбите и да наложи не само икономически, но и политически промени. Преселенията и борбите водят до растящи заплати и подобряващи се условия на живот, но цялостното развитие създава растяща пропаст в доходите, задълбочаващи се противоречия между градските и селските райони, продължаваща дискриминация към преселниците, бедност и търговия с неща като образование и здравеопазване, което води до повече страдания и лишения.

 

Капиталистическата криза и пролетарските борби, като свързани процеси, могат да доведат до делегитимиране на яхналия кризата капиталистически ред и на държавата, а също така и до нестабилност на днешната капиталистическа система – в Китай и в целия свят. Ефектите на кризата и борбите могат да накарат хората да поставят под въпрос капитализма, расизма и половата дискриминация, и да потърсят нови форми на социализация. Дали Китай и неговите работнически борби могат да служат като лаборатория за такива социални промени отвъд капаните на „социалното партньорство“ зависи (1) от пространствата за социална мобилизация, създадени по време на сблъсъка между държавата/капитала и работническите класи, (2) от успеха на левите политически фракции, които се опитват да наложат представителност и институционализация на социалните борби и (3) от динамиката на капиталистическата криза и на социалните борби по света.

 

Нуждаем се от дискусия за слабостите на посредническите класови организации и тяхната роля в стабилизирането на капиталистическите отношения на експлоатация. Ограниченията на „класовата борба без класова организация“ – т. е. на настоящите социални борби и техните организационни форми в Китай – са очевидни, но липсата или безсилието на „левите“ институционални представители в Китай имат предимството да дават повече пространство за социални опити за самоовластяване, които в подобен исторически контекст винаги са били задушавани с помощта на „леви“ посредници. С други думи, обединението на работническата сила, включително защитата и разширяването на вече спечеления терен, е наистина възможно само чрез ефективни форми на работническо организиране. При това, избягването на задънените улици на голямата лява легенда ни дава повече пътища към форми на организиране отвъд фетиша на представителността. •

 

Превод: Златко

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *