Китай: срещу култа към представителността

печат

China1_optКласовата борба в Китай отвъд Голямата лява легенда

Уебсайтът Гонгчао представя и анализира работническите борби в Китай през последните години. Публикуваме последния им анализ, от април т. г.

Увод

През последните години Китай е свидетел на разрастване на социалните борби на работното място и извън него. Ограничавани от репресиите на държавата и капиталистите, тези борби се осъществяват без ефективно синдикално представителство. Пред лицето на кризата и социалните вълнения, капиталът и държавата реорганизират своите стратегии за възпирането им и създават нови форми на посредничество, за да си върнат контрола над процеса на класовото пренареждане. Междувременно, дейците на работническото движение и левите академици, които поддържат работническите борби, настояват за създаване на „независими“ синдикати, под влиянието на голямата лява легенда за увеличаването на класовата мощ чрез представителство на трудовата сила в капиталистическата държава. Така те рискуват отново да оправдаят (реформираните) капиталистически структури. За да разберем потенциала за социални борби и стратегическите решения на засегнатите страни, трябва да погледнем към историческото развитие на социалните промени и по-точно – към ролята на (синдикалните) представителства и на интегриращите и умиротворяващи сили на капитализма. Този материал счита, че автономните форми на работническо организиране в Китай могат да използват своя потенциал, за да подтикнат коренна социална промяна, като се предпазят от грешките на движенията другаде.

Глобален контекст

Като резултат от глобалните борби през 60-те и 70-те години на миналия век и от икономическата криза, капиталът променя глобално своята кейнсианска стратегия и започва контраатака чрез бюджетни ограничения, орязване на заплатите и преместване на производствата. Последното води до нови процеси и места на индустриализация, мащабни преселения между селата и градовете и пролетаризиране на някои страни в света, по-конкретно в Източна Азия. В старите капиталистически „основни“ държави, бившите социалистически държави в Източна Европа, както и в някои развиващи се страни, старата работническа класа с относително сигурен трудов договор и придобивки бива атакувана и се оформя нова работническа класа със сравнително несигурни условия на труд. Все пак, нито атаката срещу старата класова структура, нито създаването на нови индустрии и глобални производствени вериги успяват окончателно да разрешат проблемите на капитала. В този смисъл, кризата от края на последното десетилетие е продължение на кризата от 70-те години на 20-ти век. Само две години след избухването на световната криза през 2008 г. сме свидетели на вълна от бунтове, стачки и други форми на съпротива по целия свят. В крайна сметка, през този период има повече вълнения, отколкото през последната фаза на този глобален социален катаклизъм – краят на 60-те и началото на 70-те години. При много от последните борби, активността на обикновените хора, самоорганизацията и социалното недоволство задвижват социални процеси с повече равенство и повече участие – например по време на арабските въстания през 2011 г., испанското движение М15, гръцките въстания и движението „Окупирай“. В същото време институционализираното „ляво“ – често търсещо функция и роля в държавния апарат – запазва своя интерес и потенциал да оправдае отново една реформирана държава и реорганизирани капиталистически структури. Този държавнически рефлекс засилва организационните и структурните слабости на борбата и свива възможностите за изграждане на бъдеще в настоящето: социална революция.

Предоговаряне в Китай

В Китай, кризата на „социалистическата“ система кулминира през 70-те години на миналия век. Вълната от бунтове и последвалата капиталистическа атака по целия свят по това време води до неочакваната дотогава коалиция на Китайската комунистическа партия (ККП) с глобалния частен и държавен капитал. Реформите, които започват в края на 70-те години, превръщат страната във „фабриката на света“ от края на 90-те. Старата работническа класа е разрушена чрез преструктурирането и намаляването на държавните предприятия и премахването на „желязната паница ориз“ (социално осигуряване за част от градските работници). В същото време индустриализацията и преселването от селските към градските райони води до установяването на сегментиран трудов пазар и създаването на огромна работническа класа от 200-300 милиона преселници, експлоатирани от чуждестранния и китайския капитал и контролирани и потискани от държавата чрез стриктни мерки за политически и социален контрол.

China2_optЗасега процесът на пролетаризиране на преселниците остава някак си недовършен, защото законът за жилищна регистрация (жителство) не им позволява да се установят в града. „Ограждането“, при което селяните от целия свят губят земите си и са принудени да се преселят и да продават труда си в капиталистически работни места, не се повтаря в Китай по същия начин. Вместо това, за повечето преселили се работници в Китай, връщането към селото и „тяхното“ парче земя е блокирано от ниските доходи в провинцията, безработицата, липсата на възможности, и субективното предпочитание към „модерния“ градски живот.

Нови борби

Индустриализацията, преселванията и пролетаризирането променят социалния пейзаж в Китай. Както и другаде, преселванията са процес на принудително движение в полза на капиталистическите цели (да се върши заплатен или незаплатен труд там, където капиталът се нуждае), но също така включва елементи на автономна пролетарска мобилност с цел изоставяне на мизерията, експлоатацията и патриархалните отношения в родното място. В Китай това отпушва продължаващи и в момента борби в социалните отношения на полова, поколенческа и класова основа, борби за повече обществена свобода и контрол върху собствения живот. Повечето социални борби, които Китай вижда през последните две десетилетия, се съсредоточават около трудово-правни въпроси, корупция, заграбване на земя или екологични проблеми, и са водени от работници, селяни и дори хора от „средната класа“. В края на 90-те години на миналия и началото на нашия век, старата работническа класа организира големи борби срещу съкращенията и влошаването на условията на труд. Това обаче само забавя процеса, а не го предотвратява. По същото време селяни воюват срещу корумпираните държавни и партийни служители, кражбите на земя и високите данъци, като принуждават държавата да намали данъците, но много от проблемите в селските райони остават.

Борбите на новите преселени работници за подобрения се увеличават от началото на века и достигат кулминацията си след 2010 г. Наричат ги „класова борба без класова организация“, защото са на класова основа, но организирани автономно, т. е. без никаква институционализирана трудова организация. Вълненията включват незаконни форми като неразрешени стачки на промишлени работници в средни или големи предприятия, масови бунтове, включващи (работещи и неработещи) преселници-пролетарии, демонстрации, седящи стачки, блокади на пътища, както и различни ежедневни форми на съпротива като забавяния, отсъствия и саботажи. Напоследък по-мощни работнически борби се групират в главните нови промишлени центрове по китайското източно крайбрежие (делтата на Перлената река, делтата на Яндзъ, Пекин/Тиендзин), но следват и пътя на преместването на промишлеността към новите вътрешни зони като Чунцин, Джънджоу и Чънду.

Промяна на моделите

С нарастването на броя на борбите, тяхното съдържание, шаблони и организационни форми се променят. Около 2000-2005 г. повечето от тях са в защита на основния жизнен стандарт или срещу нарушаването на правата и са основани на роднински форми на обществена организация. Тези борби обикновено се ограничават в една отделна фирма (село, квартал и т. н.) и това ограничение е наречено „клетъчен активизъм“.  Към 2005-2010 г. все повече борби включват по-дръзки искания за подобрения, използват социална организация отвъд роднинските връзки и осъществяват заразителни примери за подражание, ефект на доминото, по-масово участие, форми на демокрация „отдолу“ и координиране на все по-голям брой и все по-опитни и боеспособни работници и активистки мрежи.  Работните места, работническите общежития и преселническите селища извън фабричните зони и строителните обекти стават места за организиране на тези борби. Квалифицирани работници, бригадири и майстори играят важна роля в много от борбите, като използват своите позиции и възможности да организират протести. В отделни случаи, така наречените „граждански“ адвокати и журналисти, често (бивши) преселени работници, придобиват правни и други умения, докато поддържат работниците в техните борби и помагат за разпространението на информация и опит.

Нови поколения

Днес работниците са по-решителни, по-уверени и по-опитни в организирането на протести и стачки. Това е свързано с идването на нови поколения преселени работници. Първото поколение, което мигрира към градските зони през 80-те и 90-те години на миналия век, няма опит в промишления труд и градския живот и възнамерява някога да се върне обратно на село. То организира само изолирани случаи на трудови протести. Второто поколение, от края на 90-те години и последвалото десетилетие, вече познава опита на предишното в града. То не умее да живее на село, иска да остане в града и умее да използва интернет и мобилните телефони, за да се организира. Както в други случаи на индустриализация и миграции по света, това второ поколение започва да организира протести и стачки.  Сега виждаме трето поколение, което не желае вече да работи промишлена работа, а да носи бели якички. Мечтата на тези хора е да имат свой собствен бизнес, да могат да си купят автомобил и електронни джаджи, да имат време за семейство и почивка. Малцина от тях успяват, а повечето остават с нископлатената работа по фабрики, строежи, магазини, ресторанти, като домашни прислужници или охранители. Това води до разочарование, недоволство и гняв. Днес много преселени работници от второто и третото поколение гледат на обществената мобилизация, включително на стачките, като на легитимна форма на съпротива. Опитът в организирането на протести циркулира в техните пролетарски среди, разпространяван от нови групи съпротивляващи се работници и активисти. Далеч не всички са преодолели социалната фрагментация и са се ангажирали в колективни борби, но тези хора стават все повече.

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *