Кой как си представя неравенството

печат

От телевизионния екран ни гледа закръглен „симпатяга“, който обяснява откъде се е появило социалното неравенство. Изтъква две причини: първата е, че ами едни можели, други не можели да „играят на пазара“; втората – държавата давала предимство на едни фирми, а на други – не. Водещият предаването журналист с умна физиономия кима. Пак добре, че не бърбори върху говоренето на госта си, въпреки че след такова изявление би трябвало с няколко уточняващи въпроса да разбие на пух и прах циничното обяснение на закръгления персонаж.
А персонажът, окуражен от липсата на възражения, развива свръхценната си мисъл: уж свободният пазар бил „динамичен“, едни компании се издигали, други западали, докато държавната регулация е „чист комунизъм“, дето „сме го видели и сме патили от него“.
Можем да се съгласим, че държавата дава предимства на едни финансово-предприемачески групировки, обикновено спонсори на управляващата партия, а на други подлага крак, докато не си платят за спокойствието или не се оттеглят на втората линия по-скромни печалби, в очакване да дойдат на власт техните политически представители. Само че това е едва част от истината, не цялата. Половин истина е лъжа.
Останалото, изречено от „симпатягата“ и неоспорено от „обективния“ журналист, е чиста лъжа. Защото, първо – каквато и да е динамиката на пазара, колкото да скачат едни акции и да падат други, средният и едрият бизнес почти никога не се сгромолясват от върха до социалното дъно. Да сте виждали предприемач или банкер, които след фалит ровят в кофите за боклук? Редят се на опашки пред столовата за бедни да сръбнат миризлива чорба от пластмасови чашки? Продават кръвта и бъбреците си? Да, можете да срещнете техни служители, продънени до дива мизерия, но това са наемни работници, били на фона на останалата маса население добре платени, а после изхвърлени зад борда от собствениците на работните места. Пак добре, ако не се озовават в следствения арест, за да операт пешкира за престъпленията на чорбаджията си, когото прокуратурата е решила да погне, за да си покачи имиджа пред „обществеността“ – тоест да блесне в медиите като „работеща институция“.
Второ, какво означава „можене и неможене“? Можене в какво? Да прецакаш ближния? Да успееш да (се) продадеш на пазара? Или да продадеш задника на друг, както правят сутеньорите (и политиците)? Без много да ровя в паметта си за примери, веднага се сещам за известни имена на учени, изобретатели, писатели и художници, реално обогатили човечеството със знания, технологии, културни ценности. Поне половината от тях са спечелили единствено слава и то не приживе. Умрели са в горчива сиромашия, докато плодовете на творчеството им са напълнили джобовете на далавераджии, търговци, юристи, чиновници. Приживе едва са свързвали двата края, без да спират да творят по вътрешен свой импулс. Чак след смъртта им техните открития са обявени за велики (и носят субсидии на университети), книгите за класика (и печелят издатели с търговци), картините или музиката за шедьоври (чети: с голяма единична цена или право на разпространение). Останалата половина от същата категория творци все нещо е спечелила от труда си, но не толкова, колкото „можещите“ да продадат техния труд. Част от творците поначало са били достатъчно заможни, за да успеят спокойно да работят. Обаче единици са онези, които са съчетавали в себе си уменията на търговци и дарбата на творци, при това безкористни творци, защото никой учен, изобретател или художник не тръгва да изучава някакъв феномен, да конструира нова машина или да рисува картина с предварителната нагласа „абе колко ли ще спечеля“. Мисълта за възнаграждение идва после. Александър Бел е мотивиран да направи апарат в помощ на глухите, с които общува като учител. Джеймс Уат работи над парната машина, за да изпомпва вода от мините, в които постоянно се давят хора. Братя Райт са пленени от мечтата за полет. Импулсът за творчество иде отвътре, той е потребност на разумното същество и не се интересува от наградата, така както влюбвайки се искрено, ние не броим наум богатствата на родителите на обекта на любовта си.
Но да бъдем точни – закръгленият тип все пак, без да иска, призна истината за причините на неравенството: неравенство има, защото едни могат да крадат, а други не могат. Неможещите или не искат, или не успяват да се отракат толкова, но все пак са принудени да пробват, защото системата на капитализма възнаграждава крадците. На някои от тях обаче майсторлъкът на кражбата не им е в сърцето. Дори пробвайки, остават дребни аматьори, които все са „вътре“ или направо „капо“ пред професионалистите в присвояването на чуждия труд, чуждото творчество, в обявяването на всичко от този свят за „собственост“ – и ограждането ѝ със закони.
Това е отговорът. Има само един „талант“, който разделя хората на бедни и богати – талантът на паразита. И около тази съмнителна дарба се гради цялата идея и практика на буржоазния свят. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *