Кой как си представя пряката демокрация

печат

Две седмици преди изборите в София беше планирана публична дискусия под надслов „НЕ на изборите означава ДА за пряката демокрация“.

Инициаторите, активисти извън анархисткото движение, доколкото го има у нас, бяха решили да поканят на мероприятието един анархист за цвят – дотук добре. Лошото е, че се ограничиха с минимум усилия за оповестяване на събитието, а материалите, върху които щеше да се дискутира, също не легнаха пред благоволилите да го посетят в удобен за четене вид.

Като говорител на мирогледа „радикална пряка демокрация без компромиси“, имах 12 подготвени тезиса:

  • в сегашната представителна система народът не избира кого да избере;
  • след изборния ритуал народът повече не контролира никак „избраниците“ си;
  • неконтролируемите „представители“ назначават длъжностни лица, които дори теоретично са вън от контрола на избирателите.

С първата тройка твърдения, мислех си, съм доказал, че представителната система не е никаква демокрация, а прикритие на олигархична диктатура. Впрочем, това не бе оспорено на дискусията.

Нататък казах, че:

  • при пряката демокрация народът избира кому да повери отговорността за някаква определена задача;
  • избраниците са само говорители на своите доброволни асоциации от граждани;
  • народът пряко създава и премахва нужни или излишни му институции, призвани да решават конкретни проблеми.

При все че дискусията тръгна не по точките, и този блок тезиси бе коментиран, макар и разбъркано, като веднага се появиха различни тълкувания. На настояването ми да си уточним понятията, за да не възникват недоразумения кой какво има предвид, получи отговор, че „не е нужно да се придържаме към единна терминология“. Тоест участниците в срещата не се притесниха, че говорят фактически на различни езици и не се разбират. Неразбирателството сякаш бе търсен ефект, голям успех, понеже „не сме тоталитарни“.

Федеративността, опонираха ми, може да разруши ДЪРЖАВНОСТТА, а това било НЕПРИЕМЛИВО. Леко онемях. Опонентите ми развиха мисълта си в насока, че НАЦИЯТА се нуждае от нов тип държавност въз основа на ДИРЕКТНАТА ДЕМОКРАЦИЯ („пряка демокрация“ било твърде използвано от сега управляващата олигархия – е, поне бяхме на едно мнение, че олигархията съществува и тя основно е представена от партиите и бизнес групировките зад тях). Нервното ми обаждане относно невалидността на закона, ако не е одобрен от народа, а когато е одобрен, вече не е и закон, а свободен договор, бе снизходително пренебрегнато: всяко правило било закон, не може да се живее без ПРАВНИ НОРМИ.

В този момент си помислих, че юридическото образование вероятно силно уврежда мозъка.

Практически не се стигна до разглеждането на заключителните ми тезиси:

  • бойкотът на изборите е предварително условие за действия в насока борба за пряка демокрация;
  • самата борба започва като пропаганда (опонентите не харесаха думата и нашироко обсъдиха колко „фашистки“ звучи тази дума, макар да обясних, че пропагандата е самообучение чрез изказване на идеи) и агитация, тоест убеждаване, от една страна критика към представителната система и лъжите ѝ за пряката демокрация, от друга – позитивно изучаване на прякодемократичните механизми и инициативи;
  • самоорганизирана съпротива срещу произвола на властта, гражданските сдружения свързани в мрежа – готова структура за самоуправление при игнориране на държавата и корпоративните интереси, както и за противодействие на държавна и корпоративна агресия.

Да бъда точен – в необходимостта за бойкот на изборите никой не се усъмни. Но практически революционният начин за преход от сегашното безобразие към пряка демокрация бе определен като „лоша идея“.

В представите на опонентите ми трябва или да излизаме на улицата с ИСКАНИЯ (към кого?! – питах напразно), или да УЧРЕДИМ ПАРТИЯ, която да СЪБЕРЕ КОНСТИТУЦИОННО МНОЗИНСТВО и да ПРОМЕНИ КОНСТИТУЦИЯТА в парламента. Но това е „въвеждане отгоре“, а не инициатива отдолу! – възразих почти отчаяно от самоувереността на опонента. Не, каза той, партията е представител на народа, значи всичко е воля народна.

Рекох си, че демагогията у някои хора е направо в кръвта, но попитах друго: добре, ами какво ще правите със съпротивата на олигархията, за която уж сме съгласни, че съществува, че използва всякакви средства и владее всички ресурси? Отговорът ме шокира, не ми се вярваше, че има толкова нехайни люде: ами нищо не правим. Олигарсите ще са неспособни да сторят нищо, с тях ще се заемат съответните органи.

Толкоз. Разбрах, че дискусията е свършила. Явно в умовете на определени „активисти“ обществото на пряката демокрация е същото като това, което е налично и днес. Просто са сменени табелките. Пазарът остава, репресивните органи остават, просто са „препрограмирани“, работят в полза на т. нар. „средна класа“.

Малко преди срещата съвсем да се разпадне, изкопчих истинската причина опонентите ми да мислят в рамките на „умерения легален прогрес“. Буквално: ако използваме насилие (при все че това би било самозащита от перманентното насилие спрямо гражданите от властта), ще пострадаме и няма да се насладим на плодовете на успеха си.

Ами, за последното обикаля един виц за монахинята, която се чудела как хем да съгреши плътски, хем да гарантира за душата си райското блаженство. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *