Кои са причините за ямболската кървава епопея на българските анархисти

печат
Изминаха 90 години от трагичната, кървава Ямболска епопея, но българската историография продължава да мълчи като глухоняма за случилото се на 26 – 27 март 1923 година в град Ямбол. И това рибешко мълчание на пишман-историците не е никак случайно, защото между жреците и жриците на Клио и историческата истина, такава каквато е, допирни точки никога не е имало! Според съставените смъртни актове точният списък на избитите в Ямбол анархисти включва следните имена: Николай Драгнев, Илия Кратунков, Панайот Кратунков, Паню Бочков, Димитър Главчев, Тодор Дързев, Димитър Василев, Ангел Сп. Домусчиев, Георги Сп. Домусчиев, Кирил Ат. Кехайов, Апостол Ташков, Петър Симеонов, Колю Апостолов Зафиров, Спиро Обретенов, Панайот Хлебаров, Юрдан Щ. Каратотев, Иван Шекеров, Тодор Ат. Марчев, Динко Господинов, Руси Иванов, Колю Алексиев, Щилиян К. Чешмеджиев, Колю Пенев, Янко Бъчваров, Васил Василев, Тачо Ряпов, Деню Димитров, Христо Тинев, Никола Ганчев и Руско Златарев. Тук трябва да се има предвид, че при престрелката на ямболския площад загива само един анархист – всички други са избити след арестуването им в казармите на Четвърти конен полк и в околностите на града по пътя за град Сливен – без съд и присъда или както се е изразил пристав Балдаров: “Очистихме ги превантивно!…” Всъщност повод за устроената в Ямбол кървава разправа с анархистите от тогавашният дружбашки режим е поради неразрешения от властите протестен анархистки митинг на ямболския площад “Кобург” в знак на несъгласие срещу изземването на огнестрелното оръжие от населението. Впрочем подир трите поредни войни, в които участвува България, няма българско семейство, неразполагащо с пушка, револвер или бомба…Общо арестуваните митингуващи наброяват над 200 човека, някои от които впоследствие изчезват безследно. Сред хилядното множество, стекло се на площада, там присъствуват и много анархисти от други градове като Димитър Василев от Хасково, Тодор Дързев от Казанлък, Григор Зафиров от Стара Загора, Тодор Ангелов Дзаков – Божаната от Кюстендил и т. н. Кръвожадното избиване на ямболските анархисти и последвалите веднага след това убийства на анархисти в цяла България се извършва по личната инициатива на тогавашният лидер на БЗНС и министър-председател Александър Стамболийски. С негова благословия се издава и заповедта за награждаване на отличилите се палачи в Ямболската кървава вакханалия – офицери, жандармеристи и полицаи. Вторият вестникарски официоз на БЗНС – вестник “Победа” от 7 април 1923 г. – наред с фалшификаторското, изопачено описание на драматичните ямболски събития – публикува знаменателното съобщение: “ За показана рядка самоотверженост и себеотрицание по преследване и унищожение на анархистите, Правителството на Царство България награждава с парични награди следните офицери, жандармеристи и полицаи: майор Докузов от 37 пехотен полк – 6 000 лева, поручик Иванов от същия полк – 3 000 лева, майор Стефанов – командир на четвърта конна група – 6 000 лева, подпоручик Николов от дружината на поручик Иванов – 3 000 лева, поручик Дашкинов – от същата дружина, тежко ранен – 10 000 лева, поручик Захариев от четвърта конна група – 3 000 лева, пристав Драган Балдаров – 5 000 лева, полицейски стражар Дончо Събев – 5 000 лева, полицейски стражар Тодор Босяков – 4 000 лева, полицейски стражар Димитър Начев, тежко ранен – 8 000 лева, прокурорът при Ямболския окръжен съд Палашев – 4 000 лева, капитан Стамболиев от 37 пехотен полк – 3 000 лева, подпоручик Постолов от същия полк – 3 000 лева, поручик Георгиев от същия полк – 3 000 лева, ротмистър Тешев от същия полк – 3 000 лева.” Наградени са и редица други офицери и полицаи, чиито имена не са цитирани в съобщението…Приетият от дружбашките депутати в Народното събрание по личното искане на Александър Стамболийски “Закон за разбойниците” е насочен изключително срещу анархистите. В унисон именно с този закон Ямболския окръжен съд в свое Обявление № 6548 оповестява: “Ямболският окръжен съд обявява с определението си от 18 май 1923 година под № 1230, че е признал за виновни: Васил Георгиев Ряпов, Георги Апостолов Бахаров-Писумката, Янко Димов Бъчваров, Иван Шейтанов, Димитър Хлебаров-Търтата, Колю Пенев, Георги Христев Арнаудов, Атанас Стойчев, Йордан Ангелов, Петър Атанасов-Чомпата, Щилиян Г. Баев, Панчо Шопов, Атанас Г. Шевкенов, Стефан Джонджоров, Георги Щерев, Вельо Чанев, Васил Трендафилов и Ездра Джалдети, сега в неизвестност, извършили разбойнически акции, в определен срок да се съобщят от близките им, след което ще се обявят за разбойници. 19 май 1923 год. Председател: Б. Костов, Секретар: И. Робенов.” По-късно дружбашките управници – след Деветоюнския преврат от 1923 г. – започват да шикалкавят и да прехвърлят вината за варварските изстъпления на дружбашките власти в Ямбол и масовите избивания на анархисти в цялата страна – върху Военния съюз, превратаджийски свалил БЗНС от управлението на държавата три месеца подир Ямболското кръвопролитие. Разбира се, това не отговаря на историческата истина, ярко личащо и от спомените на известният хасковски анархист Делчо Василев, който пише между другото: “Александър Стамболийски носи цялата историческа отговорност за извършеното злодеяние в Ямбол, защото той стоеше начело на Земеделското управление не като “народовластник”, а като абсолютен тираничен самовластник и от негово име се извършиха всички тия садистични изстъпления в Ямбол и въобще в България срещу анархистите, както и последвалото възнаграждение на убийците-инквизитори. Освен това в град Ниш правителството на Стамболийски сключи споразумение с правителството на Сръбско- хърватското-словенско кралство за унищожение на българското анархистическо движение, чиято масовизираност започна да плаши и управленците в останалите балкански държави. В резултат на въпросното споразумение се състоя и касапницата над анархистите в град Ямбол! На оперативка на Министерския съвет Стамболийски наставлява Константин Муравиев — министър на войната и негов племенник и Христо Стоянов – министър на вътрешните работи, че се налагало от държавнически съображения анархистите да бъдат унищожавани като бесни кучета!”.
Междувременно легендарният анархист Васил Икономов замисля голяма възмездителна акция срещу земеделския режим, решавайки да вдигне във въздуха сградата, в която се събира Министерския съвет – по време на поредното му заседание. В атентаторската група участвуват и Георги Шейтанов, както и Борис Буналов от София, по професия електромонтьор, който технологически щял да подсигури изправността на взривните устройства, Йордан Николов – Бакунин също от София, братята Делчо и Иван Василеви от Хасково и още няколко други анархисти, решени на всяка цена да отмъстят на управляващите дружбаши. Икономов възнамерява да приложи метода и тактиката на Солунските атентатори при взривяването на “Банк Отоман” в град Солун. Подготовката на атентаторското мероприятие обаче отнема доста време и бива изпреварено от военния преврат на 9 юни 1923 г.
След болшевишкокомунистичеекият преврат – 9 септ. 1944 г. – извършен от вездесъщият Кимон Георгиев /горгорбашията на военните преврати от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г./ хасковският анархист Делчо Василев е въдворен в концлагерите и затворите на новите властвуващи. Там се среща с редица личности, които заради служебните си обязаности по време на дружбашкото управление имаха пряко отношение към Ямболските вандалски изстъпления. С тях Делчо Василев провежда продължителни разговори, които приличат на своеобразни журналистически интервюта. С Константин Муравиев контактува продължително време в концлагера “Белене” и Пазарджишкия затвор. Племенникът на Стамболийски и бивш министър на войната в кабинета му успява да предразположи благоприятно към собствената си персона Делчо Василев и почти го убеждава, че той няма никаква вина към убийствата в Ямбол. Виновен бил донякъде и то съвсем косвено, министър-председателят Стамболийски, ала най-големият виновник бил началникът на ямболския гарнизон полковник Славейко Василев, който употребил самоволно чрезмерна военна сила без знанието на Военното министерство. Съвсем естествено възниква въпросът, който кой знае защо Делчо Василев така и не задава на бившия дружбашки военен министър, а именно – щом това е така, защо той, Константин Муравиев, не е санкционирал началника на гарнизона с дисциплинално уволнение или поне с едно “строго мъмрене”, а напротив инициира пред вуйчо си за парично награждаване списък на офицерите-палачи от ямболския гарнизон, проявили се при зверското трепане на ямболските анархисти?!
Другият с когото разговаря Делчо Василев в концлагера “Белене” е бившият министър на вътрешните работи в дружбашкото правителство Христо Стоянов, който също заявява, че няма вина за Ямболското кръвопролитие. Тук вече Василев се възмущава неимоверно и му изкрещява: “А нали вашият полицейски пристав Бадъков, по заповед на вашия околийски началник Спасов, издаде командата да се стреля срещу мирните работници, защото именно Вие, с телеграма го уведомихте, че “Без един Ямбол ний можем, но анархистите трябва на всяка цена да бъдат напълно смазани!”
Ала какво друго може да се очаква от съратниците на Стамболийски с неговата неудържима фобия спрямо анархистите въобще, които ги считал за “умствено увредени, невротични субекти, с психически отклонения” и споделял с приближените си как е наложително да се обмисли възможността за интернирането на
такива психопатични, хулиганствуващи екземпляри в специално оборудвани заведения в мъчнодостъпните краища на държавата и поставени непрекъснато под въоръжена охрана… Нима Ору е ловите апокалиптични описания в романа му “1984” година и .Солженициновите концлагеристки опуси в “Архипелагът ГУЛАГ” не бледнеят пред истеричната тоталитарна мисловност на този и до ден днешен тачен и оплакван мастит български държавник?! А що се отнася до преките изпълнители на заповедите на Стамболийски – военнослужещи, полицаи и жандармеристи – при физическата разправа с анархистите, не може да има и капка съмнение, че те не биха изпълнили с всички сили подобни кръвожадни прикази! Та нали военното и полицейското съсловие са церберските песове на Държавата, докато анархизмът лелее и се бори за нейното унищожение и на свирепия държавнически призив срещу анархистите: “Дръж!” тези професионални убийци – троглодити в мундири – тозчас се отзовават с небивал ентусиазъм и върколашка ярост, защото в името на държавния интерес анархистката напаст трябва да бъде изтребена до крак!
Всъщност това са накратко и причините, обусловили кръвопролитните ямболски събития на 26 – 27 март 1923 г., събития възпяни от незабравимият хасковски анархист Делчо Василев в поемата му “Синът на Свободата”, от която си позволявам да цитирам следните пет куплета:

“Ямбол! – цитадела анархична –
знамето червено-черно пръв развял
и на волният Балкан – епична
песента хайдушка горд запял!

Като пролетни води пенливи,
неразломни в дружния си бяг,
като морските вълни бурливи,
закопнели волен, слънчев бряг,

на ята орляшки долетели,
прекосили цялата страна
в Ямбол стекоха се анархисти смели
под развети бойни знамена!

То не беше устремът възбунен
на тълпите – гладни за метеж,
а духът бунтовен на Бакунин:
възроден, крилат и млад, и свеж!

И не беше изблик огнен, кратък,
а светла вяра, що в душите грее –
могъщ идеен прилив –
пламък на велика, славна епопея!…”

Ех, бай Делчо, жалко че не успя да осъществиш своя звезден миг в живота си – възмездителния атентат срещу дружбашкия Министерски съвет, когато заедно с Икономов, Шейтанов и другите твои анархоидейни братя щяхте да покажете веднъж завинаги на разюздената байганювска властимаща паплач къде наистина зимуват раците!

МАКАР

1 коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *