Кои са радикалните зелени?

печат
Когато стане дума за радикално екологическо движение, мнозина си представят надуваемите моторни лодки на Грийнпийс, най-широко отразяваните акции на екологически саботаж и ненасилствен тероризъм. Такъв е образът, по който радикалните „зелени” се отделят от „традиционните” движения – тяхната войнствена, екстремистка тактика.

Тактиката на преки акции с нейните елементи на игра заема определено място в политиката на радикалните инициативи, но е и тяхна външна обвивка, “връх на айсберга”…

С термина „радикален” се случи същото, както и с термина „екологичен” – първоначалното академично значение беше силно разширено от публицистиката и средствата за масова информация. Ние сме длъжни да различаваме тактическия и стратегическия радикализъм, а също и степента на невъзприемане на едни или други действия и цели от страна на властта, а понякога, и на обществото.

Тактически радикализъм

Най-утвърдената в пресата, политологията и обществото в наше време е представата за радикализма, като за тактики, включващи крайни мерки. Радикални се наричат организации или хора, провеждащи ярки протестни акции, предизвикващи негативна реакция на властите. Всъщност в зависимост от степените на търпимост и демократичността на самото общество и държавната система, за радикални могат да се считат не само блокади на пътища, окупиране на сгради или тероризъм (в слабо авторитарна система), но и протестни подписки, живи вериги и други мирни публични акции (ако система е силно авторитарна).

Към радикалните, в смисъла на начини и методи на действие, може да се отнесат всички протестни действия на организации, граждански инициативи или отделни групи хора против конкретни анти-екологични проекти. Това е едно широко, но и разнородно движение. Към него може да причислим действия на граждани в села, градове и в микрорайоните на най-големите градове. По правило такива инициативи възникват като част от вълната на обща социална активност на хората и техният пик преминава заедно със затихването на тази активност. Хората излизат от домовете си и започват борба за своето здраве, за средата, обкръжаваща тяхното жизнено пространство по съвършено различни мотиви. Може да посочим редица примери за такива действия против строителство на пътища или съоръжения, гаражи или хипермаркети, унищожаване на културни или религиозни обекти. Радикализмът на техните действия има характер на реакция спрямо неочакваната агресия от страна на системата. Те не искат да променят нищо генерално, просто желаят спокойствие за самите себе си и тяхното жизнено пространство. В името на това те са способни на действия, неприемливи и неочаквани от системата – на радикални действия – блокади, живи вериги и даже унищожаване на техника и съоръжения.

Към тактическия радикализъм прибягват и много известни екологични организации за привличане вниманието на пресата, населението или властите за решение на отделни проблеми, ако това е невъзможно да стане чрез „традиционните” методи. Към този род организации може да отнесем Грийнпийс и много техни последователи в различни страни по света. Грийнпийс обаче не бива да се отнася към радикалните организации, въпреки многото провеждани от нея преки акции. Главно място в дейността на Грийнпийс заема информационната работа, работата на експерти, лобиране пред национални власти и международни организации. Грийнпийс не нарушава закона и при всяко стълкновение с органите се стреми да докаже това. Тя зачита неприкосновенността на частната собственост, за което е подлагана на критики от страна на радикални екологични инициативи. Но най-главното, тази организация със своя чисто външен радикализъм не е носител на какъвто и да било идеологически радикализъм. Практически тя стои на същата система от ценности, която защитават и индустриалните държави и се опитва да коригира тяхната политика от „реалистични” и реформаторски позиции. Именно дейността на тези лесно достъпни за журналисти организации дава повод радикалната тактика на тези „крайни зелени” да се схваща погрешно за тяхна стратегия.

Стратегически радикализъм

В този случай за радикални следва да се считат организации и хора, изповядващи идеи за коренни промени в обществото и само в тях те виждат възможност за разрешаване на дълбоките противоречия между загиващата природа и съвременното индустриално общество. Отново в зависимост от степента на авторитарност на системата, такива промени могат да бъдат “меката” модернизация (в случая на консервативна, стагнационна система), реформите и не на последно място революцията (в случай на либерална система).

Широко разпространени заблуждения на социолози, журналисти и “традиционни зелени” са, че радикалното крило на движението прибягва към екстремистка тактика изключително с цел решаване на някакъв конкретен екологичен проблем. На това се основава критиката срещу “крайните зелени” като неспособни реално да въздействат за предотвратяване на глобална екологична катастрофа. Безсмислено е да считаме, че закриване на обект (или съхранението на малък къс относително дива природа) се явява единствена и крайна цел на радикалните акции. Това схващане е и погрешно. Ако се сумират целите, преследвани от различните организации при провеждане на отделни акции, може да отделим следните цели:

1. Агитация сред местното население, неговото екологическо просвещение, и в крайна сметка промяна на начина на мислене.
2. Активизиране на потенциални участници в движението, тяхното въвличане в екологичните движения въобще и в радикалното крило в частност, създаване на нови екологически инициативи с местни активисти, по нататъшната им поддръжка и интеграция в световните екологични движения.
3. Промяна на отношението към проблема за опазване на природата от страна на местната преса, органите на властта, трудовите колективи, работниците.
4. Сбирки за “запознаване с дейността” с новите членове на радикалното движение, присъединили се към организацията в периода между акциите. Изграждане на обществения образ на самата организация, повишаване авторитета на “зелените”, привличане към организацията на материални средства.
5. Нанасяне на демонстративни удари по противника (“Да не им се услажда много животът”).
6. Поддържане на “бойния дух” в движението на “традиционните”.
7. Моделиране на алтернативни социални отношения сред участниците в акциите.

Разбира се, не всички радикални групи приемат изцяло горния списък. За едни е неприемливо да се занимават със самореклама и набиране на финансови средства, други не се ориентират към властимащите, трети не желаят да стават реклама на политическото течение на „еколозите”, използващи успехите на радикалите в собствената си борба за власт. И разбира се, не всички цели се декларират от организациите в призиви и искания.

Малко история

Радикалните екологични движения в Западна Европа и Северна Америка произлязоха от масовите социални протести през шейсетте години. Младежките бунтове против лицемерието на капиталистическото общество, избухнали в Европа (Париж през 1968 г.) и САЩ (фестивала Уудсток, борбата против войната във Виетнам, за правата на жените и чернокожите) дадоха началото на нови социални движения, в това число и на екологичното.

Радикализмът на действията през 60-те (барикади и сблъсъци с полицията) беше съпътстван от радикализъм на целите (искания за коренно преустройство на обществото) и това даде основата за развитие на радикалното екологично движение за десетилетия напред. Идеите за преустройство на обществото на основата на свобода (а не болшевишкия сурогат) завладяха умовете на милиони хора по целия свят.

Идеологическата основа на екологичното движение започна да се формира дълго преди младежките бунтове през 60-те години. През 1952 г. на бял свят излиза статията „Проблеми с химията в продуктите”, скоро след това в Германия е издадена книга по тази статия. Един от съавторите на книгата – Мъри Букчин – в последствие става идеолог на радикалното екологично движение, но издава и редица книги и трудове в областта на анархизма, които определено оказват влияние на последвалите революционни процеси в западното общество. Така че, бунтът през 60-те не само породи радикалното (и традиционното) екологично движение, но и беше подготвен от неговите теоретици.

Положението днес

В повечето съвременни радикални екологични движения с радикализъм са пропити идеологията, философията и етиката на движението. Не може да се говори за някаква обединяваща всички радикални “зелени” идеологическа база, въпреки че по основните моменти възгледите им съвпадат.

Обществено-екологичните движения в страните от “третия свят” се развиват трудно. Нищета и отсъствието на поне някакви демократични институции води до чести репресии на зелените от страна на властите, корпорациите и настроеното от тях против еколозите население. В страните със силно авторитарни режими екологична дейност се опитват да осъществяват организации от САЩ и Западна Европа.

В Източна Европа радикалното екологично движение започна да се развива веднага след като се измени политическият климат в бившите социалистически доминиони. Възникват както аналогични на западните организации (като Earth First!), така и собствени инициативи. Огромно влияние за формирането на радикални организации тук, както и на Запад, оказват анархистите. Екологичното движение, продадено от политиците от всички видове, откри в анархистите истински съюзници, които не се стремят да превърнат екологичните проблеми в политически капитал.

Без съмнение в днешната изострена екологична криза ролята на „крайните зелени” във всички сфери на обществото ще расте. Перспективите на това уникално и интересно движение се увеличават с осъзнаването на неспособността на традиционните политически сили да предотвратят глобална екологична катастрофа. •

Сергей Фомичев
punker@375crew.org

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *