Кой сте вие, кап. Путин?

печат
20061116_putin-kgb_fmt1

Владимир Путин се ражда в Ленинград, завършва юридическия факултет в университета и постъпва на служба в КГБ. Известно време капитан Путин работи като разузнавач в Дрезден, ГДР. След разпада на СССР откомандированият капитан попада в комитета по международни връзки към кметството на град Ленинград, току що преименуван на Санкт-Петербург. Негов пряк началник е „демократът” Анатолий Собчак, един от символите на перестройката (с изключение на „донаборната” служба в КГБ, биографията на новия президент Дмитрий Медведев е идентична – Ленинград, юридическия факултет, комитета по международни връзки на кметството на Санкт Петербург – бел. ред.)
Този факт, че Путин, кадрови сътрудник на държавната сигурност, безболезнено преминава на служба на новия режим говори първо за степента на „убеденост” в правотата на идеологията, която той е защитавал в КГБ през целия си съзнателен живот (естествено, той е и член на КПСС), и второ, това подтвърждава, че народното недоволство против сталинизма е било изполвано от партийната бюрокрация и службите за „плавен” преход към частнособственнически капитализъм, за запазване на тази собственност, която до този момент, през съветско време, се намира в техните ръце фактически, но не и юридически.
През първата половина на 1990-те години Путин работи в кметството на Санкт-Петербург, отговаря за контактите с чуждестранните инвеститори. През 1996 г. е забелязан в Кремъл, попада в администрацията на Президента на РФ, а през 1998 г. се завръща на работа в органите – става председател на ФСБ (Федерална служба за безопасност, приемникът на КГБ).
През 1999 г. привлича вниманието на хора от близкото обкръжение на тогавашния президент на Русия Борис Елцин. Именно през това време се водят усилени проучвания в търсенето на смяна на грохващия Елцин, и в крайна сметка изборът пада върху Путин. Той вече е министър-председател на Русия, започват неговото „разработване”.
Основните етапи на това разработване са: втората чеченска война, през която Путин изпъква като решителен и жесток ръководител (в контраст със слабия Елцин); подозрителните взривявания на жилишни блокове в Москва и Волгодонск, чието авторство беше приписано на чеченски терористи, макар вече много анализатори да твърдят с достатъчно голяма сигурност, че са били организирани от ФСБ с цел нагнетяване на обстановката в страната; и накрая, мощният натиск върху избирателите от страна на контролираните от Кремъл телеканали (по онова време все още не всички).
На 31 декември 1999 г. Елцин прави своя голям подарък на руснаците – излиза в оставка и по закон изпълняващ функциите на президента се оказва министър-председателят Владимир Путин; после, през март се провеждат избори, на които слабо известният, но вече „разработен” Путин става пълноправен държавен глава на Русия.
През същата година започва покачването на цената на нефта – един от главните източници на приходи в бюджета на Русия през последните 40 години. Известно е, че понижението на цените на нефта става една от главните причини за разпада на СССР; през 1990-те години, в периода на пълен икономически колапс на Русия, барел нефт струва едва 15 долара. През 2000 г. нефтът рязко скача и днес цената се колебае около 100 долара. Това е сериозен коз в пропагандираната от Путин „стабилност”. Разбира се, в сравнение с 1990-те години, бюджетът на Русия е далеч по-стабилен: пенсии, стипендии и заплати на държавните служители се изплащат в срок – но нефтът поскъпва близо 7 пъти (!), а не техният труд.
През първите години, по договореност с обкръжението на Елцин, Путин почти не прави никакви промени в структурата на държавната власт и политиката. Освен това той е все още силно зависим от тях. Постепенно преминава към действия. Към края на елциновите времена „приватизацията”, наричана от народа „прихватизация”, е почти приключена: бившата държавна собственост и нефтът са разпределени между олигарсите. Сега главната задача е запазването на статуквото и да не се стигне до преразглеждане на изхода от приватизацията. Твърди се, че слабата буржоазно-бюрократична демокрация се превърнала в буржоазно-бюрокатичен авторитаризъм, това бил типичен бонапартистски режим. Бонапарт-Путин станал гарант равновесието вътре в така наречените елити да се съхрани. Наистина, той засилва позициите на държавата в бюрократичната съставка на тези елити като поставя на ключови позиции „бивши” кадри на КГБ. Именно затова мнозина отбелязват, че „режимът на Путин е победа на КГБ на СССР над ЦК на КПСС”. Както всеки авторитарен режим, путинизмът се опира на силовите ведомства – държавна сигурност, милиция, прокуратура, армия.
Логичните конкретни последици от тези действия са установяването на пълен контрол над централните телеканали, потискането на свободата на словото, драконовските изисквания за регистрации на партии (за официална регистрация на партия в нея трябва да членуват 50 000 души), преследването на политически опоненти. Практически всички опозиционни акции и митинги се забраняват, а в случай, че се провеждат, биват разгонвани грубо. Над всеки, който има смелост да се съпротивлява на властите, виси приетият преди две години „Закон за екстремизма”. По този закон за екстремизъм може (засега законът почти не се прилага) да се признае всяко критично изказване по отношение на властите. Стига се дотам, че някои политически активисти са принудени да емигрират, спасявайки се от преследвания от властите. Сред тях е и живеещият сега в Украйна петербургски анархист Петър Рауш, един от хората, които възстановяват анархическото движение в нова Русия.
Икономически путинизмът се изразява в силна зависимост от нефтените и газови тръбопроводи, в продължение на неолибералните реформи. При удивително изгодна външноикономическа ситуация (високи цени на нефта) пенсионерите получават около 100 евро (при средна заплата от 400 евро, но трябва да се има предвид, че цените на основните стоки също са много високи). Държавата защитава интересите на едрия капитал, с които е тясно свързана. Същото се случва и в Европа, но с единствената разлика, че в Русия всяко независимо профсъюзно движение се намира под силния натиск от страна на властите и няма и най-малката възможност да разкаже каквото и да било по централната телевизия – този основен източник на информация в огромната Русия се намира под контрола на Кремъл. Сътрудниците на тези канали открито наричат себе си пропагандисти.
Нивото на корупция в изградения от Путин вертикал на властта е чудовищен, чиновниците осъзнават своята безнаказаност – няма никакъв контрол или възможност за натиск от страна на обществото. Бюрокрацията е всесилна и това е още една разлика между Русия и Европа: ако в Европа бюрокрацията е подчинена на буржоазията, то в Русия съюзът с бюрокрацията и пълното подчинение на бюрокрацията са основна предпоставка за „успешен бизнес”.
Ако говорим за външна политика, то мощната империалистическа риторика, възродена от Путин, свидетелства по-скоро за въжделения, отколкото за скрита мощ. Това не е риторика на силната държава, а на слабата, живееща от нефтената тръба и тъгуваща по минало величие. Като цяло всички тези агресивни изблици се тиражират за пред собственото население, което продължава да изживява силни имперски комплекси. Като цяло времето на Владимир Путин е време на възраждане на национализма като съществена част от държавната пропаганда.
Разбира се, да се нарече този режим диктатура е неточно – това е по-скоро „мек” авторитаризъм на XXI век. Кремъл преди всичко се грижи за монопола на политическото поле и съхранението на собствеността – затова съществуват и малки опозиционни масмедии, и се провеждат акции на протест, и даже се правят стачки (най-голямата (три седмици) стачка в новата история на Русия – във фабриката на Форд във Всеволожск беше точно в края на мандата на Путин и на крачка от родния му град – бел. ред). Но всичко това е съпроводено с огромни трудности и рискове за техните организатори – за разлика от страните с буржоазна демокрация, където съществуват много повече възможности за борба за права, за агитация, отколкото в авторитарните страни.
Путин, разбира се, не е нито Сталин, нито Хитлер. Путинизмът ще остане в историята на Русия като пореден етап на византийския авторитаризъм, с корупция, националистическа риторика, агресивна външна политика, всесилни спецслужби, потискане на гражданските свободи, ограничаване на възможностите за борба за социални права. С какво ще приключи „путинизмът” засега е неизвестно, но е ясно, че и той не е вечен. •
Андрей Малютин

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *