Колективите в селата

печат

cnt

(продължава от миналия брой)

„Дребната собственост изчезна почти напълно при тази нова организация. В Арагон, 75% от дребните собственици се присъединиха доброволно към новата организация на труд и живот. Тези, които отказваха, волята им беше уважена. Не е вярно твърдението, че участващите в колективите са били принудени да го направят. Това трябва да се напомня постоянно, срещу клеветите и фалшивите критики, които се адресираха срещу колективите. Клевети, които бяха твърде далече от истината, и се опровергават от факта, че селскостопанският колектив откриваше навсякъде специални сметки за индивидуалните собственици и отпечата специално за тях карти за консумация, за да им осигури ползването на индустриални продукти, от които имаха нужда, както беше направено това за членовете на колектива.

В тази трансформация на собствеността, трябва да подчертаем особено, че практичното чувство и опитът на организаторите подсказваха почти във всички села да се отдели за всяко семейство по една нива, където всеки селянин отглеждаше за лични нужди зеленчуци и плодове, които предпочита. Така тяхната личната инициатива можеше да се разгърне изцяло.

Колективната работа в земеделието, както и в индустрията, позволи да се прилагат рационализации, невъзможни при режим на дребна собственост или латифундии. От друга страна се използваха семена от най-добро качество. Това беше възможно, защото можеха да се придобият по-евтино в големи количества, нещо което в миналото индивидуалният селянин не можеше да направи. Картофите за садене и най-доброкачественото жито идваха от Ирландия. Служиха си също с химически торове. Модерните машини (трактори и плугове, придобити чрез размяна или покупка от чужбина) позволяваха, ако се ползват добре, дълбока оран, което пък даваше добиви с много процента по-високи от получаваните в предишните условия. Новите методи позволяваха да се увеличи и обработваемата площ. В Арагон една анкета ми позволи да установя, че житната реколта беше увеличена с 30%. В по-малка степен увеличението засягаше и продукцията на останалите зърнени храни, на картофите, на цвеклото, медицинските растения и др.

В тези земеделски региони, трудовите и икономическите условия на селяните претърпяха значително подобрение. Те избегнаха стагнацията, която засегна зоните със селскостопанска продукция, предназначена за износ. Това се случи в някои региони на Леванте, където се произвеждаха почти само портокали. Но то продължи само няколко месеца.

Тези факти бяха от голяма важност. За пръв път в модерното общество анархистическият принцип „на всеки според нуждите“ беше приложен – по два начина: без пари в много от селата на Арагон или с местни „пари“ в други колективи, в повечето от другите региони. Семейната заплата, заплащана с тези пари варираше според броя на членовете във всяко семейство. Такова, в което работеха мъжът и жената, но нямаха деца, получаваха например 5 пезети на ден, докато друго, в което работеше само мъжът, а жената отглеждаше две, три или четири деца, получаваше по 6, 7 или 8 пезети. „Нуждите“, а не само „продукцията“, определяха заплатите или количествата разпределени продукти, там където нямаше заплати.

Този принцип на справедливост се прилагаше повсеместно и непрекъснато. Това сложи край на „благотворителността“, на просията и на специалните помощи за бедни. Нямаше повече нужда от тях. Тези, които работеха, го правеха и за другите, по същия начин, по който работеха за себе си, за да помогнат на тях и на децата им. Тази взаимопомощ се разпростря в цялото селище. Преди разрушаването на колективите в Арагон от франкистките завоеватели, областните федерации правеха всичко възможно, за да изгладят несправедливостите, получавайки машини, семена, мулета и всичко необходимо за увеличение на продукцията от земята за най-малко облагодетелстваните села и райони. Тези артикули бяха получавани с помощта на Федерацията, която наблюдаваше разпределението на продуктите в 30, 40 или дори 50 села и от тяхно име искаше необходимите продукти от индустриалните и скотовъдните центрове“. („Социалната реконструкция в Испания“ на Гастон Льовал)

Ръководителите на UGT (синдикатът на социалистите) се противопоставят на колективизацията, защото са за одържавяване на средствата за производство, но по-важно е мощното влияние, което експериментите с колективизацията оказват върху селяните от UGT; има свидетелства за многобройни колективи, организирани съвместно от CNT и UGT. В Кастилия, отбелязва Льовал, колективисткото движение на CNT получава значителна подкрепа от Федерацията на земеделците (UGT).

„Работниците, членуващи в UGT, често имаха еднакви стремежи с тези от CNT. Те искаха експроприация на латифундистите и утвърждаване на социалната справедливост. Практически на много места съществуваше официално споразумение между двете организации на селяните, от което винаги печелеха селскостопанските колективи“. (Льовал)

Интересно е да посочим помощта от един регион на друг при организирането на селските колективи. Успехът на колективизацията в Кастилия не се дължи само на усилията на анархисти и местни социалисти; през юли 1937 г. не по-малко от 1000 членове на колективите от Леванте идват да живеят в Кастилия с цел да подпомогнат и да съветват другарите си, чрез придобития вече опит в колективизацията. Тези селяни прилагат за всички делегати правилото: „в един добре организиран колектив, никой не трябва да престане да бъде селски труженик“! Или с други думи, делегатите трябва да продължат да работят на полето заедно с останалите.

Селскостопанските колективи не са щамповани модели – копия, по предварително изработен план. На първо място, те са спонтанно проявление на обикновени хора, изхабени от една неописуема мизерия, но съхранили своя бунтовен дух и чувство за справедливост – качества твърде полезни, когато настъпват благоприятни времена, за да проявят своята инициативност. Една от тайните на успеха на Социалната революция в селскостопанския сектор е желанието на селяните да кооперират усилията си в работата, вместо да притежават и обработват индивидуално един участък от земята, която принадлежи на всички. „Трябва да признаем – пише Джералд Бренън в „Испанския лабиринт“ – че испанските работнически класи показаха спонтанно капацитета си за коопериране, който надмина всичко, което може да се намери днес в която и да било европейска страна“. Те проявяват също така воля да научат и да приложат нови методи в селското стопанство. Страхът, че механизацията ще докара безработица, престава да съществува. Могат да се цитират многобройни случаи, за да се покаже как с времето и придобития опит в колективната работа, колективите се научават да осигурят едно по-ефикасно производство и по-ефективна реализация на основните идеи за социална справедливост и взаимопомощ.

В описанието на колективните предприятия непрекъснато сме изненадвани от заинтересоваността на техните членове да убедят онези, които отказват да участват, за да ги присъединят към себе си, като им показват, че тяхната система е най-добрата. Понякога се казва за испанските селяни, че те действат изцяло в местна перспектива. Ако това е било вярно в миналото, през 1936 г. настъпва радикален обрат. През юни 1937 г. например във Валенсия се провежда национален пленум на регионалните федерации на селяните, за да разпространят и да координират колективистичното движение, както и да осигурят справедливо преразпределение на продуктите от земеделието не само между колективите, но и за цялата страна. Така в Кастилия през октомври 1937 г. се извършва сливане на 100 000 членове на регионалната федерация на селяните с 13 000 членове от синдикатите за разпределение на хранителните продукти. Това е една логична мярка, за да се осигури по-добра координация и тя е приета от цяла Испания на националния конгрес на колективите, проведен във Валенсия през ноември 1937 г.

Колективизираните индустрии

Проблемите, пред които се изправят испанските работници-революционери в индустрията, са по-комплексни от тези, с които се сблъскват селяните. Много фактори се изплъзват от контрола им, за да може революцията в индустрията да бъде така пълна, както тази в земеделието.

Социалното въстание от 19 юли 1936 г. променя само положението на селяните. Латифундистите бягат или не обработват земите си и не използват селския труд. За селяните това не променя съществено трудовите им навици, докато изоставянето на фабриките от техните директори и част от техниците е сериозно препятствие за възстановяването на високата производителност. В случая със селянина неотложният проблем е да се прибере реколтата – било от едрата собственост, било от земите, изоставени от собствениците си. От икономическа гледна точка това е благоприятно за Социалната революция. Целите на селянина в борбата срещу Франко са да увеличи продукцията и ускори модернизацията на машинния парк. И пазарът, с изключение на някои износни продукти като портокалите, не създава реални проблеми.

Ситуацията в индустрията е доста по-различна. Освен изоставянето на фабриките от компетентните техници, тук трябва да се решават проблеми със свръхпроизводството на много продукти, защото армиите на Франко откъсват индустрията на Каталуня от нейните най-важни вътрешни пазари.

Чуждестранните пазари за испански продукти не са многобройни и за момента трябва да се считат за изгубени. Освен това Испания има нужда от суровини от чужбина, за да функционира нейната индустрия: този важен проблем става сериозен, когато снабдяването с тях е прекъснато, и се утежнява в момента, когато, след като не може да получава повече суровини, централното правителство отказва необходимите количества на фабриките, защото те са контролирани от работниците. Една голяма част от испанската военна индустрия е разположена върху окупираните от Франко територии, което изправя Каталуня пред друг проблем: да създаде своя военна индустрия. Това налага внос на специални машини, пълна трансформация на заводите и преквалификация на работниците за новата им работа. Трябва да отбележим също създаването на химическа индустрия и производството на много артикули, които до този момент никога не са произвеждани в Испания – например автомобилите и автокарите, които по-рано са само сглобявани в страната. Въпреки всичко, тези проблеми са решени успешно през първата година, но проблемите, които работниците революционери трябва да решават, не са само от техническо естество. Политически те са изправени срещу една опозиция, която използва всички средства, с които разполага, за да постигне контрол над индустрията, и накрая централното правителство успява в определени рамки да го постигне чрез национализацията на военната промишленост, която представлява тогава най-важната част от испанския индустриален потенциал. Както отбелязахме вече, тази ситуация става възможна, защото, макар контролът на работниците над заводите да е пълен, централното правителство държи златото, необходимо за покупка на суровини от чужбина, без които испанската индустрия е парализирана. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *