Колективите в селата

печат
cnt(продължава от миналия брой)

Преди да продължим с втората част на „Уроците от Испанската революция“ на Върнън Ричард, препечатваме две глави от неговата книга, посветени на конструктивната работа на Революцията на испанските труженици в сферата на икономиката (на производството и разпределението).

Колективите в селата

Критичното изучаване на завоеванията на работниците революционери в икономическата и социалната сфера е много по-благодарно дело от анализа на политическото развитие и на интригите между политическите шефове, между партиите и организациите. Тази работа е по-благодарна, защото се запознаваме с усилията на един народ да превърне това, което можеше да остане само една обикновена политическа борба, в една дълбока трансформация на испанското общество посредством Социалната революция; пред едно невероятно преобръщане на цялата икономическа и социална структура в страна, която от дълго време е доминирана от богатите собственици и индустриалци, от църквата и от чуждия капитал. Тази трансформация е по-интересна от всеки друг социален експеримент от подобен тип (включително и от руския, както признава и „самият“ Троцки: „Испанският пролетариат демонстрира първокласни революционни качества. Чрез специфичното си тегло в икономиката на страната, чрез своето революционно съзнание и културно ниво още от първия ден на революцията той стоеше по-високо от руския пролетариат в началото на 1917 г.“), защото отразява творческата мощ на едно спонтанно и импровизирано движение на народа, в което политиците нямат никакво участие, освен стремежа си да го разрушат, да го контролират или да го сдържат, защото то заплашва целия механизъм на държавата, на правителството и на капитализма, на властта и на експлоатацията на човек от човека. (Импровизирано, в смисъл изтръгващо се от всяко дирижиране отгоре и отвън. В никакъв случай не става дума за спонтанност, произтичаща от самата икономическа структура: „Преди всичко – пише Гастон Льовал в „Дейността на синдикатите в социалните преобразувания“, – приемайки, че селскостопанските колективи наистина се появиха спонтанно, не е възможно да сравняваме живота в едно село… с този в града… Нещо повече, дори и най-слабото познаване на фактите разкрива, че организаторите на колективите бяха в мнозинството си, ако не и изцяло другари, които са се борили в редовете на CNT, от където бяха придобили организаторски навици, отговорност и способността да убеждават, което е много по-трудно, отколкото могат да предполагат тези, които не бяха работили или наблюдавали как се работи с хората“.)

Тази колосална творческа работа на масите общо взето е непозната за социолозите; тя е дебелашки деформирана от сталинистите в тяхната пропаганда и – поради очевидни причини – минимизирана от испанските политици. Още по-жалко е, че досега не е предприет никакъв сериозен опит от испанското анархосиндикално и анархистическо движение да събере огромното количество съществуващи материали за селскостопанските и индустриални колективи, за да се извлекат уроци от тези революционни експерименти, които утре могат да бъдат от най-голямо значение не само за Испания, но и за революционните движения в целия свят.

Събраният материал, достъпен понастоящем на испански език, се намира в три тома: в две брошури, публикувани в Барселона през 1937 г., които съдържат преки репортажи за колективите от посетилите ги автори, и последните 100 страници от първия том на историята на „CNT в Испанската революция“ на Пейрац, които съдържат описания на статутите и функционирането на определен брой колективни предприятия. Но, отбелязвайки, че проучването на сюжета изисква един цял том, Пейрац не е положил никакви усилия, за да опише различните опити и да ни предостави общата картина или поне да установи разликите между различните системи на колективизация, възприети от регионите и в индустриите. Единственото проучване на испанските колективи, което прави усилие в тази посока, е това на Гастон Льовал.

Авторът е живял много години в Испания и се интересува най-вече от проблемите, отнасящи се до реорганизацията на испанската икономика под контрола на работниците. По време на революцията той има възможност да проучи директно голям брой колективи в Каталония, в Леванте, в Арагона и в Кастилия. Това му позволява да направи ценни заключения, от които се виждат проблемите, с които се сблъсква всеки социалист или анархист, когато иска да реорганизира днешната икономическа система по по-справедливи критерии.

Ето защо това, което Пейрац не се опитва да направи в стотина страници, а Гастон Льовал се опитва да направи частично върху повече от 300 страници, ние не се надяваме да сторим в една кратка глава! Всичко, което можем, е да потърсим и да дадем на читателя представа за това какво представлява испанското колективистично движение, неговият обхват и значение, и да разгледаме някои негови аспекти. Накрая, трябва да дадем представа за проявената от политиците враждебност и да опишем методите, използвани от испанското правителство и компартията, за да разрушат практическите завоевания на народа. С това се надяваме да привлечем вниманието върху големите творчески възможности на испанските селяни и работници (възможности, които според нас ще се намерят сред тружениците от целия свят, ако бъдат в условия на свобода и инициативи да организират своя живот); в същото време ще подчертаем още веднъж горчивата истина, която разкрива политическото развитие в Испания: няма почва за разбирателство между революционните трудови маси и политическите партии, които се стремят към управлението и властта.

Както отбелязват всички автори, основният икономически

проблем на Испания в 1936 г. е селският – за земята. От 25 милиона испанци 65% живеят в селата, а 70% от промишлеността е концентрирана в една малка част на Каталония. Решението на испанския проблем не се състои в преобразуването ѝ в индустриална страна, защото вън от всички други съображения, на Испания липсват суровини, за да развива мащабна индустрия. Главното препятствие е фактът, че по-голямата част от земите винаги е принадлежала на малък брой латифундисти, които нямат интерес да подобрят обработваемата си земя, а понякога дори и да я култивират. 65% от земята е в ръцете на 2% от едрите собственици, други 19% притежават 21,84 %, а останалите 79% едва 13,16% от обработваемата земя! Сред последните половината притежават от 3 до 4 декара на човек и дори по-малко, което в повечето региони на Испания е недостатъчно, за да се изхрани един селянин със семейството си. В трите провинции Естрамадура, Андалусия и Ла Манча, само 700 собственици-латифундисти, живеещи от рентите си, притежават над 5 милиона хектара. Проблемът за земята обаче не може да бъде решен с обикновено разпределяне на земите между частните стопани. Почвата е бедна, с огромни зони, в които дъждовете са рядкост, и само с напояване и интензивно използване на торове и модерни машини селяните биха могли да се изхранват и да имат възможност да задоволят и другите си нужди. Понеже такива скъпи подобрения не могат да се внедрят, индивидуалното разпределяне на земята между отделните селяни е обречено на неуспех.

Както отбелязва Джералд Бренън в „Испанският лабиринт“ (в глава, посветена на аграрния въпрос, към която отправяме интересуващия се от сюжета читател): „Единственото разумно решение за повечето от земите беше колективното им ползване… На много места селяните бяха враждебни, обаче, благодарение на анархистите, то стана предпочитаното решение в Андалусия; едно рационално правителство би могло да се възползва от тази ситуация. Предимствата на общото ползване на земята бяха многобройни. В заварените условия съществуваха селяни, които умираха от глад върху ниви, където големи площи за зърнени култури бяха угари, защото експлоатацията им не беше рентабилна.“

Завладяването на голяма част от Андалусия от франкистите в началото на войната попречва да бъдат изпитани колективните опити в тази зона, но има други региони в Испания, където латифундиите са окупирани от селяните и постигат главозамайващи резултати. Изглежда колективизацията на селското стопанство е най-мащабна в неокупираната част на Арагон, където са създадени над 400 селскостопански колектива, обединяващи повече от половин милион души. В Леванте през 1938 г. обаче има също над 500 колектива. В Кастилия, крепост на социалистите през 1936 г., регионалната федерация на селяните към CNT наброява през 1937 г. около 100 000 члена и 230 колектива. Гастон Льовал изчислява, че близо три милиона селяни успяват да практикуват тази „система на живот и труд с незабавни резултати, без намаляване на продукцията, което обикновено следва всяка радикална промяна на организацията и режима“.

„Механизмът на създаване на колективите в Арагон – пише той – в едри линии беше един и същ навсякъде. След като победиха местната власт, когато тя беше фашистка, или я заместваха с революционни Комитети, когато не беше такава, те свикваха всички жители на зоната на общо събрание, за да решат какво поведение да следват.

Една от първите стъпки беше прибирането на реколтата не само от нивите на дребните собственици, които бяха останали, но също, и това беше по-важното, в големите латифундии на консервативните селски чорбаджии. Организираха се групи, за да жънат и вършеят зърното на едрите собственици. Колективната работа започваше спонтанно. Понеже зърното не можеше да бъде дадено на частни лица без вреда за всички, един местен Комитет контролираше неговото разпределение за употреба от всички жители, било за консумация, било за размяна, за да се получат фабрични продукти като дрехи, чорапи, шалове и т. н. за най-нуждаещите се.

След това трябваше да се обработват земите на латифундистите. Общо взето, те бяха най-обширните и най-плодородни в региона. Тук проблемът също беше подложен на разискване и одобрение от общото събрание на селото. В този момент се конституираше окончателно „колективът“ (ако това не беше станало факт още на първото събрание, както ставаше често).

Назначаваха се от събранието по един делегат за земеделието и скотовъдството (или по един за всяка от двете дейности, когато добитъкът беше по-многоброен) и още няколко делегати за разпределението, размяната, общите работи, хигиената, образованието и защитата на революцията.

След това се сформираха работни групи. Те кореспондираха общо взето на броя на зоните, на които комуната беше разделена, за да се улесни работата. Всяка група от работници посочваше свой делегат. Делегатите се консултираха със съветниците/специалисти по земеделие и скотовъдството на всеки два дни или всяка седмица, за да се координират дейностите“. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *