Колективизираните индустрии

печат

cnt(продължава от миналия брой)

Испанският народ дава конкретни доказателства, че е в състояние не само да поеме отговорността, но също и да отвори пред човечеството пътя към едно по-хуманно и по-благородно общество.

В първите дни на революцията, работниците окупират фабриките и заводите, които са изоставени и които, общо взето, са най-важните в региона. В тях работата е възобновена под работнически контрол. В някои фабрики, всички работници получават седмична фиксирана заплата, но в други печалбите или доходите биват разпределяни между работниците – система, по-справедлива от онази, при която собственикът на фабриката прибира в джоба си всичко, но която е несъвместима с духа на революцията, която иска да премахне шефовете и акционерите, а не да увеличи броя им с един вид колективен капитализъм.

В резултат на това заплатите се различават в различните фабрики, включително в един и същ отрасъл. Проспериращите фабрики, притежаващи големи запаси от суровини и съвременно оборудване, имат несправедливо предимство спрямо „анти-икономическите“ фабрики, които се борят за оцеляването си със своите ограничени запаси. Подобна система съществува в Русия: в колхозите, дневната надница, плащана на работниците, е фиксирана пропорционално на печалбите от предишната година. Тази система на заплащане е описана в книгата на Андре Жид „ Моето завръщане от СССР“: „Посредством изчисления, напълно идентични с тези, с които биха определили дивидентите за разпределяне между акционерите, ако колхозът беше едно селскостопанско капиталистическо предприятие“. Но, за щастие, в Испания несправедливостта на тази форма на колективизация е критикувана и бита от синдикатите на CNT.

Декретът за колективизация от 24 октомври 1936 г., който само легализира ситуацията, която работниците вече са създали, е приветстван от синдикалистите и привържениците на „законността“ като едно от завоеванията на революцията. Още повече, че декретът е дело на съветника по икономика към каталонското правителство Хуан Фабрегас, който също е член на CNT. Целта на декрета е да легализира свършения факт, но също така да се опита да попречи на едно по-нататъшно развитие на новата революционна икономика в каталонската индустрия. През октомври 1936 г. експериментът е още в своята начална фаза. Всяка индустрия, всяка фабрика и работилница имат свои специфични проблеми за разрешаване, без да говорим за въпроси като мястото на производството по отношение на обществото в неговата цялост и на участието, което то трябва да вземе в борбата срещу Франко. Декретът, като ограничава колективизацията на индустрията до предприятия, които експлоатират повече от 100 работници, изключва една голяма част от работническото население от участие в експериментирането на работническия контрол. Той постановява образуването на работническа комисия за контрол във всички частни фабрики, която комисия от една страна се занимава с икономическите и социалните права на работниците, а от друга трябва да осигури „строга трудова дисциплина“. Комисията прави всичко, което е в нейните правомощия, за да увеличи производството в „най-тясно сътрудничество със собственика“, който е задължен да представя всяка година баланс за контролната комисия и отчет за Генералния съвет на индустрията. Така работническата контролна комисия има няколко роли, но е твърде зависима; явно в делата на предприятията всички имат права, без непосредствените производители. Нека изследваме ситуацията в колективизираните предприятия – тоест тези, в които работят повече от 100 работници или по-малко, ако собствениците им са избягали при Франко. В действителност, има и една трета категория, която може да бъде включена в декрета за колективизацията:

„Съветът на Икономиката ще може да решава да се колективизират ли и други отрасли, които, поради важността им за националната икономика или по други причини, могат да бъдат извадени от листата на частните предприятия“. Цитираме цялата клауза от чл. 2 на декрета, защото тя показва ясно, че върховенство в новата икономика има не синдикатът, а Правителството на Каталуня и че ръководството и развитието на икономиката трябва да останат в ръцете на политиците и икономистите. По този начин, работническият контрол се превръща в бледа сянка на основните цели, които работниците революционери си поставят, като окупират фабриките и работилниците. Управлението на колективизираните предприятия е в ръцете на един техен Съвет, назначаван от самите работници, които решават и броя на представителите в него. Той обаче включва и един правителствен „контрольор“, назначаван от Икономическия съвет при правителството „в съгласие с работниците“, докато в предприятията с по-малко от 500 работници или тези, чийто капитал е по-малък от един милион пезети, контрольорът се назначава от Съвета на предприятието, а в по-големите фабрики и заводи и във военната индустрия назначаването на контрольора трябва да бъде утвърдено от Икономическия съвет. Освен това, Съветът на предприятието може да бъде разтурен от общото събрание на работниците или от Генералния съвет на индустрията в случай на проявена некомпетентност или на съпротива срещу даваните от Генералния съвет инструкции (чл. 20).

Тук трябва да обясним ролята на въпросния Генерален съвет на индустрията, който се появява в бюрократичния лабиринт, през който искаме да преведем читателя. Генералният съвет е съставен от четирима представители на Съвета на предприятието, от осем представители на работническите организации (CNT, UGT и т. н.) и от четирима техници, назначавани от Икономическия съвет. Един представител на Икономическия съвет на Каталуня председателства неговите събрания. Член 25 урежда функциите на Генералния съвет, сред които са: изработване на обща програма за работата на индустрията, за ориентиране на Съвета на предприятието в неговите цели, за регламентиране на общото производство на индустрията и, доколкото е възможно, за уеднаквяване на цените, за да се избегне конкуренцията; проучване на общите нужди на индустрията и на вътрешните и чуждестранни пазари; проекти за промяна в методите на производство; преговори за кредити и други банкови операции, организация на изследователската работа, изготвянето на статистиката и т. н. Общо взето, Генералният съвет решава всичко и се занимава с всичко, с изключение на една ефикасна работа, която, както се „полага“ във всички централизирани системи, е предоставена на работниците! Властта на Генералния съвет се разкрива и от чл. 26 на декрета: „Решенията, взети от Генералния съвет на индустрията, са задължителни и никой Съвет на предприятие, нито собственик на частно предприятие не могат да откажат да ги приложат без напълно оправдана причина. Те могат да обжалват тези решения само пред икономическия съветник, чието решение не подлежи на обжалване“. Рамката на организацията на Каталонската индустрия – така, както е поставена от Декрета за колективизацията – вече е пълна. Вън от по-големите възможности за работнически контрол над условията на труда от този, който съществува в национализираните индустрии, всяка инициатива и контрол са пренесени от фабриките и работилниците в… бюрата на правителството в Барселона. Фактът, че работническите представители имат определен брой места в Съвета на предприятието и в Генералния съвет – та дори и в правителството, – не прави структурата за контрол по-демократична или по-малко авторитарна. Когато „представителите“ нямат и изпълнителната власт, те престават реално да бъдат представители и, което е още по-важно, когато промишлеността и контролът над производството и разпределението са в ръцете на правителството, ефективният контрол на работниците е толкова невъзможен и илюзорен, колкото контролът над управляващите от страна на управляваните – илюзия, за която толкова испански синдикалисти мечтаят, въпреки нейната очевидна абсурдност.

Правителствената намеса между Барселона и Мадрид успява да ограничи развитието, което експериментът с колективизацията на индустрията може да предизвика. Ние обаче имаме предостатъчно доказателства, за да покажем, че, ако испанските работници, които притежават инициативност и изобретателност, както и дълбоко чувство за социална отговорност, са имали и развързани ръце, тоест, ако са контролирали финансите и управлението на фабриките, те са могли да постигнат удивителни резултати. Постигнатите успехи в социалното подпомагане, което не зависи толкова от правителственото финансиране и от суровините, и стои по-встрани от правителствения шантаж, са признати от всички наблюдатели на испанските събития в началната им фаза.

Организационните и интелектуални качества на каталонските работници се илюстрират добре от факта, че те се оказват способни да управляват железниците с минимум закъснения; че общественият транспорт в Барселона и предградията е реорганизиран под контрола на работниците и функционира много по-ефикасно от преди; че обществените служби като телефона, газта и електричеството функционират нормално само 48 часа след провала на генерал Годед в опита му за преврат; че колективът на хлебарите на Барселона работи така, че докато има брашно (а Барселона има нужда средно от 3000 чувала на ден), населението има редовно хляб. Към този списък могат да се прибавят и примерите със санитарните служби, които си сътрудничат в цяла Испания със синдикатите; откритите с помощта на синдикатите училища в градовете и селата, които преодоляват успешно неграмотността, която обхваща 47% от населението; радикалните мерки за решаване на проблемите на болните и старите. Изобщо, испанският народ дава конкретни доказателства, че е в състояние не само да поеме отговорността, но също и да отвори пред човечеството пътя към едно по-хуманно, по-справедливо и по-благородно общество, от всяко друго съществувало или проектирано от политиците и властниците.

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *