Колко естествен е пазарът?
Много пъти привържениците на пазарната икономика оприличават отношенията на стокова размяна и изобщо оцеляването в конкурентната борба с естествения еволюционен отбор. Нормално е, казват те, да оцеляват най-добрите.
Стоп. Еволюционната логика не борави с понятия „добри и лоши“. Нека си го кажем без заобикалки, че става дума за „най-силните и най-приспособимите“. Абстрактното и естетично добро тук не важи. Биологичната история на света е тъпкана с примери за великолепни и даже елегантни решения, които обаче са измрели и не са оставили наследници, при все успешни биологични конструкции на сетива, двигателна система, физиологичен апарат.
След такова възражение опонентите ми с повече или по-малко желание се съгласяват и продължават да развиват идеята си, че е редно слабите и неуспешните да „отпадат от играта“. По-хуманно настроените под „отпадане“ не разбират непременно смърт от глад, болест или бухалка – макар че нерядко именно това се случва: системното недояждане или тъпчене с евтини боклуци, имитиращи храна, води до заболявания, лекуването е ограничено от доходите, а и бухалката на „по-силните“ на пазара, силни именно с непазарните средства за „маркетинг“, е осезаем фактор в далеч нетеоретичната ни действителност.
Та привържениците на пазара с неудавена в напластен цинизъм човечност допускат, че „слабите и неуспешните в бизнеса“ просто преминават в „естествената“ си категория наемни работници и служители. И това според тях е „природно“ – да бъдат като онези рибки, които чистят зъбите на акулите. Социалното задължение на „отпадналите“ е да се присламчват към по-успешните акули, така спомагат за изчистването на конкурентната арена от некадърните, дето си тормозят работниците. Негласно тази гледна точка смята за аксиома, че „силните акули“ се държат по-отговорно към своите подчинени.
Да приемем за момент това твърдение за истина – и веднага изниква проблем: силните акули тъкмо затова оцеляват, защото се държат безкомпромисно и безпощадно към конкурентите. Тогава, откъде вземат благодушие към наемните си работници? Напротив, ще им устроят гладиаторски битки за правото да се задържат на работното място. Да съчувстваш на служителите си е предпоставка за провал в бизнеса. Така че „отпадането“ не завършва на нивото „човек с работа, послушен и усърден“. Падението продължава до гетото на безработните. С преки коловози към криминална изява на средно и дребно – понеже едрата вече е окупирана от акулите, често същите, които имат и „легален бизнес“. Това е обратната страна на „силата“ в конкуренцията. Нея привържениците на „еволюцията“ не щат да забележат. Или, ако забелязват, не я отнасят лично към себе си. Ако ли обстоятелствата ги отнесат против волята им в лагера на губещите – занареждат интересни върволици от оправдания, хленч, проекти за „реформи“, искане за „повече държавност“. За последното – има си хас, обяснимо е да пожелаят административна защита – но тогава самата им идея за „естествения“, че и „свободен“ пазар просто отива по дяволите, защото държавната намеса на пазара се нарича регулация, а тъкмо против нея те преди са издигали глас, докато са се намирали „на повърхността“. В централизираната регулация вече няма нищо естествено.
Спорът относно „естествеността“ на пазара продължава, опонентите ми заговарят за паразити, за хранителни вериги, веднъж ми цитираха социал-дарвинистките забежки на нелюбимия от американските елити Джек Лондон.
Споменаването за паразитите веднага ми дава коз, който печели диспута.
Тъкмо паразитизмът е явление, което доказва, че еволюцията не се свежда до конкуренция. На естествения отбор видовете отговарят не само с война на всеки срещу всеки, но и със сътрудничество, взаимопомощ. Вътрешновидова солидарност, но и междувидова такава – и това вече е признато като фактор на еволюцията, при все че малцина биолози са чели труда на Кропоткин.
Най-яркият пример за сътрудничество е симбиозата, когато индивиди от различни видове не могат да живеят един без друг – буквално. Десетилетия на изследване на това явление показа, че симбиозата е завършекът на един процес на напасване, в началото на който стои паразитизмът. Всеки днешен паразит е утрешен симбионт. Многоклетъчните същества са ансамбли от едноклетъчни в далечното минало симбионти. Не е станало лесно и бързо – първата половина от досегашната биологична история принадлежи на едноклетъчни същества. Заедно с усложняващия се живот самата еволюция се усъвършенства.
Значи ли това, че бъдещето, извън чистата биология, е в социална симбиоза между двата основни класа – привилегированите да управляват и принудените да изпълняват, да служат с предимство на интересите на първите? Срещу повече или по-малко облаги да жертват и отлагат своите нужди?
Не, разбира се, отговарям на този последен опит да се реваншират. Проектите за такава „симбиоза“ принадлежат на Мусолини, видяхме какво се получи. Социалният паразитизъм е като ролева игра. Докато даден човек играе ролята на политик, бюрократ, бизнесмен, той не може да постигне никаква симбиоза с обикновения избирател, гражданин, наемен работник. Също както и биологичният паразит не го може, без да се промени. Промени ли се – отхвърля ролята си на експлоататор. И тогава, като свободен човек, може да стане част от симбиотичната система „общество“, което няма да прилича на сегашното, заблудено и натикано в догмите на едностранчиво тълкуваната еволюция, в мъглата на произволното разбиране за „естественост“. •
Васил Арапов
