Константинов: Емигрантски спомени, том 4

печат

НОВО ИЗДАНИЕ

ЕДНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ Е УЗРЯЛА ЗА СМЪРТТА, КОГАТО Е СЪЗДАЛА И РАЗВИЛА В СЕБЕ СИ ВСИЧКИ ТЕОРЕТИЧНИ И ПРАКТИЧЕСКИ ЕЛЕМЕНТИ, КОИТО ТРЯБВА ДА Я УНИЩОЖАТ.
Бакунин

Тук завършват моите емигрантски спомени. В тях разказах: за сизифовите ни усилия да създадем в чужбина една аргументирана и актуална, мотивирана и мотивираща революционна пропаганда; за търсенето на начини за нелегалното ѝ вкарване и разпространение в България, с цел изграждане на някаква макар и ембрионална, но възпроизвеждаща се бойна организация. Ние вярвахме, че в надвисващата криза над империята тя ще може да послужи, ако не като детонатор на експлозията, помитаща диктатурата на номенклатурата, то поне да изиграе ролята на „пеперуден полъх над океана…“
В мемоарите си описах част от инициативите, действията, противодействията и бездействията, които придружаваха тези наши усилия, завършили с фиаско, както толкова други революционни замисли, инициативи и опити в отечествената история.
ЗАЩО? Когато след година и половина от началото на „новата посттоталитарна ера“ се завърнахме в БГ, ситуацията беше следната:

1. Благодарение на „благоприятните вътрешни и международни условия“, опортюнизмът бе удържал пълна победа. Нямаше нито революционна воля, нито революционна мисъл. Ние не успяхме да подпомогнем появата им, а у малцината оцелели анархисти от вътрешността революционната страст беше угаснала и бунтовното слово им звучеше като провокация.
2. Народът или по-скоро пролетариатът, или най-точно бачкаториатът, който представляваше 85-90 % от населението, също беше далече от мисълта, че е възможно революционно решение на собствените му проблеми.
3. С известни нюанси положението беше същото в целия „променящ се Изток“ – и в метрополията, и в колониите. Над превърнатия в огромно блато бълбукащ „океан“ от Берлин до Владивосток се пукаха мехури от смрадлив газ и се появяваха фалшиви пламъци, които мамеха масите и устройваха „елитите“.
4. Изгубила Студената война, Москва отстъпваше без бой и със скимтене, приемайки условията на капитулацията: диктатурата трябва да се префасонира в демокрация, а номенклатурата в буржоазия, но след метаморфозите и мутациите нейното господство над „бачкаториата“ може и трябва да се съхрани.
5. Това стана със съгласието и с помощта на „Запада“. За да избегне глобалната социална катастрофа, която според Зоненфелд би му струвала „по-скъпо от Третата световна война“, капиталът предпочете интегриране в своето семейство на един не съвсем чистокръвен мелез.
Така постигнатият консенсус откри пътя за „конвергенция на елитите“. Това не беше мечтаният Край на историята, но макар и временно превърна най-добрия от всички възможни светове в ГЛОБАЛНО СЕЛО.
6. Като следствие, вместо „олевяване“ на революционния исторически процес, номенклатурата запази равновесието и позициите си в следдесетоноемврийската обстановка и в края на 1989 година „инициира“ създаването по свой образ и подобие на опозиционната клоунада от „неформални“ идиоти, към които се присъединиха и остатъците от някогашната обединена опозиция на „николапетковистите“ и социалистите на Коста Лулчев. Тези нови „Строители на нова България“ бяха сътворени от приспособилите се към новото интернационално и социално статукво и реорганизирали се партийни гангстери и мошеници така, както „триединният християнски бог отца, сина и светаго духа“ сътворил света от нищото.

В резултат се проточи една тъй дълга политическа, икономическа и социална агония, наречена „мирен преход“, в която от четвърт век на пресекулки се изреди цяла дузина правителства на наследниците на живковия режим и на „антикомунистическата опозиция“, представлявана от СДС и неговите деривати, последвани от Кобурга и бодигарда „Му“ Бойко Борисов, поради което не би трябвало да ни учудва, ако тази нашенска ИНВОЛЮЦИЯ продължи с… „Трактора“.
Но тогава се поставя резонният въпрос: не бяха ли прави опортюнистите да ни заклеймяват като авантюристи и провокатори?
Не, защото, ако имахме минимума организация, която заслужава името си, без гаранция, че България щеше да се превърне в Пиемонт на Социалната революция от Берлин до Владивосток, ние можехме да имаме далеч по-силни позиции и роля в обществения живот от днешните.
Не, защото с помощта на такава организация – „квас“, ако „на Изток“ условията за ускорено развитие на Социалната революция бяха събрани, нейното верижно разгъване щеше да увлече и улесни действителната промяна в БГ.

Не, на последно по място, но не и по важност, защото историческите „Моменти на бифуркация“ са непредвидими и създаването на революционна организация трябва да ги предшества. Трябва да имаме постоянна готовност, като не забравяме, че ние сме вътре в масите, бидейки част от тях. Ние им въздействаме и същевременно изпитваме тяхното влияние върху себе си. От това, в една революционна ситуация следва да се получи взаимодействие, каквото съществува между зъбчати колела в една машина.
Нашата роля е спомагателна: ние работим в сферите на революционната теория, програма, пропаганда и организация, без които ефикасната революционна практика на масите е невъзможна, а без двете няма да има и победоносна революция и вместо краят на историята, ще настъпи краят на човешкия род.

Затова, макар и „от нулата“, е необходимо да започнем с ПРОПАГАНДА, с АГИТАЦИЯ, с ОРГАНИЗАЦИЯ и с АКЦИИ! Но акции решителни, безкомпромисни и безпощадни, чак когато се е стигнало до определена КРИТИЧНА МАСА. За да я създадем, е нужна самоотвержена, постоянна, системна и педантична работа, като тази на четиритактов мотор! Без да си въобразяваме, че ще съборим кочината и построим на нейно място хигиеничен тристаен само с еднократно действие! Пътят е дълъг, стръмен и… кален, но сега, може би за пръв път в човешката история, ще имаме възможност да го извървим докрай…

За младите, които ще ни наследят, остава тази поука от всичко, което се случи: в епоха на глобализъм само интернационалната революционна ситуация и организация могат да доведат обществената еволюция до желаното решение на социалния въпрос в планетарен мащаб.
Разбира се, това не означава, че до тогава трябва да скръстим ненужни ръце на празни гърди. Напротив, не забравяйки, че и словото може да тежи повече от олово, ние имаме хиляди начини, средства и възможности да подровим кочината и направим живота на свинете в нея некомфортен, принуждавайки ги мимоходом да отстъпят част от награбеното и да разхлабят примката около шията ни. Трябва само да мислим, да търсим, да решаваме и да действаме! Но така, че балансът да е положителен, а не да излезем „на червено“. Не защото е опасно или страшно, а защото свинете могат да спечелят от това, което ние сме изгубили.
И така – ДЕРЗАЙТЕ!

Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *