Корените на автономизма

печат
продължение от миналия брой » » »

Срещата на автономистите в Падуа

През 1981 г. се състои конференция на автономни групи в италианския град Падуа. На нея са поканени също автономисти от западноберлинското скуот движение. За разлика от немските автономисти автономното движение в Италия има теоретични корени. Борбата за жилища там е разширена с теоретически разработена концепция за борба в сферата на производството. По случай срещата в Падуа западноберлинските автономисти се опитват да изложат своите принципни позиции в 8 тезиса.

Тези три странички остават единствените програмни заявления от средите на автономното движение, които се обсъждат през следващите месеци. Няколко месеца след пускането на тезисите, в преработена версия те се появяват в списание “Радикал”. Бойко звучащите декларации от Падуа там изглеждат донякъде двусмислени и мъгляви. Възможно е под влияние на критиките, възможно и поради опасения заради острия език, те да са били смекчени.Опити за преориентация след краха на реалния социализъм…

Събитията от края на 80-те и началото на 90-те години спомогнаха за началото на интензивни дискусии в някои автономни и антиимпериалистически структури. Разбира се, световният крах на социалистическия лагер малко обърка нашите собствени политически утопии – мнозинството от нас се отнасяха към реалния социализъм равнодушно или даже враждебно, но въпреки това имахме чувството, че изоставаме от събитията и никога повече няма да можем да постигнем мащабни изменения в това число и в съзнанието на хората. Успя ли, накрая, видимата победа на капитализма над лъжливата алтернатива да освободи място за върховно освобождение и развитие на отношения, свободни от господство? Или подчинението на властта и реалносста направи хората непроницаеми за всякакви ляворадикални опити да ги активизират?

… и разпадът на автономното движение

Опитите с помощта на различни кампании и политически теми да се изведе автономното движение отвъд пределите на стихийното и по-скоро контракултурно младежко движение, да го “организират” в широкия смисъл на думата, в голямата си част се провалят. Отношението на самите автономисти към собствените сфери и форми на политика все повече се разпада. Претендирайки, че са пролетарски и интернационалистски, нови догматични и авторитарни организации привличат към себе си традиционната среда на подкрепящите автономистите. Неофашистската сцена заимства от лявата съпротива различни форми на действие. По този начин автономистите са сведени до ролята на защитници на конституционни права и антифашистска милиция.

Най-лошо беше влиянието на разпространяващото се навсякъде свеждане на интересите до благосъстоянието на собствената личност и всеобщата безнадежност. Изглежда вече няма нищо, за което да си струва да се бориш.

В търсене на свой език

Много от техните опити си остават опити. Става ясно, че техният политически език не е в състояние да изрази това, което понякога се предава на хората в хода на успешна стихийна акция или в кратък лозунг. Един ветеран от движението разочаровано заявява: “Ще ти кажа едно: когато ние победим, аз отново и веднага ще мина в нелегалност!” Формата на езика, в който понякога се съхранява неизбежна противоречивост – това е езикът на иронията. А в това автономистите чувстват, че когато започват да обясняват нещо, не са много силни.
(Der Stand der Bewegung. 18 Gespräche über linksradikale Politik. Lesebuch zum Autonomie-Kongreß 1995. Berlin, 1995. S. 8-24.)

Из „Тезиси за автономно движение”

А. Първоначалния текст към срещата в Падуа 1981г.
Б. Обработка на тезисите, публикувана по-късно в списанието “Радикал”. В. Преработката извършена от няколко “стари автономисти” в началото на 1994 г.

1. За кого се борим ние?
А. Ние се борим заради самите себе си, другите също се борят за себе си, и заедно ние сме силни. Ние не водим войни за другите, всичко произхожда чрез “лично участие”, политика от първо лице. Ние се борим не за някакви идеологии, за пролетариат, за народ – борим се за самоопределяне на живота във всички сфери, прекрасно знаейки, че можем да бъдем свободни единствено ако бъдат свободни и всички останали!
Б. Ние се борим за себе си и не водим войни за другите. Всичко идва чрез “лично участие”, политика от първо лице. Ние се борим не за някакви идеологии, за пролетариат, за народ – ние се борим за самоопределяне на живота във всички сфери, прекрасно знаейки, че можем да бъдем свободни единствено ако бъдат свободни и всички останали. Пълна регионална, културна и индивидуална автономия за всички!
В. (Също като Б.) Но и при нас има идеология: става дума за собствената отговорност и самоопределение като обществено-политически цели и средствата за постигането им. При нас става дума също и за морал, справедливост, и чест. И в тази връзка ние понякога водим войни за другите, ние сме засегнати от страданията и гнета, които изпитват други.

2. Отношение към властта
А. Никакъв диалог с властта! Ние издигаме само искания, на които властта може да реагира или не.
Б. Никакъв диалог с властта! Ние издигаме единствено искания, които властта не може да удовлетвори или които са “ирационални”. Искания, осъществими в самата система, единствено биха я подсилили и укрепили в ролята на (доброжелателна) сила. Ние не желаем да реформираме или подсилваме системата. Не водим диалог с властта, доколкото това е първа крачка към интеграция. Отхвърляме пропагандата на реформистски цели. Ние се стремим преди всичко към усилване самосъзнанието на хората в ежедневния живот и в политиката, за да вземат те своите дела в своите собствени ръце, а не да ги предават на други. Затова ние отхвърляме парламентарния път.
В. Ние добре разбираме, че съществува диалектика на реформи и революции. Когато отчаяни хора водят борба за подобряване на своето бедствено положение, те излизат отвъд позволените рамки на протест и при това постигат осъществяване на частични цели въпреки съпротивлението на господстващите. Това може да придаде импулс за борба за нови, преодоляващи системата цели, решаващо тук се явява чувството, че заедно ние сме силни, постигаме успехи, радикално се борим за нашите самостоятелно формулирани цели (при това под “радикално” ние не разбираме единствено “войнствено”): пътят, формата и начините на борбата имат цел.

3. Затвор
А. (Нищо не е казано).
Б. Постоянната скрита заплаха от затвор и нейното използване – една от решаващите предпоставки за съществуване на днешната система. Нашата борба е насочена преди всичко против всяка диференциация в затвора. “Нормални условия в затворите за всички” като първа крачка към “свобода за всички”.
В. Постоянната скрита заплаха от затвор и нейното използване – една от решаващите предпоставки за съществуване на днешната система. Нашата борба – независимо от настоящата нереалистичност – е необходимо изцяло да бъде насочена против днешната обществена система за наказания. В нашите утопични представи ние не искаме да предадем на държавата дори отговорността за изнасилвачите, фашистите и убийците. Но в настоящия момент ние не можем да искаме “свобода за всички”. Тази дилема в настоящия момент е невъзможно да разрешим.

4. Труд
А. Нас не ни събра трудът или фабриката. Трудът за нас е извънредно положение. Ние се запознаваме чрез пънк-музиката, “сцената” и подобни контракултурни течения.
Б. Благодарение на относителното обществено богатство ние имаме възможност в значителна степен да се отклоняваме от труда. По същество фабриката не ни служи за място, където се запознаваме един с друг, и не фигурира в нашата борба. Ние се събрахме заедно чрез контракултурата, и тя се явява изходен пункт за борбата ни против държавата.
В. Ние сме в метрополия – независимо от нашето класово положение ние се ползваме от благата на международната експлоатация. Даже най-бедните тук извличат изгода от нищожните заплати в страните от Третия свят. Независимо от засилването на атаката на капитала, принуждението към труд в нашето общество още е далеч по-слабо, отколкото в Източна Европа или в страните от Третия свят.
Независимо от масовата безработица, ние не искаме право на труд. Защото в тази система това би означавало единствено право на експлоатация. Вместо това ние се борим за ликвидиране на отчуждените трудови отношения. Ние знаем, че няма да достигнем до това, ако не премахнем господството на парите и абстрактната стока. Затова тук се включва и ликвидация на разрива между сферата на труда и живота, това и означава създаване на принципно нови структури на социален живот и комуникация.

5. Комунизъм
А. При всички нас съществува някакъв “неопределен анархизъм”, но ние не сме традиционни анархисти. Част от нас считат комунизма-марксизма за идеология на господство и ред: това изисква държава, ние – не. Други считат, че има базисен комунизъм, който през цялото време фалшифицират. Ние сме единни в това, че всички от нас имат големи трудности с термина комунизъм поради опита с комунистическите групи, ГДР и т. н.
Б. При нас съществува някакъв “неопределен анархизъм”, но ние не сме традиционни анархисти. За нас термините марксизъм, социализъм, комунизъм, съгласно всички техни теории и практика, включват държава, и затова ние не можем да се съгласим с тях даже и като с “преходен етап”. Ние не мислим също така, че има някакво “истинско” понятие за горепосочените термини, което просто постоянно да се изговаря. Ние не можем да идентифицираме себе си и с понятието антиимпериализъм, както го представят, доколкото това е на база искания за национални независимости, които въобще не поставят под въпрос държавата.
В. (Същото като Б)

6. Власт
А. Никаква власт на никой! Нито “работническа власт”, нито “народна власт”, нито “контравласт”!
Б. Необходимо е навсякъде да противопоставя на системата конкретна контравласт. Но тази контравласт не трябва никога да се превръща в нещо цялостно и единно, никога не трябва да бъде институционализирана като собственна контравласт, иначе тя вече ще носи в себе си зародиша на нова държавност. Изходен пункт за формиране на контравласти – това е държавата, а не желанието за властване; контравластта диалектически престава да съществува заедно с властта. Когато повече няма никаква власт, на нас не ни е нужна и контравласт. Никаква власт за никого!
В. Необходимо е навсякъде да се противопоставя на системата частична контравласт. Но тази контравласт не трябва никога да се превръща в нещо цялостно и единно, никога не трябва да бъде институционализирана като собственна контравласт, иначе тя вече ще носи в себе си зародиша на нова държавност.
Но властта се формира не само чрез и посредством държавата. Нейни опори се явяват, в частност, патриархалното семейство, църквата и религията.
Особенна форма на власт и потисничество възниква благодарение на принципа на конкуренция и ориентираното към успеха мислене. То ни се предава чрез възпитанието, в училище, в работата като някаква природна даденост. Борбата с мнимото право на силния и преуспелия означава да се постави въпросът за властовите отношения във всички форми на общуване между хората и да започнем да ги отстраняваме в самите нас. Създаването на общественна контравласт не бива да ни доведе към създаването на нови властови структури на мястото на старите. Нашата цел – никаква власт никому – е важно да бъде различима и в нашите форми на борба и организация. •

(следва)
Превод LGB

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *