Корените на автономизма – част 5

печат
„За съжаление само усещането за свобода при хвърлянето на павето не е достатъчно.“

В този брой завършваме с поуките от историята на ляворадикалните движения от края на миналото столетие. За никого не е тайна, че думи като „социализъм”, „комунизъм”, „солидарност”, „радикализъм”, „автономизъм” се считат днес или за безнадеждно остарели, или им се приписват удобни за властта значения свързани с тероризма или крайния национализъм. Защо? Дали всичко се дължи на сравнително високия стандарт на живот и политическите свободи в Западна Европа, в която дори социалните проблеми се считат от някои за лукс на цивилизацията, т.е. общество, което ти осигурява даже и кауза, с която да си запълваш излишното свободно време? Вероятно има частица истина. Приоритетите на германския или френския работник са все още много по-различни от приоритетите на българския или албанския работник и перспективите пред техните деца също са различни. Но и в другия свят положението изглежда розово само на нашия фон. Насаме със себе си, капитализмът се оказа в една от най-дълбоките управленски кризи в своята мирна история. Индустриалците и финансистите, „възродили” Европа след Втората световна война, отстъпиха място на безскрупулни и бездарни „мениджъри” с лъскави коли, безпардонни обноски и без технологично мислене. Европа и Северна Америка, които дотогава бяха водещи в техническата революция и постоянното повишаваха производителността на труда, се предадоха и плъзнаха назад по спиралата на развитието – от високите технологии към евтиния робския труд на потисническите режими в Азия и Латинска Америка. Защото надолу винаги е по-лесно, особено за грохналия капитализъм. Това са нови условия за Европа и е логично прогресивните движения или да намерят начин да реагират адекватно, или да се пенсионират, заедно с доскорошните си врагове. От тази поредица личи, че по-скоро става дума за второто и борците за свобода и справедливост на стария континент трябва да шият нови знамена. •

8. Революция

А. Ние се различаваме по това дали желаем революция, или бунт. Някои искат някаква перманентна революция, други считат, че това може да бъде наречено перманентен бунт. Революцията за тях е някакъв определен момент, след който възниква царство на свободата. А такова, по тяхно мнение, не може пък да има. Свободата по-скоро е краткият момент, когато павето изхвърча от ръката, до момента, когато попада в целта. Ние сме единни в това, че първо искаме единствено да разрушаваме и не формулираме себе си позитивно.
Б. Както точка А.
В. Наред с ликвидирането на държавата ние сме длъжни да приключим и с усвоените от самите нас структури. Патриархалните, расистките и ориентираните към успеха структури са дълбоко залегнали и в самите нас. Те имат малко общо със съществуването на държавата. Но ликвидацията на собствените деформирани структури ще протече не само посредством самоизменение. Тук трябва да преоценим нашите субективни възможности. Отговорът е бил и остава колективността. Но и тук е необходимо да променим много от усвоения социален боклук – структури на власт, конкурентни отношения и т.н. Само игровият момент на самоизменението – усещането за свобода при хвърляне на павето – е недостатъчен. Животът, за съжаление, се състои не само от такива моменти на свобода; политическото ежедневие е свързано с повече трудности и рутина. Но самоизменението може да доставя удоволствие и тогава, когато ти, например, заедно с другите усещаш новото, вярваш в своята способност да вървиш по новите пътища, които ти придават ново мъжество.

9. Организация
А. При нас няма организация като такава. Всички наши форми на организация са повече или по-малко стихийни. Съвет на скуотерите, автономен пленум и множество малки групи, които просто се създават за краткия срок при организиране на някакви акции, сбор за демонстрации и др., и по-дълготрайни, занимаващи се с такива дейностти, като списание “Радикал”, “Радио Утопия” или наистина съвсем нелегални акции. Няма никакви здрави структури от типа на партии и пр., никакви йерархии. Например, в движението и до сега няма нито един виден представител от рода на Негри, Дучке, Кон-Бендит и др.
Б. Като точка А.
В. Ние отхвърляме партийната форма на организационните структури поради много причини. Във всички ляворадикални партии съществува чудовищно функционерство, делегирането на интереси от основата към върха, недостатъчно съдействие и самосъзнание, самоопределение и т.н. Всяка комунистическа или анархистка партия е или би била запозната с проблема за властта. В нашите структури, обратно, няма никакви избираеми делегати или функционери. Въпреки това и ние се сблъскваме с проблема за властта. При нас обаче тя възниква неформално, незабележимо.

Неформалните връзки между различните групи и индивиди се установяват в продължение на години. Типично за тях е, че дълго време от тях са изключени “новаците” и младите. Затворените структури осигуряват добра защита от полицията, длъжни сме да правим по-строго разграничение между необходимата не-откритост и публично отворените структури. Много от неформалните структури са ненужно затворени и закономерно попадат под критиките на другите. Тук старите властови структури блокират политическото обновление.

Ако искаме да тръгнем по нови пътища с младите, не трябва да взимаме само пожарни мерки, а да гледаме напред, да развиваме перспективи и стратегии за нови политически практики и теории.
(Der Stand der Bewegung. 18 Gespraeche ueber linksradikale Politik. Lesebuch yum AutonomieKongress 1995. Berlin, 1995. S. 274-281)

ПОЧТИ ДВЕ ДЪЛГИ ГОДИНИ СЛЕД…
или: От “ледената” политика към “отново затоплената” политика

На Пасха 1995 г. повече от 2000 участници провеждат автономистки конгрес в сградата на математическия факултет на Техническия университет в Берлин. Прекарват три дълги дни, за да могат в края на “века на революции, контрареволюции, войни и организирани масови убийства” (цитат от листовката-покана) да спорят и дискутират може ли и ако да, как да продължат борбата за общество, свободно от господство.

Идеята за конгреса се състои в това да се организира среща, на която да може да се поговори за принципното, “състояние на движението”. Това е опит да се противопостави нещо на дезориентацията и разочарованието на много хора, да се демитологизира “кризата на автономистите”. Организаторите се събират не за да заявят остроумни истини за “левите”, а да организират собствените си интереси и за първи път да поговорят за самите себе си с надеждата, че тази идея ще привлече и други.

Като цяло позитивното от този конгрес се състои в това, че въпреки почти доминиращите в началото скептични очаквания, тези три дни преминават в автономна дейност, жажда за разговори и дискусии. В определен смисъл през тези дни в Берлин се състои нещо от рода на безпощадна и свободна от илюзии самокритика по проблеми, които се определят като “автономистки”.

След конгреса има очакване, че неговите участници ще успеят да изразят своите мисли, критики и оценки на хартия. Приключването на редакционната работа е насрочено за 1.10.1995 – с надежда за разгорещени дискусии и съответно планина от текстове. Но, за съжаление, с изключение на едно-две мнения, тази обратна връзка не се осъществява. Резултатът от конгреса: за него много се говори, но почти нищо (повече) не е написано.

(Autonomie-Kongress der undogmatischen linken Bewegungen: Standpunkte Provokationen Thesen. Muenster, 1997. S. 7-10). •

Превод LGB

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *