Корените на автономизма

печат
продължение от миналия брой » » »

Много активисти се считат за автономисти, някои се самоопределят като антиимпериалисти или антифашисти, но много други обаче въобще не намират за себе си някакво определение.
За какво изобщо говорим, когато става дума за автономистите? Митове за доброто старо време, когато имаше обща цел и общи усилия? Измислица на медиите, за да назовават по-лесно определени хора? Събирателно наименование за хора, които искат политически промени, но не искат да поемат и носят отговорност? Мода? Контракултурно течение?Има примери – Брокдорф 1986, „Кройцбергския май” 1987, Майнцер Щрасе 1990, – когато без особени призиви, само по една ключова дума, по една листовка хората излизат на улицата и се срещат с други хора, които споделят техните чувства. Тогава общността в движенията е интуитивна, но и реална действителност.

Тези, които за първи път попадат в такава ситуация, после дълги години си спомнят за топлотата и солидарността, които могат внезапно да се породят там. Преживелите подобни моменти след това отново търсят такива усещания, когато сковаващият страх, който пронизва в стомаха даже най-опитните при сблъсъци с властта, постепенно се превръща в спокойствие и решимост при вида на познати лица. Но съществува и друго – чувство за заплаха, тъмна, анонимна човешка тълпа, която се събира по слухове и в търсене на виновни сляпо нанася удари. Например погромът в Росток-Лихтенхаген през 1992 г. също е бил движение! Тогава фашистите опожаряват местния център за бежанци, в който има над 120 виетнамски работници, които се спасяват по чудо след като полицията се оттегля изцяло. Това е предшествано от няколкодневни „митинги”, на които събралите се „родолюбци” скандират „Германия за германците” и пр. Така че има достатъчно поводи за недоверие към движението като форма на организация и да се смята, че трябва да се следват порядъчните, утъпкани пътеки за политическо волеизявление: четене на вестници и гледане на телевизия, създаване на партии, граждански инициативи или групи от заинтересувани, които си правят реклама, разпространяват декларации, участват в ток-шоута, следят си рейтингите, гласуват, избират или биват избирани.

Другият вариант е този на революционните организации („да създадем Червена Армия, да свалим тези, които властват, и да поведем останалия народ към щастие”.) Те се борят със съществуващия строй, без особено да се съмняват в неговите правила и в политическите възгледи. Събират подписи или правят реклама – всичко това представят само като въпрос на ефективност и правилно съдържание.

Митинг на „Извънпарламентарната опозиция” в Бремен, Германия през 1969. Ограден с кръг е бъдещият известен журналист (Ди Цайт, Шпигел) и публицист Корт Шнибен, тогава на 17 години

Движението – организацията на автономистите

Защо ние, наричащите себе си автономисти, считаме движението за единствена форма на организация, в която може да осъществим нашата представа за политика.

Първо, ние изхождаме от това, че една „автономна” партия би станала също толкова корумпирана, както и всички други. На нас ще ни се налага да произнасяме опортюнистични речи и да използваме поддръжката на хората по целесъобразност. Така не става.

Второ, ако водим борба за открито, свободно от господство общество, то ние можем да правим това единствено в свободна от господство, открита форма. В организациите винаги съществува принципно различие между вътрешната и външната реалност, винаги организацията оказва влияние на общите цели и „правилното” поведение. Движението е богато на противоречия, то самото представлява сбор от много отделни намерения и интереси. Могат ли отделни интереси да се слеят в силна съвместна воля или пък, неутрализирайки се взаимно, да изразят действителното състояние на общото съзнание.

Трето, ние не можем нито да „изградим” движение, нито да „планираме” неговия ход и това е полезно, защото другото би означавало да осъществяваме власт над другите. Ние можем само да намерим място за себе си в него и да действаме на това място с цялата отговорност, която позволяват възможностите ни. Говорим за хора, които са готови от позиция на заеманото от тях място да предприемат радикални промени.

Модел на общество без господство

Никой не може да отговаря за едно движение като цяло. То служи за модел на свободно от господство, открито общество: няма граници, диспечери и монопол върху истината. Всичко трябва да се развива при един открит, пълен с конфликти процес. Който се застъпва за такова общество, е длъжен да се сблъска с тъмните страни на този процес и не бива да губи вяра в това, че със собствени усилия винаги може да се окаже влияние над цялото, влияние върху действеното, дори и върху незабележимото.

Не всяко движение съдържа в себе си момент на обществена утопия; много от тях са по-скоро кошмар. При това тяхното утопично съдържание е изразено не толкова в лозунгите или ясните цели, колкото във формата на движението. В това как хората в него си взаимодействат се проявяват ценностите, към които самите те се стремят. Моралната практика, която в съответствие с разпространените представи може да бъде и аморална, определя характера и вътрешното сцепление на движенията. И на този морал интуитивно се опират онези, които се отъждествяват с движението или се дистанцират от него.

Движението отмира

Началото на едно движение е винаги шумно, краят най-често е плачевен. Гледайки назад, сме длъжни да признаем, че така нареченото автономно движение от края на 80-те години се крепи на енергията на последните активисти. Антиатомното движение вероятно достигна своя завършек в Брокдорф през 1986 г. Както казва един от участниците, „бяхме прави, но това не променя факта, че загубихме.” Пикът на западноберлинското движение на скуотерите приключи в Шенеберг преди Кройцберг, а в Източен Берлин, Потсдам и други градове то започна чак след падането на Стената. Последни забелязват отмирането на движението самите активисти. За последните 5 години ние, останалите от западноберлинското автономно и антиимпериалистическо движение, така наричаната „сцена”, организирахме кампании, размишлявахме в различни работни групи за диалектиката на пътя и целите, обсъждахме на срещите възможностите за обединение на остатъците от старото движение с елементи от новото движение, извършвахме акции и демонстрации по всеки актуален и възмутителен повод – винаги с надежда, че от това ще се развие ново движение. Но реалността е жестока. Хората реагират недоверчиво или равнодушно.

Да спрем или да се поучим от грешките?

Ако продължим да разчитаме на политическата сила на движението, следва да понесем и товара на миналото, и не само нашите собствени грешки, но и всички тези, които правилно или не се отклониха от пътя, и се отъждествяват с „движението” и „автономистите”. Има достатъчно причини, за да желаеш да нямаш нищо общо с автономните движения. Но каква е алтернативата? Връщане в лоното на обществото? Да тръгнем по предписания път на парламентарната демокрация? Или все пак да създадем традиционна революционна партия? Да замъглим съзнанието си с наркотици, алкохол, телевизия или пазаруване? Или все така да избираме перспективата да се учим от грешките, без да се отричаме от всичко и без да изхвърляме своето минало на бунището? На онези, които по някакви причини не могат да поемат по пътя на приспособяването или апатията, не им остава нищо друго.

Способността за самокритика е източник на сили

Няма много смисъл в това да концентрираме политическата работа в разработка на точни анализи, справедливи искания и правилни лозунги, с помощта на които после да агитираме други. Недвусмислени и окончателни се явяват единствено действията, в които ние се срещаме с другите хора. Ето защо, ако изнесем на преден план нашето практическо поведение, то това няма нищо общо с политическия волунтаризъм, в който автономистите са често упреквани от ортодоксалните марксистки кръгове. Но това и не означава, че причините за отслабването на движението или даже вината за това следва винаги да се търси само в нас самите. Хапещият вятър на днешната политическа ситуация духа в лицето на всички, които не са прекратили борбата за справедливо общество. С тези условия сме длъжни да се съобразим, ако търсим опорна точка за промени.

Засилващият се капитализъм ликвидира утопиите

Господстващият ред приема заплашителна и парализираща форма дори в маловажните ежедневни дейности. Капиталистическото и патриархално господство във вида „нов световен ред” се настанява на Земята, преплита се в сложни структури, парализира мисълта, замъглява спомените и отделя това, което може да донесе печалба от това, което не му е изгодно.

В ислямския фундаментализъм и консервативните подходи няма вече каквато и да е революционна идея, силата на която да отива отвъд борбата за съществуване. Там, където ни се струва, че алтернативата вече е немислима и всичко утопично е изразходвано, хората изпадат във вакуума на равнодушието или безкритичното приспособяване към съществуващите норми. Патриархалното господство и капиталистическата гонитба за печалби действат ръка за ръка. Капитализмът произвежда кризи и войни, продава оръжие, технологии и наемници, а после разработва мащабни хуманитарни програми, отпуска кредити, помощи и съветници. Патриархатът държи хората в плен на тяхната самота или в изолацията на семейните клетки, така че да не могат да се разбират помежду си, да се обединяват и да могат да изразяват отчаянието си само чрез сляпа агресия. Хората, които не виждат друг изход, реагират така, както им подсказват платените творци на обществено мнение. Виждаме как хората се делят на две групи: едните, които, водени от някакви чувства, събират средства за Руанда, оплакват Босна или стоят със свещ в подкрепа на чужденците, и тези, които цинично и равнодушно отстояват единствено собствената си изгода. •

следва

(Превод LGB)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *