Кръстоносци срещу джихадисти

печат

Не е нужно да се заблуждаваме и да се оставяме да ни заблуждават – ислямът е това, което проповядва и практикува ИДИЛ. Религия, назована „подчинение“, овладяла напълно или почти изцяло държавния апарат, установила свой идеологически монопол, не се проявява като „извращение“, нито като „екстремна версия“ – в условията на абсолютната си власт ислямът показва какво именно представлява в чистия си, строг към буквата на догмите вид.

Различните видове компромиси и отстъпления в миналото, включително от епохата, когато халиф е бил османският султан, който възпирал ислямизацията, за да не товари правоверните с данъци за сметка на гяурите, са отречени, сметнати за причини за упадъка и попадането под колониалната зависимост от Западните неверници. Отчетлив и неприкрит реваншизъм спрямо европейската цивилизация и също така откровено заявена върховна цел – превземане на света. Това била волята на Всевишния – да няма други хора на планетата, освен мюсюлмани.
Всички приказки за миролюбив ислям са глупости. Миролюбив е единствено подкопаният от светски изкушения, който избира кои текстове в писанията са валидни, а кои – отживелици. Само че пророкът не е казвал, че може едно да пренебрегваш, а друго да изпълняваш – това е вероотстъпничество, което се наказва със смърт.
Такива са вярванията на племе, живущо в пустиня, на ръба на оцеляването, жестокостта му към себе си и към околните се оказала печеливша стратегия. Догмите на вярата не признават променените реалии на живота, но така е с всяка вяра: когато фактите ѝ противоречат – горко на фактите.

Би могло да се каже, че от всички монотеистични религии ислямът е идеален за държавотворчество, съперничат му само тоталитарните идеологии – уж светски, но възприели религиозната липса на съмнения в собствената си правота. Не се знае дали поражението на тоталитарните държави в борбата с по-гъвкавата, облечена в представително-демократични одежди капиталистическа олигархия, не е само временно. Буквалното връщане на държавотворната идеология към религиозните ѝ корени прилича на нова, „подобрена“ версия на тоталитаризма. Засега той устоява на ударите, но само защото не заплашва истински елитите на Западния свят и защото му е противопоставена друга религия, вместо адекватна алтернатива.
Така съвременните „кръстоносци“ волно или неволно мотивират и сплотяват „цивилизационния“ си противник, като поставят съперничеството в плоскостта на „моята религия е по-добра“. Влиза се в схоластичен клинч, в който никой не отстъпва, никой не бива разубеден, тъкмо обратното. Спорът „чий господ е по-як“ снема от дневния ред въпросите на реалността – социалните, икономическите, управленските, самата човечност. Изправя се фанатизъм срещу фанатизъм и по-фанатичният уподобява опонента на себе си. Прогресът, достойнството и щастието на личността, нейната свобода – тези неща стават маловажни в конфликта на фанатиците. Не се забелязва и това, че сблъсъкът не е „цивилизационен“, а маниакален, психопатичен.

„Европейската християнска цивилизация“ свято вярва, че поначало е по-хуманна – та в нейното културно лоно са се развили хуманистичните идеи, либералността, толерантното, зачитането на човешките права и т. н.
Отново глупости. Всички тези постижения на европейската култура не се дължат на християнството като религия – тя с одържавяването си в Римската империя е изгубила всякаква прилика с първоапостолските братства, с посланията – редактирани на църковни събори и постоянно тълкувани от свещениците – на самия си патрон, синът божий, уж принесъл се в жертва за изкупление на греховете човешки.
Възходът на Европа неслучайно съвпада с началото на освобождаването на човешкия дух от религиозните догми. Ренесансът е кървав не понеже хората се приближавали към атеизма, а защото, губейки позициите си на върховен авторитет, Църквата прибегнала до терор чрез Инквизицията – опит за реакция за запазване на царувалия на Стария континент „християнски шариат“.
Преди Ренесанса животът в християнския и в ислямския свят е бил почти еднакво тежък, груб и кратък – и то не в полза на християните.

Религията е форма на власт. Държавността учи от Църквата пъкления си занаят за умъртвяване на свободата на отделните хора и целите народи. Църквата възприема изобретенията на държавата.
Само пропукването на тази власт е давало простор за развитие. Разцепеният на богати и бедни свят не е получавал задоволително обяснение за неправдите на мироустройството, стандартното църковно „вярвайте и се подчинявайте“ не водело до подобрения – бедните теглели както преди, богатите ставали по-силни и по-нагли. Буржоазните революции не току-тъй носели и заряда на борба с Църквата, но и със самата вяра като окови на разума. Разбира се, побеждавайки, новата класа веднага спирала настъплението си срещу религията – била ѝ полезна за контрол над поданиците. Опирайки се върху властничеството, новите господари не са могли да се откажат от богопомазаността на привилегиите си да властват.
Вярно, с напредване към съвремието, западната цивилизация става по-малко религиозна в теистичен смисъл, замества религията с вяра в силата на закона и мощта на богатството. Древен Рим също е боготворил законите и материалното богатство.

Същото и в България – с пълни основания смятайки държавниците си за маскари, народът ни не изоставя лудостта да тачи „върховенството на закона“, сякаш забравил, че тъкмо маскарите съставят тези закони – а законът на маскарите пак е маскара.
Западът не може да победи с кръстоносен поход и „връщане към вярата“. Само ще се уподобява на джихадистите, за изгода на елитите в Европа и Америка, които по-лесно ще управляват вярващите си граждани.
Религиозен фанатизъм не се надвива с друг фанатизъм, властта не се премахва с друга власт. Не война на държавни коалиции срещу ИДИЛ ще пребори ислямизма, а революция, която да срине и сегашната „европейска цивилизация“, изградена върху кости.

Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *