Кратка история на анархизма

печат
(продължава от миналия брой)

След завземането на властта от сталинистите в Източна Европа и в Китай, едни от първите, които понасят ударите на полицейския терор, са анархистите. Така става и в Русия, където ЧК разгромява техните клубове в Петроград и Москва още в края на 1917 и началото на 1918 година. След избиванията в подземията на ЧК следват нагласени съдебни процеси или масови изпращания в концлагерите на обширния „социалистически“ ГУЛАГ. Малцина намират спасение в изгнание, откъдето със слабите си гласове свидетелстват за героичното минало на анархистите от Изтока. На Запад финансираните от Москва компартии се представят гръмогласно като единствена опозиция и алтернатива на капитализма и либералната демокрация. Затова светът остава изненадан, когато вижда как след краха през 1989 г. анархистическото движение отново пуска корени.

В САЩ старите приятели от руски, италиански и испански произход трудно могат да се разпознаят в лицето на разгневените студенти; в Германия са останали само неколцина от старата генерация, като Аугустин Суши, Вили Хуперц, Ото Раймерс, които публикуват скромните си бюлетини. За няколко години след 1968 г. обаче книжарниците внезапно се пълнят с книжнина върху анархизма, преиздавания, антологии, есета; професорите започват да приемат изследвания върху Испанската революция, върху Махно и Кронщад, и др. За броени години се изгражда основата за разпространението и възприемането на анархистическата култура.

В Южна Европа разпространението на идеите и практиката на анархизма се ускорява с изписването на буквата „А“ в кръг по стените. През един от кратките периоди на демократизиране на Бразилия анархистическа книжнина се изпраща нелегално в Португалия на Салазар, който е забранил изучаването на историята на ХХ век. В Испания, смазана от диктатурата на Франко, младото поколение търси своите корени, разпитва по-възрастните и разпространява нелегално получаваните от изгнаниците книги, брошури и вестници. Веднага след смъртта на диктатора стотици групи възприемат името на CNT.

През символичната 1984 г. няколко хиляди анархисти се събират във Венеция, за да слушат конференциите, да участват в дебатите, да присъстват на концертите, да посещават изложбите и да разказват за своята практика. През 1993 г. те са почти толкова многобройни и в Барселона за международното изложение. Тези големи форуми стават предпочитаното място за среща не само на приятели с различни култури и езици, но и на различни поколения – на привърженици на класическия анархизъм и на модните му проявления. Между тези два вида събирания географията на анархизма приема нови измерения: в страните от Латинска Америка и Източна Европа се възстановяват групи и издания, публикуват се мемоари. Разноцветното, многообразно развитие оттогава досега не спира. Анархистите навярно имат добро бъдеще.

Приятелите на Комуната не са загинали, без да ни оставят нещо…

Ако следващите бележки не са интересни за вас, спокойно можете да не ги четете.

Макс Нетлау е считан за „Херодот на анархизма“, но той е най-вече историк на идеите и много по-малко на движението. По-нови автори като Жан Препозие („История на анархизма“, 1993), Питър Маршал („В търсене на невъзможното“, 1992), Нико Берти („Анархистическият мислител“, 1998) следват неговия път, като се опитват да напишат общата история на движението в света, на борбите и на постиженията. С по-груби щрихи можем да я намерим, като прочетем Даниел Герен („Анархизмът“, претърпяла множество издания от 1965 насам, антологията „Ни бог, ни господар“, 2000 и др.), албума на Доменико Таризо („Анархията“, 1978), романа на Мишел Рагон „Паметта на победените“, Гаетано Манфредониа („Анархизмът в Европа“), Анри Аврон („Анархизмът“), Протоколите от колоквиума върху анархосиндикализма в света в Париж през 2000 г., публикувани под заглавието „История на революционното работническо движение“. Протоколите на два други колоквиума от 1997 и 2001 г. са публикувани под заглавията „Анархистическата култура“ и „Има ли бъдеще анархизмът?“ Други книги разглеждат историята на отделни периоди или отделни страни, издадени са и многобройни биографии и автобиографии на дейци и бойци на движението, които е трудно да изброим тук. Институти като CIRA в Лозана или в Марсилия предлагат периодично каталози с почти всички нови публикации, отнасящи се за анархизма.

В брошурата „Един век песни“ (Лозана, 2001) са събрани много анархистически песни, които могат да се намерят и на дискове. Двама италиански автори събират „Анархистическите песни на Италия“ (Милано, 2001, 400 стр.). Много от тях могат да бъдат намерени в интернет.

От началото на 70-те години на ХХ век се появяват множество филми с историята на анархизма като „Екстрадиране“ (на Петер фон Гунтен, Швейцария, 1974) за отношенията между Бакунин и Нечаев и експулсирането на последния от Швейцария. Съществуват множество документални и игрални филми за Парижката Комуна. За Мексиканската революция можем да видим Марлон Брандо в „Да живее Сапата!“ (на Елиа Казан, САЩ, 1952) или документалния „Сапата – жив или мъртъв“ (на Патрик льо Гал, 1993). Махно е оклеветен от съветската кинематография и „реабилитиран“ от Елен Шателен в документалния филм „Нестор Махно, селянинът от Украйна“ (Франция, 1996). Филми за революционния синдикализъм са „Джо Хил“ на Бо Видерберг (Швеция, 1971) и документалните за Германия („Анархосиндикализмът“, 1996) или за Швеция („Една история без край“, 1995). „Свободният глас на труда“ (САЩ, 1980) отразява борбите на евреите анархисти в САЩ, „Бандата на Боно“ (на Филип Фурастие, Франция, 1968) и някои легендарни епизоди от „Бригадите на Тигъра“ (телевизионен сериал, Франция, 70-те), филмът на Монталдо „Сако и Ванцети“ (Италия, 1971), както и документални филми със същия сюжет. Кинотворби за Испанската революция се правят и до ден днешен, а множество кадри можем да видим и в „Едно друго Бъдеще“ (Ришар Прос, Франция, 1988), както и свидетелствата на жени във „Животът на всяка от нас“ (Лиза Берже, Каръл Мейзър, САЩ, 1986). В Боливия, Аржентина и Уругвай съществуват множество документални филми за забележителни епизоди от историята на тези страни. В по-новата история, освен „Май, 1968“, можем да гледаме сериала „Ние обичахме толкова силно Революцията“, заснет от Даниел Кон-Бендит (Франция, 1986) и добрия репортаж за международната среща във Венеция през 1984 г., реализиран от хонконгски приятели. Съществуват и множество филмирани биографии на френски език за Рудолф Рокер, Луи Лекоан, Ме Пикерей, Арман Гуера.

Колкото до интернет, там могат да се намерят хиляди текстове, истории, биографии и фотографии. Можем да започнем от кой и да е сайт и винаги ще намерим връзка към нещо, което не сме знаели досега, например (на френски – бел. ред.): www.plusloin.org, www.atelierdecreationlibertaire.com, raforum.apinc.org, www.cira.ch и още много други… •

Мариана Енкел

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *