Кратка история на анархизма

печат
Какво представлява АНАРХИЯТА и АНАРХИЗМЪТ?
Каква е неговата история?

Предлагаме ви следващия текст на Мариана ЕНКЕЛ от
Международния център за изследване на анархизма (CIRA) в Лозана, за да откриете какво е същественото за анархистическите идеи.
Тази кратка история на анархизма, написана в телеграфен стил от нашата швейцарска приятелка, е предназначена за днешното поколение, което няма вкус към дебелите книги. Нали „великият кормчия“ Мао учеше, че който ги чете – оглупявал, и беше убеден, че в „червената книжка“ е събрана цялата световна мъдрост.
Това не пречи на по-любознателните млади хора, използвайки изброените в предлагания текст имена и събития, с помощта на интернет да разширят познанията си за анархизма, особено тези, които ползват английски, френски, испански, руски или немски, защото на кой и да е от тези езици те могат да намерят истинско богатство от идеи, знания, информация, факти и данни, които, въпреки „информационната епоха“, в която живеем, за жалост, са дефицитни.

Читателко или читателю, вие били ли сте родени през май 1968 година? Знайте, че историята на анархизма не започва със студентските бунтове и с работническите стачки през онази пролет, а век по-рано когато работниците в Европа и в Америка създадоха своите първи организации и синдикати. Или когато Прудон изрече: Ако това е вашият ред, тогава да, аз съм анархист!
Анархистите обичат да разказват легенди, да откриват своите предтечи и герои. Това не е беда: без бог и без господар, култът към свети Дурути или свети Равашол, към светиците Луиз и Ема не би могъл да предизвика поражения – жестът към тях приключва с песни или с фланелки с образите им. Историята на анархизма обаче е история на борещи се мъже и жени, жадни за знания и социална промяна, за култура и идеал. Тя е също история на грешки и неуспехи, на конфронтации и успехи, и на несломима воля. Да бъдеш експлоатиран или потиснат не е достатъчно. За да станеш анархист, трябва да пожелаеш да свърши господството и да носиш в сърцето си един нов свят.
Историята на анархистите е отстъствала почти напълно от учебниците и едва отскоро започна да прониква в университетските среди. Следващите редове ще ти дадат едно нейно резюме, няколко откъслечни сведения и ориентира, прекъсвани от песни:
“Работнико, вземи машината, вземи земята, селянино…“
Когато печатарите и строителните работници стачкуват в Женева през 1868 година, финансовите помощи пристигат от повечето страни на Европа: взаимоспомагателните каси са главните инструменти на солидарността в очакване федерацията на свободните производители да отмени наемното робство. В тази епоха още няма синдикални бюрократи, нито установени работнически институции, а само секциите на Международната асоциация на труда (МАТ) или на „Първия Интернационал“, който съществува от няколко години. Щом експлоатираните и потиснати са се организирали, те са разбрали, че ще им бъдат нужни международни контакти, за да бъдат по-силни и по-добре информирани: както виждаме, „глобализацията“ не датира от вчера.
МАТ обединява в началото всички автономни течения в работническото движение с твърдението, че „освобождаването на трудещите се е тяхно собствено дело“. Карл Маркс и марксистите обаче искат да я превърнат в инструмент на своята политика, подчинявайки работническата организация на завладяването на политическата власт, и се стремят да контролират дейността на секциите чрез установения в Лондон Генерален съвет на Интернационала.
Срещу този авторитарен централизъм Михаил Бакунин и другарите му от Юрската федерация (Швейцария) изправят федерализма, като оценяват критично историческата роля на експеримента на Парижката Комуна от 1871 г. и постепенно създават формата на бъдещото анархистическо и анархосиндикално движение. Не е за учудване, че за тази си дейност те са изключени от МАТ на Хагския конгрес! Въпреки това, почти всички живи сили на Интернационала се солидаризират с тях и поддържат „федералисткия“ конгрес, свикан в Сен Имие в швейцарска Юра през септември на същата 1872 година.
Автономията и независимостта на работническите федерации и секции е първото условие за освобождението на трудещите се“ декларира конгресът, който препоръчва сключването на “пакт за приятелство, солидарност и взаимна защита на свободните федерации“, като установява директна кореспонденция между тях и солидарна защита за “утвърждаване на единството в Интернационала“.
Неговата най-известна и най-цитирана – според анархистическата традиция – декларация, се отнася до “естеството на политическото действие на пролетариата“. В нея е казано, че “разрушението на всяка политическа власт е първият дълг на пролетариата“, че “всяка така наречена временна революционна организация на политическата власт, която не води до това разрушение, не е нищо друго, освен поредната излишна измама, която е толкова опасна за пролетариата, колкото са и всички съществуващи днес правителства“, и че “пролетариите от всички страни трябва да осъществят своята солидарност в революционното действие, вън от всяка буржоазна политика“. Трудно е да се формулира по-просто и по-ясно!
По това време федералистичната и антиавторитарна тенденция в МАТ има силни секции в Италия, Испания и Швейцария, по-малобройни групи в Белгия, във Франция, в САЩ, в Уругвай и в Аржентина, както и привърженици в Германия и Северноевропейските страни. Тази тенденция става истинската основа на анархистическото движение, което се развива в тези региони през първите години на своето съществуване, включително и в испанската регионална Федерация, която дава импулс на дискусията върху анархокомунизма и анархосиндикализма, докато Рикардо Мела и Фернандо Тарида дел Мармол предлагат концепция за анархизма без прилагателни, подета в САЩ от Волтерин дьо Клейр.
Историята на анархистическото движение започва с края на тази обща организация на цялото работническо движение, каквато беше МАТ в своето начало. Анархистическите идеи наченаха своя живот с Прудон, но те имаха и своите забележителни предтечи.
Уилям Годуин е първият философ от епохата на Просвещението, който разработва през 1792 г. концепция, противопоставяща „политическата справедливост“ на съществуването на самостоятелна политическа сфера, и предлага премахването на правителствата и държавите в името на общото благо. Неговата приятелка Мери Уолстоункрафт провъзгласява ясно и категорично правата на жените да живеят самостоятелно и равноправно. Много преди тях Етиен дьо ла Боеси създава концепцията за „доброволното робство“, разкривайки другото лице на господството. Други критични или утопични автори също са вдъхновявали анархистическата мисъл и практика.
В САЩ през ХIХ век се развива анархистическо течение, враждебно на всяка намеса на държавата, защитаващо независимостта на личността. Автори като Джошуа Уорън, Стивън Пърл Ендрю, Лизандър Спунър и особено Хенри Дейвид Торо („Гражданското неподчинение“, написана в 1849 година) също по свой начин се нареждат сред предтечите на анархизма.
“Ако искаш да бъдеш щастлив, за бога, обеси своя собственик…“
Историята на анархизма нито започва, нито завършва с облечените в черно мъже с бомба в ръката. Наистина динамитът е една от популярните форми за уреждане на сметките ни със стария свят. През 1892 г. бомбите на Равашол разрушават домовете на двамата съдии, издали тежки присъди срещу негови другари работници – предводители на един мним бунт на 1 май предишната година. Ножът на Казерио убива президента на Френската република през 1894 г., няколко години по-късно револверът на Чолгош праща в гроба един президент на САЩ. Няколко високопоставени персони са убити или ранени за колко хладнокръвно избити или изгнили в тъмниците бойци? Да напомним и за модернизацията на международната полиция – предшественикът на Интерпол, – която е създадена през 1898 г., за да следи и арестува подривните елементи.
„Пропагандата на дело“ не се свежда само до камата и динамита. Когато този израз е сътворен, той означава просто преминаване към пряката акция – утвърждаване, съпротива или протест – в допълнение към словесната и писмена пропаганда – тези традиционни инструменти на просветения анархизъм. Най-легендарните френски анархисти Равашол или Боно са безсловесни герои, но нека се прочетат защитните речи на един Клеман Дювал през 1887 г., на един Емил Анри през 1894 г. или на Мариус Жакоб в 1905 г. пред френските съдилища, в които те прокламират правото на самоотбрана и експроприация на експроприаторите, за да се види, че те защитават същите ценности като една Ема Голдман, отхвърляща църковния или граждански брак в името на свободната любов, или на един Буенавентура Дурути, практикуващ „индивидуалното преразпределение на имущества“, за да се финансират издателски проекти и подпомагат другари-затворници. Когато Мишел Анджиолило стреля през 1897 г. в испанския министър-председател, когато Гаетано Бреши убива краля на Италия Виктор Емануил през 1900 г., когато Симон Радовицки застрелва през 1909 г. шефа на аржентинската полиция, отговорен за клането на мнозина работници по време на първомайската манифестация, организирана от FORA, когато Курт Уилкинс, възмутен от избиването на 1500 стачкуващи ратаи в Патагония, ликвидира виновника за това чудовищно престъпление генерал-лейтенант Валера през 1923 г., не само анархисти ги поздравяват за тяхната постъпка и за края на тираните. Работническите организации, журналистите, адвокатите и общественото мнение се мобилизират в тяхна подкрепа или за да почетат тяхната памет.
В други случаи, колкото и благородни да са били мотивите, индивидуалната проява на бунт може да има ужасни последици: достатъчно е да споменем атентата на сръбския анархист Гаврило Принцип, убил ерцхерцога и австрийски престолонаследник Франц-Фердинанд през 1914 г., или холандецът Маринус ван дер Любе, запалил Райхстага в Берлин през 1933 г. •
(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *