Кризата на движението в Русия

печат
„Задачата на анархическото движение, не само в страните от бившия СССР, но и по света, се състои в това да инициира сред народа съпротива срещу господстващата система – и то съпротива по конкретни и жизненоважни неуредици. Съпротивата трябва да води хората към самоорганизиране, от което да израства реално самоуправление по места – без посредничеството на държавни и съглашателски институции. Само така анархизмът в Русия, а и другаде, ще получи шанс да се възроди“.

Така смята теоретикът Вадим Дамие, чийто авторитет – не без основание – пада в анархическите среди, при все че немалка част от неговите оценки и анализи са напълно справедливи и заслужават най-задълбочено внимание.

Парадоксалното е, че броят самоопределящи се като анархисти хора е нараснал в Русия в сравнение с края на 1990-те. Количественият ръст обаче не съвпада с качественото съдържание, а даже бележи стъпка назад, твърди Дамие, ако под „качество“ разбираме степента на убеденост, идейна грамотност и яснота в разбирането на целите, както и самоосъзнаването на движението като обществена сила. Битовият фон се отразява в анархистките среди по същия начин, както капката вода отразява околностите. На този фон хората не общуват по площади, а в молове, където обсъждат не как да се промени животът в условията на личностната свобода (идеалът на анархизма), а какви стоки да купят, кое е модно, кое е престижно, как да припечелят, за да могат да купуват повече и повече.

Това са характеристиките на едно декласирано, лумпенско общество, в което класовото самосъзнание е разводнено, егоистичният индивидуализъм е взел връх над груповата солидарност, а повърхностната субкултурщина е заменила съчетаващия се в общност личен мироглед (външното рекламно клише е изместило самостоятелното критично мислене). В такава среда анархизмът катастрофира, лишава се от социалната си база и увисва във въздуха.

Анархизмът в своя разцвет е движение на трудещите се маси, отстояващи всекидневните си права и интереси, но с оглед на общата перспектива в съгласие с една ценностна система, алтернативна на буржоазната. Анархизмът води стотици хиляди в техния стремеж да премахнат съществуващата цивилизация с нейните несправедливости, като изградят на нейно място нещо напълно различно, с потенциал за развитие към все по-пълна свобода на всеки човек, без противоречието „индивид-общество“, неизбежно при всеки друг строй, основан върху неравенството и властта.

„Докато анархизмът е радикален начин за изразяване на тези човешки надежди и блянове, той е силен. С атомизацията на обществото обаче, когато лумпенизацията порази цялата социална пирамида, базата изчезва („от войската останаха единствено генералите“). Днес анархизмът все повече прилича на сбор от интелигентски кръжоци, на пориви на отделни хора с определен тип темперамент, но най-обезкуражаващ е фактът, че желанието за действие често се превръща в дирене на отговор на въпроса „а защо трябва да правим това?“. Както е писал Мъри Букчин, анархизмът се свлича до движение на отделни недоволни представители на т. нар. „средна класа“, изкуствено обединение на хора със съпоставими като сума, но не и като произход, доходи. Тъкмо понеже средната класа не е същинска социална класа, анархизмът се оказва „без войници“. Деконцентрацията на индустриалните работници, контролът върху работническото движение от страна на легалните, полуофициозни профсъюзи буквално изтръгва почвата изпод нозете ни. Съседът е враг, защото не си плаща сметките за парно, колегата е конкурент – ако го уволнят, заплатата на оставащите ще се увеличи – отровната идеология на неолиберализма подкопава мобилизационния потенциал на анархистката идея. Анархизмът се изражда в архипелаг от субкултурни кръгове.

Историята ни дава един урок, който тепърва иска усвояване, преповтаряне и възраждане: само онази идейна система, която претендира за тотално преобразяване, може да увлече хората да действат за нейното реализиране. Групата „Приятели на Дурути“ навремето се изказва още по-категорично: социалната революция следва да бъде тотална, всеобхватна.

Анархизмът е силен, докато претендира да бъде тотален – безкомпромисно и радикално отричане на стария обществен модел и мироглед, построяване на нов модел и нова ценностна система. Щом този замах изчезва, претенциите намаляват, образува се система от субкултури. Капитализмът обаче не престава да се стреми към тоталност, затова побеждава, поне на този етап. По същия начин той надвива феодализма, с неговите изолирани островчета „свой собствен живот“ вътре в тях. Капитализмът уеднаквява света, като от самото начало си поставя такава задача. Вътре в него се проваля и либералната идея поради ниското самочувствие на нейните привърженици като реформатори, а не преобразуватели на системата. Точно по тази причина успешно предизвикателство на капитализма става друг вид тотална идеология – ислямизмът. Всеки фундаментализъм е тотален, завоевателен, безкомпромисен. Все неща, които липсват днес на анархизма, както в Русия, така и в западните страни.

Руското анархично движение по-конкретно е пример за тази губеща позиция с редица свои черти. Първата може да се нарече „купонджийство“, групиране в приятелски кръгове. В тези кръгове се слуша и зачита мнението изключително на „своите“, тоест носителят на мнението е по-важен от самото мнение. Снизходителност към хора от групата, непримиримост към „натрапниците“. На „своите“ се прощава дори потъпкване на основните принципи на анархизма, купонджийските приятелски кръгове се превръщат в затворени секти.

Втората е липса на ясна цел, липса на общо разбиране за смисъла на движението. Оттук и активност заради самата активност, протести заради протеста, насилие заради самото насилие. Докато насилието, отново урок от историята, има своето точно място, то е средство, но не и задължителен начин на действие. Също както и отказът от насилие в ситуации, когато няма друг път към нужната социална промяна. Анархизмът не е сбор от действия на единаци и малки групи със собствени тълкувания на термините. Анархизмът е колективна воля на свободни и самостоятелни индивиди. Като такава воля първият въпрос при вземане на решение за една или друга акция е „Защо? Какво ни дава тази стъпка като перспектива?“ – и ако действието води към целта, ако не отклонява силите встрани, значи така трябва да се постъпва, не другояче. При това населението трябва да разбира смисъла на действието, да го почувства като нещо, което само е искало да направи, но не е смеело или не го е виждало като изход.

Третият недостатък на руския анархизъм днес е мъглявите идеи и ценности, а оттук – търпимост към носители на фактически чужди идеи. Следствие на второто са и постоянно възникващите „общи фронтове“, „общи акции“ с реално вражески политически групировки, каквито са например националистите или радетелите за „честни избори“.

Ясно е, че национализмът остава силен сред масите, че за мнозина той е деликатен, често личен проблем. Анархистките агитатори работят с живи хора, белязани от предразсъдъци и определени навици. Това в никакъв случай не е повод за компромис с предразсъдъците. Ние сме за хората, но против техните заблуди, да не говорим пък да допуснем тези заблуди да виреят сред нас самите. Тъкмо това обаче се случва в „приятелските кръгове“ – тогава как да се борим с реакционните идеи навън?

Сред големите проблеми на анархизма в Русия стои и митът за единното движение. Скандално се възприемат критиките на разпокъсаността, която е налице, но която се отрича. Дръзналият да заговори за практическата липса на единство, предлагайки модел за сплотяване върху класическите принципи на анархизма, бива заклеймяван като разколник или като авторитарист, който иска неговото виждане да доминира.

Истината обаче е следната: ние продължаваме да смятаме, че анархисткото движение е просто съвкупност от хора, които наричат себе си анархисти. Това е абонамент за предизвестено поражение още преди битката. Ако не скъсаме с представата, че анархист е всеки, който се нарича така, нищо няма да постигнем. Анархичността се доказва с дела, а тези дела – според съответствието им с принципите.

Най-отчайващото обаче е, че днешните руски анархисти са далеч от реалните социални проблеми. Те се хвърлят върху очевидните, без да проучат значимостта им, корените им. Действа се кампанийно. Рутинната работа, общуването без прекъсване с онези среди, които искаме да увлечем в борбата – тя отсъства. Излизаме на митинги – но какво правим между митингите? Оцеляваме, борим се за насъщния… и гледаме да не си създаваме лични неприятности там, където живеем и където работим. Социалната пасивност в непосредствената ни среда на съществуване води до упадък на анархизма като идея за въздействие върху масовото съзнание, а упадъкът повлича още по-пасивна социална позиция, която от време на време измиваме с шествие, митинг, демонстрация. Нима това е достатъчно? Надали.

Добре, какво тогава да се прави?

Очевидното. След като обществото е подложено на социално разпадане, задачата е да го възстановим на основа на самоуправлението и самоорганизацията, за което красивите анархически лозунги обаче хич не са достатъчни, ако публиката не разбира смисъла им. Значи, преди всичко следва да обясним какво означава „анархия“ – че не е хаос, какво значи „самоуправление“ – че нямаме предвид официалните институции на местната власт. Не е нужно да захапваме думите, нека захапем конкретните проблеми, засягащи всеки човек в дома му, на работата му, в учебното заведение, навсякъде другаде. Проблемите нека породят обществена съпротива и опити за решаването им без хленчене за помощ към държавни институции и лоялни към държавата неправителствени организации, без позоваване на писаните закони, да вървят по дяволите тези нормативни граждански права! За да се възстанови обществото, хората трябва да общуват и да обсъждат решения, да се стремят към съгласие, да създават собствени, независими от нищо друго, освен от тяхната воля структури. Свобода се постига само при упражняването на свободата.“

Към това обобщено мнение на Дамие може да се добави единствено, че инструмент за изпълнението на формулираната задача може да бъде само една революционна организация на анархистите със свои ядра по местоживеене и месторабота, с постоянна координация по въпросите на тактиката, единство в разбирането на стратегическите цели и идейните принципи, нейерархична структура, колективен начин за вземане на важните решения и не на последно място – групи за анализ на състоянието на света, за да се докаже буквално с математическа точност провала на днешната система, както и перспективността на безвластието като начин за оцеляване на човешката цивилизация. •

Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *